когато прегръща жената и децата си.
Съливан се изсмя и внезапно насочи дулото на пистолета към главата на жена си. Дръпна я рязко нагоре, за да се изправи.
— Хвърли оръжието или ще я убия, Крос! — извика той. — И окото ми няма да мигне. Ще я застрелям. Дори момчетата. Това не е проблем за мен. Знаеш какъв съм.
Лицето на Кейтлин изразяваше не толкова изненада или ужас, колкото безкрайна тъга. Навярно някога бе обичала този мъж. Най-малкото момче изкрещя на баща си:
— Не, тати, не! Не наранявай мама!
— Крос, хвърли оръжието! — изкрещя Съливан.
Какво можех да направя? Нямах избор. Не и пред съвестта си, не и заради всичко, в което вярвах. Пуснах глока си на земята.
А Съливан се поклони.
После от дулото на пистолета му проблесна изстрел.
Усетих как нещо тежко ме блъсна в гърдите и сякаш ме повдигна от земята. Може би за секунда увиснах на пръсти. Танцувах ли? Нагоре ли се издигах?
Чух втора експлозия — после всичко замря. Знаех, че ще умра, че никога повече няма да видя семейството си. Не можех да обвинявам никого освен себе си.
Достатъчно пъти бях предупреждаван. Просто не пожелах да се вслушам.
Беше дошъл краят на Ловеца на дракони.
120.
Обаче грешах. Не умрях през онази нощ на ливадата пред къщата на Касапина, макар че не успях да избегна втория куршум.
Бях ранен много зле и прекарах следващия месец в многопрофилната болница в Бостън.
Майкъл Съливан бе направил своя поклон, но Сампсън го бе прострелял два пъти в гърдите. Умря там, пред къщата си.
Не съжалявам за това. Навярно не се бях променил чак толкова много, все още бях Ловеца на дракони.
Напоследък почти всяка сутрин, след като приключех сеансите с пациентите, имах час при Адел Файнъли. Тя може би ме разбираше по-добре от всеки друг.
Един ден й разказах за престрелката пред къщата на Съливан. Споделих колко много жадувах отмъщение и справедливост, но не успях да изпитам задоволство от тях. Адел каза, че ме разбира. Дали не виждаше някаква връзка между мен и Съливан?
— Той ми каза, че не е убил Мария — признах й по време на един сеанс.
— И какво от това, Алекс? Ти знаеш, че беше лъжец. Психопат, убиец, садист, пълен боклук.
— Да, по малко от всичко. Но затова мисля, че му вярвам. Просто не разбирам още какво означаваха думите му. Още една загадка за разрешаване.
По време на друг сеанс разговаряхме за пътуването ми до Уейк Форест, Северна Каролина, което се намираше на север от Роли. Взех новия си мерцедес, семейната кола, моето мощно возило. Отидох да посетя Кайла Коулс, да поговоря с нея, да надникна в очите й, докато говорим.
Кайла беше в страхотна форма. Сподели, че животът в Роли й харесвал повече, отколкото очаквала. Заяви, че ще остане там.
— Много хора се нуждаят от помощ тук, в Северна Каролина, Алекс. А и местният начин на живот ми допада много повече от онзи във Вашингтон. Остани малко и сам ще се убедиш.
— Това покана ли беше от нейна страна? — попита Адел след краткото мълчание, настъпило помежду ни.
— Навярно. Покана, която тя знае, че не бих приел.
— Защо?
— Защо? Защото… аз съм Алекс Крос — отвърнах.
— И това няма да се промени, нали? — поклати глава Адел. — Просто питам. Не като терапевт, Алекс, а като твоя приятелка.
— Не зная… — поколебах се за миг. — Наистина искам да променя някои неща в живота си, затова съм тук. Освен, разбира се, че се наслаждавам на споровете с теб. Но отговорът е: не, няма да се променя чак толкова много.
— Защото си Алекс Крос ли?
— Да.
— Добре — кимна Адел. — Това е добро начало. Но да знаеш, че и аз страшно обичам да споря с теб. В това наистина те бива!
121.
Още една загадка за разрешаване.
Една пролетна вечер двамата със Сампсън вървяхме по Пета улица. Просто се разхождахме безцелно. Пийнахме по две бири. Сампсън носеше тъмни очила, а на голямата си глава бе нахлупил стара бейзболна шапка, която не бях виждал да слага от години.
Минахме покрай старите дървени къщи, които си бяха тук откакто бяхме деца. Не изглеждаха по-различно, макар че много неща във Вашингтон се бяха променили, за добро или лошо.
— Тревожех се за теб, докато беше в онази болница — сподели Сампсън.
— Аз също се безпокоях за себе си. Започнах да придобивам масачузетски акцент — всички тези отворени гласни… Освен това взех да променям политическите си възгледи.
— Има нещо, за което искам да поговорим — рече приятелят ми. — Отдавна ми тежи.
— Слушам те! — Погледнах го изненадано.
— Малко ми е трудно да започна. Случи се два или може би три месеца след убийството на Мария — продължи Сампсън. — Спомняш ли си онова съседско момче — Клайд Уилс?
— Много добре си го спомням. Наркопласьор с големи амбиции. Докато не го очистиха и не захвърлиха трупа му зад заведението за пържени пилета на Попай.
— Правилно си спомняш. Уилс беше информатор на Ракийм Пауъл, докато Ракийм беше детектив в 103-и участък.
— Не съм изненадан, че Уилс е тъкал на два стана. Накъде биеш с всичко това?
Сампсън замълча и сведе глава.
— Уилс беше открил някои неща за Мария — отрони след малко той.
Не казах нищо, но по гърба ми пропълзя хлад. Наясно бях, че става дума за убиеца й. Продължих да вървя, макар че краката ми омекнаха.
— Не е бил Майкъл Съливан, нали? — попитах.
— В онези дни той е имал партньор — продължи Сампсън. — Корав момък, негов приятел от стария му квартал в Бруклин. Един тип на име Джеймс Галати Бомбето. Той е застрелял Мария. Съливан не е бил там. Може да го е накарал да го направи. А може Галати да е искал да убие теб.
Не казах нищо. Ако трябва да съм честен — не можех. Освен това чаках Сампсън да довърши това, което бе започнал. Докато вървеше и говореше, гледаше право пред себе си, нито веднъж не извърна поглед към мен.
— Двамата с Ракийм проведохме разследване — продължи той. — Отне ни няколко седмици, Алекс. Работихме усилено по случая. Дори ходихме в Бруклин. Но не можахме да изровим никакво доказателство срещу Галати. Макар да бяхме убедени, че той го е направил, понеже разказал за убийството на свои приятели в Ню Йорк. Тая отрепка се е обучавал за снайперист във Форт Браг.
— И тогава ти си се срещнал с Антони Мулино, нали? — досетих се аз. — Затова той те помнеше.
Сампсън кимна.
— И сега следва това, което тая в себе си през всички тези години. Много ми е трудно да ти го призная. Ние очистихме негодника, Алекс. Двамата с Ракийм убихме Джими Галати една нощ в Бруклин. Мълчах за това досега. Исках да ти го кажа, след като отново започна да търсиш Съливан, но не можах.
— Съливан беше убиец, безмилостен убиец — промълвих тихо аз. — Трябваше да бъде заловен.
Сампсън не каза нищо повече. Повървяхме още малко, после се разделихме. Продължих към къщи по същите улици, на които бяхме лудели като деца. Той се бе погрижил за убиеца на Мария вместо мен. Беше направил това, което е смятал за правилно, но е знаел, че аз не бих могъл да живея с този товар. Не ми бе казал дори когато започнах да преследвам Съливан. Не разбирам тази последна част, но човек невинаги разбира всичко. Може би щях да попитам Джон някой друг път.
Онази нощ, след като се прибрах у дома, не можах да заспя. Не можах дори да събера мислите си. Накрая отново отидох и си легнах при Али. Той спеше като ангел, нехаещ за тревогите на света.
Аз останах да лежа в мрака до своя малък син и си мислех за това, което Сампсън ми бе разказал, и колко много го обичах, без значение какво се бе случило. После се замислих за Мария и за неугасващата ми обич към нея.
„Ти ми помогна много — прошепнах на спомена си. — Прогони злобата у мен. Научи ме да вярвам в любовта, да осъзная, че съществува, независимо колко трудно достижима е понякога. Помогни ми и сега, Мария… Трябва да те превъзмогна, сладко мое момиче. Знаеш какво имам предвид. Иначе няма да мога да започна живота си отново“.
Внезапно чух глас в тъмнината и се стреснах, защото бях потънал в мислите си.
— Татко, добре ли си?
Притиснах Али към гърдите си.
— Вече съм добре. Благодаря, че ме попита. Обичам те, приятелче.
— И аз те обичам, татко. Аз съм твоят малък мъж — рече синът ми.
И това беше най- важното.
Епилог
Рожденият ден
122.
Ето така започна моят нов живот или може би просто продължи от една история към следващата.
Днес Нана има рожден ден, макар че отказва да издаде кой поред е или поне за кое десетилетие става дума.
Аз бих казал, че се намира в такъв етап от живота си, когато е съвсем оправдано, човек да се похвали с дълголетието си, но тя явно не бе на това мнение.
Както и да е, на празника си можеше да прави каквото си поиска.
По заповед на Нейно височество „момчетата“ трябваше да приготвят вечерята и затова с Деймън и Али отидохме със семейната кола до супермаркета и напълнихме големия багажник. След това прекарахме голяма част от следобеда в приготвянето на два вида пържени пилета, домашни бисквити, салати, задушен боб, доматено желе.
Вечерята бе сервирана точно в седем и включваше бутилка отлично „Бордо“. Дори за децата имаше по глътка.
— Честита стогодишнина! — обявих аз и вдигнах чашата си.
— Аз също
