Ето основните положения на наредбата-закон за народния съд:
С чл. 1 се учредява народен съд за съдене виновниците, които са извършили престъпните деяния, указани в следващия чл. 2, и които са групирани така: а) министри от правителствата през времето 1.1.1941 до 9.IX.1944 г. б) народни представители от XXV обикновено народно събрание и в) други граждански или военни лица. Няма съмнение, че тук влизат и регентите до 9 септември 1944 г.
Не бива да се търсят в Конституцията възражения против съденето на министри, депутати и пр. по настоящата Наредба-Закон. Властта до 9 септември бе напълно изоставила Конституцията като основа на държавно строителство и управление. Управниците сами поставиха политическия и обществен живот на страната извън рамките на Конституцията и не могат да се позовават на нея, когато ще трябва да отговарят за делата си. Срещу гражданската война, която те обявиха и водиха срещу народа, оставаше да се действува само със средствата на гражданската война. Конституцията е безсилна срещу една неконституционна власт. Народният съд е завършек на народната борба за събаряне тая власт и за спасение на държавата и страната. При условията днес няма възможност да се спазват ограниченията на Конституцията за съдене на министри и депутати. Спазването им би означавало да се осуети Народният съд за години или за винаги, а страната и държавата да носят отговорности за делата на властвуващите до 9 септември престъпници. Това не може да се позволи.
По същите съображения не може да има никакво значение при съденето на виновниците и правната догма за необратната сила на законите.
В чл. 2 са изброени в десет точки престъпните деяния, виновниците за които ще бъдат съдени от Народен съд. В т. 1 се визират всички министри от кабинетите след 1.1.1941, които с водената от тях политика, против волята и чувствата на българския народ и против неговите интереси присъединиха България към тристранния пакт, а с това я поставиха в услуга на Хитлерова Германия; пропуснаха да минат през територията на държавата германските войски, за да улеснят с това по-бързото разгромяване на съседните нам народи, с които българският народ искаше да живее в мир и братско разбирателство; обявиха без никаква нужда, без никакъв повод и явно против желанията на българския народ война на Англия и Северо-Американските съединени Щати. С всичко това те изложиха сигурността на държавата и поставиха народните интереси в опасност.
За същото престъпление ще трябва да отговарят и ония народни представители от XXV обикновено народно събрание, които със своя вот одобряваха и подкрепяха тази политика (чл. 2, т. т. 1 и 4).
По т. 2 на чл. 2 ще отговарят и ония ръководни лица, които въпреки обявения неутралитет спрямо Съюза на Съветските Социалистически Републики водеха открито враждебна политика против него. Присъединяването към антикомунистическия пакт, противоболшевишката изложба, хулиганското нападение срещу Съветското Консулство във Варна, яростната антисъветска пропаганда по радиото и печата — всичко това беше едно дръзко предизвикателство спрямо СССР и грубо погазване безспорните чувства на признателност, привързаност и родство на Българския народ към Великия славянски народ. Последваха военните съглашения за допускане Германските войски в България и за превръщане Българската земя в Германска база за военните действия срещу Съветския Съюз. Безспорно, тия актове на враждебност и предизвикателство срещу СССР още повече влошиха международното положение на България, като я лишиха от защитата и покровителството на великата братска страна. Нещо повече, по тоя път търпението на Съветския Съюз бе най-после изчерпано. Предизвикателствата продължиха и тогава, когато Червената армия беше вече на нашите граници, и доведоха до обявяване положението на война между България и СССР. Виновниците за всички тия действия следва да отговарят пред Народния съд.
В т. 3 се имат предвид ръководни лица от правителствата и отделните Министерства, както и от съответните служби, които след обявяването на войната срещу Англия и Съединените щати не взеха нужните мерки, за да запазят живота и имота на населението и по такъв начин станаха причина за страданията, бедствията, избиването и тежките материални загуби на жителите на София и на други места в страната. Това е една втора отговорност след оная за обявяване на войната, която пък е първопричината за разрушенията вследствие на въздушните нападения. Виновниците за това не могат да останат ненаказани.
В т. 4 е групата на ръководни лица от правителствата, учрежденията и службите, както и на частните лица, които по какъвто и да е начин — с действия, писания, слово и пр. — са допринесли за изпълнението и провеждането на действията, указани в т. т. 1–3, т. е. които са провеждали и изпълнявали сключените договори с Германия и нейните съюзници; продължили са обявената война и нарушенията на неутралитета спрямо СССР и т. н. Разбира се, не се касае до дребни служители, които са изпълнявали механично възложената им работа. В текста е казано: „допринесли дейно и съществено“. Следователно необходими са тук инициатива и съзнателна активност в действията, а също така имат се предвид действия от важно и съществено значение за застрашаване народните интереси, за влошаване международното положение на страната и за злепоставяне населението. Не на последно място в същата група са различните наемни доброволни агенти на тъй наречената „национална пропаганда“, които в печата и със слово са тровили душата на народа и приспивали съзнанието му, за да улеснят провеждането на престъпните деяния по т. 1– 3.
В т. 5 се визират лицата, които са натрупали богатства противозаконно за себе си или други през тоя мрачен период — на народно бедствие след 1.1.1941 година, като са използували своето служебно положение или връзките си с властта или с тъй наречените „съюзни държави“ (Германия, Италия, Япония, Хърватско, Словашко и др.). Тук влизат хората, които са взели подкупи под вид на хонорар и др. — ония, които са ограбвали по различни начини евреи, граждани на окупираните територии в Македония, Сърбия и Гърция, преследвани антифашисти, подсъдими и осъдени за антифашистка дейност. Във всички тия случаи набавянето на имотни облаги трябва да е станало противозаконно.
В т. 6 е групата на разни агенти на Германия или нейни съюзници, провеждащи политиката им у нас, които с това са увредили интересите на българския народ по какъвто и да е начин. Между виновниците от тая група не се прави разлика дали те са български или небългарски поданици, дали са българи или от друга народност. Тук влизат пратениците на Гестапо от Германия и завербувани от тях лица у нас. Със службата си на Германия и съюзниците си те са извършили предателства към България, покушавали са срещу нейната сигурност и независимост, увредили са интереси на страната и са вършили посегателства върху живота и имота на Българския гражданин. За всички тия деяния те трябва да понесат отговорностите.
В т. 7 се визира дейност на граждански и военни лица, които са изпращали наши войски в Югославия и Гърция, за да преследват народното въстание и народоосвободителните войски там; също така и дейността на военните началници, които поставиха в опасност нашите окупационни войски. Касае се за твърде тежки престъпления. Народният съд трябва да осъди безпощадно ония, които искаха да превърнат армията ни в душител и палач на борещите се за свобода съседни народи и да изровят пропаст между нас и тях, за да осигурят Германското владичество на Балканите. Трябва да получат справедливо наказание също ония, които забавиха оттегленето на нашите окупационни войски, а след като това оттеглене бе заповядано, отказаха да го извършат или го саботираха и отдадоха по такъв начин на избиване и плен много хиляди Български офицери и войници.
В т. 8 са различните вдъхновители и проводници на свирепия фашистки терор в страната — виновниците за убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, обири и изтезания, извършени във връзка с водената външна и вътрешна политика след 1.1.1941 година за подавяне народната съпротива и борба срещу тая политика. В т. 9 са доброволните сътрудници на полицията, жандармерията и войската при преследванията на народните борци от партизанските отряди и др. В т. 10 са следователи, прокурори и съдии, които са се превърнали в слепи оръдия и проводници на фашисткия терор и мястото на които е не на съдийската маса, а на скамейката на подсъдимите. Съденето и осъждането на тия три групи престъпници е необходимо, за да се изкорени едно обществено зло и за да се даде нужното удовлетворение на хилядите жертви на фашисткия терор.
Както се обясни по-горе, съденето на виновниците за изложените престъпни деяния е една необходимост за облекчаване външното положение на България и за успокояване на измъчения народ. Затова укриването на такива виновници или помагането да избягат съставлява тежко престъпление, което обаче следва да се предостави на компетентността на областните съдилища. В тоя смисъл е чл. 3 от Наредбата-Закон, в който е предвидено и освобождаване от такава отговорност съпруг, съпруга, възходящи, низходящи, брат и сестра на обвинени лица.
