войски в страната се проваля.
Никола Гаврилов засяга дейността и на министъра на вътрешните работи Вергил Димов от БЗНС. Той се обвинява за станалите инциденти в София на 6 и 7 септември 1944 г., при които се стига до сблъсъци между демонстрантите и полицията. За тях обаче, пояснява народният обвинител, „неговата виновност в съда не можа да се установи“.
Главният народен обвинител допълва своя колега: „Този кабинет може да бъде осъден само политически. Отложили са обявяването на войната с Германия само за да може да се изтегли българската армия при Битоля.“
След народните обвинители пръв взема думата министърът на правосъдието д-р Минчо Нейчев. Той не е съгласен с общата им постановка за присъдите по първия процес и остро я разкритикува. „Другарите народни обвинители, казва министърът, постъпват съвършено неправилно. Търси се най-тежкото престъпление и се започва оттам градация надолу. Със смърт искат да се накажат само най-виновните, а за по-малко виновните (в сравнение с тях) предвиждат по-малки наказания. Не се търси дали е извършено достатъчно престъпление, заслужаващо само по себе си смъртно наказание, а се гледа има ли други, извършили по-големи престъпления. Ако някой е убил 50 души и го наказваме със смърт, от това не следва, че оня, който е убил само едного, не заслужава също смъртно наказание. Например: Вазов е подписал Постановление № 30 — това е достатъчно, за да бъде осъден на смърт, макар че Филов в сравнение с него е още по-виновен.“
Членът на Политбюро и секретар на ЦК на БРП (к) е доста по-рязък, с тази разлика, че той оценява линията на народните обвинители от партийна гледна точка и свързаните с нея цели и интереси. Според него те не се чувстват „като хора на нашето движение, които търсят и най-малкото, което ще докаже виновността на тия бандити“. Вместо да бъдат политически заинтересовани от нанасянето на удар върху „тази камарила“, те имали линия на хора, които „стоят настрана от цялата борба на народа и сега мерят кой колко е виновен и пр.“. Петко Кунин смята, че тази тяхна линия „не е последователно антифашистка“ и се е отразила върху воденето на целия процес. „Има меко пипане“ — упреква ги той.
Обобщавайки казаното дотук от членовете на Политбюро, Трайчо Костов заявява категорично: „С линията на другарите обвинители по никакъв начин не можем да се съгласим.“ В духа на постановката на д-р Минчо Нейчев той предлага как да бъдат осъдени обвиняемите, следвайки съответния ред: „За регентите — смърт и за тримата. Дегенератството на Кирил не е смекчаващо вината обстоятелство. За съветниците — Севов и другите четирима, да се осъдят на най-тежкото наказание. Става въпрос за останалите 5 души (Л. Лулчев, Ст. Балан, П. Морфов, П. Груев и Св. Помянов — б. а.), те могат да не бъдат наказани на смърт, но трябва да бъдат тежко наказани.“
За първия кабинет на проф. Б. Филов Трайчо Костов отсича: „Въпросът е ясен — смърт.“
Министърът на вътрешните работи Антон Югов предлага да бъде направено изключение само за Димитър Кушев. „Много бързо го изхвърлиха от кабинета“ — добавя той. Но Трайчо Костов не е съгласен. Мотивите му са, че като член на правителството Д. Кушев е участвал в сключването на Тристранния пакт. Това по неговите думи е „достатъчно“ — т. е. и той да бъде осъден на смърт.
Същата съдба Трайчо Костов отрежда и на членовете на втория кабинет на проф. Б. Филов.
Според него решаващо за определяне на присъдите на правителството на Добри Божилов е Постановление № 30. На тази основа той иска „смърт за всички, които са го подписали“ — иначе казано, за цялото правителство.
Отхвърляйки изцяло оценката на Никола Гаврилов за кабинета на Иван Багрянов, Трайчо Костов изненадващо предлага тежки присъди на неговите членове. Със смърт трябва да бъдат наказани министър- председателят, министърът на правосъдието Ал. Сталийски, министърът на войната ген. Руси Хр. Русев, министърът на вътрешните работи проф. Ал. Станишев и министърът на външните работи Първан Драганов. Доживотен строг тъмничен затвор следва да получат министърът на железниците, пощите и телеграфите Борис Колчев, както и министърът на народното просвещение Михаил Арнаудов — професор по сравнителна литературна история в СУ „Св. Кл. Охридски“. За останалите членове на кабинета — Руси Ст. Русев, Димитър Савов и Христо Василев (министър на търговията, промишлеността и труда) Трайчо Костов употребява думата „по-малко“. Името на Славейко Василев — министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, не се споменава, тъй като той се самоубива непосредствено след 9.IX.1944 г.
Отхвърляйки становището на Георги Петров, че кабинетът на К. Муравиев „може да бъде осъден само политически“, Трайчо Костов заявява: „Никой от него не може да бъде оправдан. Въпросът е как да се осъдят.“ В тази връзка той разделя министрите на три групи. В първата влизат министър-председателят К. Муравиев и министърът на вътрешните работи Вергил Димов. Според него те трябва да се осъдят „най- тежко, но не на смърт“. Вергил Димов, обяснява той, зарад вътрешната му политика — „като адвокат на нашите процеси се държеше като враг“.
За втората група министри без портфейл — Никола Мушанов, Атанас Буров и Димитър Гичев, Трайчо Костов предлага една година.
Третата група министри — Борис Павлов — министър на правосъдието и временно управляващ Министерството на народното просвещение, Христо Попов — министър на земеделието и държавните имоти, Стефан Даскалов — министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, и д-р Александър Гиргинов — министър на финансите и управляващ Министерството на търговията, промишлеността и труда, следва да получат условна присъда.
По такъв начин към министрите, които трябва да бъдат осъдени на смърт (техните имена не се споменават на заседанието, тъй като се смятат за безспорни), Трайчо Костов прибавя още: ген.-лейтенант Теодоси Даскалов, д-р Иван Вазов, д-р Иван Бешков, Иван Багрянов, проф. Ал. Станишев, д-р Ал. Сталийски и Първан Драганов. Не се освобождават от отговорност така, както предлагат народните обвинители, съветниците на царя Л. Лулчев и Ст. Балан и министрите Иван Попов, Димитър Кушев, Христо Петров и целият кабинет на Константин Муравиев. По обясними причини за „вината“ на ген. Иван Маринов нито един член на Политбюро не се изказва. По време на съдебните заседания той се явява само като свидетел на обвинението.
Становището на Трайчо Костов за присъдите, които трябва да бъдат поискани от народните обвинители в края на първия процес, се приема от членовете на Политбюро без възражение. Но то съвсем не е последното.
Заседанието продължава с обсъждане на присъдите по втория процес — на депутатите от XXV Обикновено народно събрание. Изборите за него са проведени по области от 24 декември 1939 до 28 януари 1940 г. Съгласно новия избирателен закон от 22 октомври 1937 г. страната е разделена на 160 избирателни колегии, като всяка от тях има право да избира само един депутат. След забраната на партийно- политическите организации от режима на19-майците, която не е отменена, кандидатурите на народните представители се поставят не от партии, а чрез сложна процедура и спазване на определени изисквания. За пръв път в новата българска история избирателни права получават жените над 21-годишна възраст, но само „ако са омъжени, разведени или вдовици“. От общия брой на избирателите в гласуването участват 67,2 процента.
В стенографските дневници на XXV Обикновено народно събрание срещу имената на избраните депутати не се отбелязва дали са членували в някоя партия или организация, а само занятието, което упражняват, и образователният им ценз, тъй като те се явяват като личности. В парламента има 17 запасни офицери — предимно генерали, 60 адвокати, 20 земеделци, 22 търговци, няколко индустриалци и фабриканти. За народни представители са избрани 17 души бивши министри, между които двама министър-председатели — проф. Ал. Цанков и Никола Мушанов. От 160 депутати с висше образование са 103, със средно — 24. По такъв начин в съответствие с тогавашните разбирания се оформя един квалифициран парламент, съставен главно от специалисти и професионалисти в отделните стопански области. Разбира се, кабинетът, който провежда изборите, възползвайки се от т. нар. V правителствена зестра, се старае да си осигури мнозинство, на което да се опира при провеждането на вътрешната и външната политика.
На първото заседание на Народното събрание, открито на 24.II.1940 г., за председател е избран Никола Логофетов — адвокат. Заместник-председатели са Никола Захариев (по-късно министър) и Димитър Пешев — адвокат. На 16.V.1941 г. Никола Логофетов е сменен със зап. полк. Христо Калфов. На мястото на Никола Захариев на 26.VI.1942 г, за заместник-председател е избран д-р Петър Кьосеиванов — доктор на правните науки, адвокат.
