Хубаво би било да обсъдим тези въпроси с конкурентите си, но американското антитръстово законодателство забранява на ръководителите на конкуриращи се предприятия да се срещат и обсъждат бъдещите насоки и общите проблеми. За разлика от САЩ, Великобритания се отнася много дружелюбно към подобни прояви. На първата среща между японски и британски бизнесмени ръководител на британската делегация беше председателят на „Пай Електроникс“ лорд Торникрофт, а на японската — представителят на „Сони“ Нобору Йоши.
Тези срещи бяха предизвикани от загрижеността ни, че промишлеността на една-единствена страна прекалено дълго заема водещото място в световната икономика. Това стана очевидно към края на 60-те години, но се задълбочи в началото на 70-те години, когато започвахме проучванията върху видеосистемите. Започнахме да работим в тази област съвместно с „Филипс“. За мене видеоуредбите представляваха логично продължение на развитието, при което цветната телевизия беше достигнала вече върха си. Явно, ние не бяхме единствените, които работеха върху новата технология. Много други фирми също се бяха заели с научно-изследователска и развойна дейност и подаваха молби за патенти. За японските производители беше ясно, че видеото ще има голям успех, но то срещна съпротива в Америка и Европа. Интерес проявиха само „Филипс“ и няколко други фирми. „Филипс“ като че ли избърза, излезе на пазара с машина, която не беше подходяща за домашни условия и според мене претърпя неуспех. Те бяха купили японски лиценз. Междувременно ние усъвършенствувахме нашия вариант. Няколко други японски фирми също излязоха със собствени модели. И тогава същите американски фирми, които отначало нямаха намерение да си помръднат пръста и сами да направят необходимите инвестиции, изведнъж започнаха да купуват японска електроника, а някои от тях се оплакаха на своите конгресмени, че японският износ „наводнява“ пазара.
Опитах се да убедя моите колеги и конкуренти, че за да се избегнат бъдещите проблеми, би било добре европейските и американски производители да се запознаят с бъдещите перспективи и съществуващите технологии, както и с прогнозите за потребителското търсене на определени стоки през следващото десетилетие. Изхождайки от тези знания, те биха могли да провеждат научни изследвания и да бъдат конкурентоспособни. А ако не могат да участвуват в конкуренцията, няма от какво да се оплакват, защото могат да се възползуват от предимството, че техните конкуренти вече са проучили пазарните тенденции вместо тях.
От какво ще имат нужда потребителите през следващите 10 или 20 години? Смятам, че този въпрос трябва да занимава висшето ръководство на фирмите. То трябва да се съсредоточи върху тенденциите в технологичното развитие, полезните или необходими технологии и бъдещите стандарти. Според мене този подход ще бъде само от полза за потребителите.
Предложих да се проведе среща за обсъждането на тези въпроси в един неофициален разговор с виконт д’Авиньон, който тогава беше вицепрезидент на Комисията на европейската общност по промишлените въпроси. Той беше на посещение в Токио и имахме възможност да разговаряме за търговските проблеми и промишленото коопериране. Пред него направих няколко предложения. Казах му, че Япония разработва изделия, които няма да се появят на пазара през следващите 10 години. По повод видеото например му заявих следното: „Преди 10 години всички японци работеха върху видеото. Когато го внедрихме в «Сони», всички ни последваха. Вижте обаче какво става в европейската промишленост. Почти никой не разработваше този въпрос и затова когато японските фирми излязоха с видеото на пазара, те свариха европейските производители неподготвени. Те започнаха да внасят от нас големи количества, а после Вие се ядосвате и наричате нашия износ «наводняване на пазара»“.
Казах му, че не искам да се ровя в миналото и все пак споделих: „Вашите фирми просто не знаят какво ще се случи в бъдеще. Ние мислим за насоките след 10 години. Вашите индустриалци трябва да правят същото. Защо не помислите за срещи на ръководителите на сродни предприятия от Европа и Япония, за да могат те да седнат и обсъдят съвместно проблемите?“. Той одобри идеята. Разговарях по същия въпрос и с д-р Висе Декер — тогавашния председател на най-голямата европейска фирма за електроника „Филипс“. Той се отзова положително.
В Токио обсъдих въпроса с Шинтаро Абе — виден политик, който по онова време беше министър на външната търговия и промишлеността. Изтъкнах, че на една евентуална среща ние естествено няма да разговаряме за ценообразуване или разделяне на пазарите. Въпреки това по мое мнение такава среща би трябвало да се проведе под патронажа на правителствата, а не на националните промишлени асоциации с цел да се избегнат антитръстовите усложнения. Предложих да се изготви протокол на обсъжданията, който да бъде предоставен на фирмите, които не са взели участие в срещата. Абе официално се обърна към „Кейданрен“ с молба да се включи в подготвителната работа и получи съгласието му. След това Абе се свърза с д’Авиньон и през 1982 година беше проведена първата среща в Брюксел. Втората среща беше през 1984 година в Токио, а третата — през 1985 година в Лондон. Тези срещи ни помогнаха да се опознаем и да засилим взаимното разбирателство, но не съм убеден, че са сложили край на традиционното поведение на европейския бизнес.
Преди години един приятел-европеец ми каза, че ако в дадена редакция се получи прекрасен ръкопис, за който се знае, че ще се продадат например 100 екземпляра след публикуването му, европейският издател ще определи тираж 99 броя. По думите на моя приятел отпечатването на 101 екземпляра противоречи на европейското чувство за собственост. Японецът би подходил по следния начин: той ще отпечата ръкописа и ще се постарае да продаде колкото е възможно повече екземпляри. Колкото е по-голям тиражът, толкова по-ниска ще бъде единичната цена. Чрез подходящо разгласяване и реклама можем да увеличим търсенето и по-голям брой хора ще държат в ръцете си една наистина хубава книга.
Нашият възглед за бизнеса включва идеята, че когато внедряваме нов процес или нов прибор, ние целим да направим нещо с тях. Ако гледаме на изобретателството само като на проява на добра или на академична вглъбеност, то няма да донесе полза на никого. Имам собствена теория за трите типа творчество: творчества в технологиите, творчество в планирането на производството и творчество в реализацията на продукцията. Впрочем, в изложението си вече се спрях на същността й. Електрониката разполага с уникално предимство — поради техническия прогрес ние можем да създаваме принципно нови изделия, което не е по силите на производителите на автомобили, мебели или самолети. Ние можем да произвеждаме съвършено нови стоки и да покажем на хората как чрез тях се обогатява живота им.
Трябва да призная обаче, че на първата среща на конкурентните фирми от Европа и Япония имахме някои премеждия. Японската страна излезе с няколко доклада за бъдещите технологии. Един от европейските делегати отбеляза:
— Почакайте! Вие не говорите за битовата електроника. Вие говорите за високите, авангардни технологии, които нямат нищо общо с потребителя.
— Напротив — отговорих аз, — именно тук е грешката. Виждате ли, това, което днес наричаме висока технология, след 10 години ще бъде в ръцете на потребителите.
Той като че ли не ме разбра и попита:
— Искате да кажете, че след 10 години разработката на авангардни технологии и производството на стоки за потребление ще се слеят?
— Не, — беше моят отговор — нямам предвид точно това. След 10 години авангардните технологии ще бъдат различни от днешните. Днешните авангардни постижения утре ще се превърнат в нещо обикновено. Те ще достигнат до потребителите, може би точно до Вашите клиенти.
Само преди няколко години никой не допускаше, че лазерите могат да се използуват в домашни условия.
Мисля, че в крайна сметка изяснихме идеята си на тази първа среща и следващите срещи протекоха гладко. Нееднократно съм подчертавал, че промишлеността трябва да подпомага разширяването на търговията чрез новите технологии и че собствениците на тези технологии трябва да ги разпространяват във формата на лицензи. В случая с компактните дискове „Сони“ и „Филипс“ съвместно предоставиха лицензи на редица други фирми и сега този бизнес се разширява, макар и по-бавно, отколкото трябва, но това се дължи на първоначалната нерешителност на някои по-страхливи менажери. Поощрявам хора от други отрасли да работят толкова старателно, колкото ние самите в научните изследвания и внедрителската дейност. Каня ги съвместно да създаваме пазари. Откликът в Америка и Европа е недостатъчен, въпреки че сме възприели този подход именно от европейците и американците. Изглежда те са забравили поуките от своя собствен опит.
Друг пример за затрудненията при разширяването на търговията е данъка върху съвкупната печалба,
