миг мъж в черни дрехи и се свлече на земята. Кой беше този? После още петима притичаха от гората на север. Носеха малки пушки, автомати, дори едно „Узи“, доколкото можах да различа.
Кои бяха тези типове?
— Хвърли оръжието! ФБР! — извика единият, сякаш в отговор на въпроса ми.
Не му повярвах.
— От мафията са! — казах на Сампсън.
— Сигурен ли си?
— Да.
И тогава се започна масова стрелба, все едно се намирахме по улиците на Багдад, а не в спокойната и затънтена провинция на Масачузетс.
115.
Наемните убийци на мафията стреляха и по нас. Ние със Сампсън не им останахме длъжни. Както и Касапина.
Улучих мъжа с коженото манто, нарамил узито. Той бе първата ми мишена.
Убиецът се завъртя и се свлече на колена, но след това отново вдигна оръжието, за да стреля. В този миг на гърдите му цъфна червено петно, а силата на изстрела го повали ничком. Не аз го бях улучил. Може би Сампсън?
Или Съливан?
Мракът бе сериозно препятствие за всички. Навсякъде свистяха куршуми, забиваха се в дърветата, отскачаха от скалите. Пълен хаос. Истинско безумие, от което косите ти да настръхнат.
Наемниците на мафията се бяха разпръснали във ветрило, което беше допълнителна опасност за нас.
Съливан се затича наляво, прикривайки се в сенките.
Двамата със Сампсън се опитвахме да се укрием зад по-големите дървета.
Страхувах се, че тук ще намерим смъртта си, имах чувството, че този път няма да ни се размине. Прекалено честа стрелба в твърде малко пространство. Сякаш бяхме на огнева линия. Все едно се бяхме изправили срещу тежковъоръжен специален отряд.
Единият от мафиотите изпразни автомата си към Касапина. Но бързо прецених, че не го улучи.
Оказах се прав, защото Съливан мигом отвърна на огъня и го гръмна, след което се скри в гората. Простреляният нададе вик, сетне притихна. Според мен трима от нападателите бяха свалени. Ние със Сампсън не бяхме ранени, но всъщност не бяхме главната мишена.
А сега какво? Кой щеше да направи следващия ход? Съливан, Джон или аз?
Тогава се случи нещо неочаквано — чух момчешки глас.
— Татко! Къде си?
116.
Извърнах се рязко и вперих поглед към къщата на хълма. Видях две от момчетата на Съливан да тичат надолу по предните стълби. Бяха по пижами и боси.
— Върнете се вътре! — кресна им Съливан. — И двамата! Върнете се в къщата! Веднага!
В следващия миг отвътре изскочи Кейтлин, облечена в халат за баня. Грабна най-малкия си син на ръце и изкрещя на другите две момчета да влизат вътре.
Междувременно куршумите летяха отвсякъде, изстрелите отекваха в нощта. Избухналите светлини осветяваха дърветата, скалите, падналите тела върху тревата.
Съливан продължаваше да крещи:
— Прибирайте се в къщата! Влизайте вътре! Кейтлин, скрий ги!
Но момчетата не слушаха, а продължиха да тичат през ливадата към баща си.
Един от мафиотите насочи оръжието си към бягащите фигури. Прострелях го във врата. Мъжът се свлече на тревата и не помръдна.
Оглеждах с празни очи мрака над ливадата, набразден от проблясванията на изстрелите.
Един от мафиотите притича лъкатушейки към гората и се скри зад един храст. На ливадата остана само един. Двамата със Съливан останаха за миг един срещу друг, после стреляха едновременно. Мъжът се строполи на земята с обляно от кръв лице. Съливан остана прав.
Извърна се към нас със Сампсън.
117.
Никой не помръдваше. Може би две секунди? Какво щеше да стане сега?
Кейтлин притискаше двете по-малки момчета в прегръдките си. Най-голямото стоеше до нея с решително изражение, готово да я защити. Удивително приличаше на баща си. Помолих се да не се изправи между мен и Съливан.
— Аз съм Алекс Крос — извиках на Съливан. — Ти дойде веднъж в дома ми. След това уби жена ми. През деветдесет и трета, във Вашингтон.
— Зная кой си! — отвърна Съливан. — Не съм убил жена ти. Знам точно кого съм разстрелял.
След това хукна с все сила към гората. Прицелих се в гърба му — сега бе моментът… Но не дръпнах спусъка. Не можех да го направя.
Не и в гръб. Не и пред жена му. Не и пред децата.
— Татко! — изкрещя отново едно от момчетата, докато двамата със Сампсън се втурнахме след баща му.
— Тичай, татко! Тичай!
— Той е убиец, Алекс — задъхано изрече Сампсън, докато бягахме по избуялата трева и се препъвахме в камъни и коренища. — Трябва да го унищожим. Длъжни сме. Не бъди милостив към дявола.
Нямах нужда от напомняне. Нямаше да се размекна.
Но не стрелях, когато трябваше. Не ликвидирах Касапина, когато имах възможност.
В гората беше тъмно, но под лунната светлина различавахме форми и фигури. Може би все пак щяхме да успеем да го видим, но той нас също.
Пълна безизходица. Тази нощ обаче един от нас щеше да умре. Знаех го и се надявах да не съм аз. Всичко трябваше да приключи сега. Продължи прекалено дълго.
Чудех се накъде тича той — дали има резервен изход за бягство, или ни готви засада…
Не го видяхме, докато не стигнахме до първата редица дървета. Може би беше прекалено бърз, а може и да бе поел в друга посока. Доколко добре познаваше гората? Дали в този миг ни наблюдаваше… Готов за стрелба…
Накрая мярнах тичаща фигура пред нас. Трябваше да е Съливан! Освен ако не беше последният от мафиотите, останал жив.
Който и да беше, не стрелях, защото дърветата ми пречеха.
Задъхах се, сигурно от напрежението и стреса, защото всъщност бях в добра форма. Преследвах кучия син, който бе убил Мария. Бях го мразил повече от десет години и бях копнял за този ден. Дори се молех да дойде.
А не го застрелях…
— Къде е той? — Сампсън се бе озовал до мен.
Нямаше и следа от Касапина, не чувахме бягащи стъпки.
После долових и рева на двигател… „Какъв двигател в гората?“, помислих си.
Внезапно два снопа светлина прорязаха тъмнината — две пламтящи очи, насочени право към нас.
Една кола се носеше насреща ни, а Съливан или някой друг, който отлично познаваше горската пътека, бе приведен над волана.
— Стреляй! — изкрещя Сампсън. — Алекс, стреляй!
118.
Съливан бе скрил този автомобил в гората може би за подобни ситуации. Прицелих се и стрелях няколко пъти.
Но тъмния седан продължаваше да се носи към нас. После внезапно намали. Дали го бях улучил?
Затичах се напред, препънах се в някакъв камък и изругах. Вече не мислех какво да направя и какво не, исках само всичко да свърши.
Тогава видях Съливан да се прицелва в мен, проврял пистолета си през строшеното стъкло. Стори ми се, че устните му се извиха в презрителна усмивка. Приведох се, когато изстрелът проехтя. Той стреля още веднъж, но не ме улучи.
След това потегли с пълна газ. Пъхнах пистолета си в колана, отскочих встрани и се хвърлих върху багажника на колата. Вкопчих се в страничните ръбове и притиснах лице към студения метал.
— Алекс! — изкрещя Сампсън зад мен. — Скачай оттам!
Не го послушах, не можех.
Касапина ускори, но на пътя му имаше прекалено много дървета и камънаци, които му пречеха да се движи по-бързо. Колата се удари в някаква скала, подскочи и предницата й заора в тревата. Ударът едва не ме събори на земята, но успях да се задържа върху капака.
Съливан натисна рязко спирачки.
И се обърна назад. За частица от секундата двамата се взирахме един в друг. Виждах кръвта, която се стича по лицето му. Навярно го бях улучил, когато стрелях по стъклото.
Той вдигна пистолета си и натисна спусъка, но аз се претърколих от багажника и паднах тежко на земята.
После се изправих на колене, вдигнах пистолета си и се прицелих в колата.
Стрелях два пъти към страничния прозорец. Крещях към Съливан… към Касапина… или който и да беше, по дяволите, че го искам мъртъв, че аз ще бъда този, който ще го убие.
Всичко трябваше да свърши.
Точно тук. Точно сега.
119.
Стрелях отново по чудовището, което бе убило съпругата ми и още толкова много хора. С касапски чукове. С триони… сатъри… ножове…
Тогава той излезе от колата.
Какво ставаше? Какво бе намислил?
Закуцука към съпругата си и тримата си синове. По ризата му се стичаше кръв, капеше върху панталоните и обувките му.
После се свлече на моравата пред семейството си. Притегли ги към себе си.
Двамата със Сампсън спряхме да тичаме. Продължихме бавно напред, озадачени от случващото се. Не знаехме какво да предприемем.
Съливан прегръщаше момчетата и Кейтлин, кръвта му обагри дрехите им. Кръвта на баща им, на Касапина. Когато приближих, видях, че очите му са замъглени, сякаш всеки миг ще изгуби съзнание.
— Тя е добър човек — едва отрони Съливан. — Никога не е знаела с какво се занимавам. И сега не е наясно. Те също са добри момчета. Изведи ги оттук, спаси ги от мафията.
Все още исках да го убия. Но свалих оръжието си. Не можех да стрелям,
