пусна пътническата си чанта, която тупна шумно върху идеално полирания под.
Гласът й не издаваше никакво притеснение, никаква тревога или предупреждение. Говореше като любяща съпруга.
Но от стаята, където работеше телевизорът, не се чу никакво поздравление. Нито звук.
— Скъпи! — извика тя отново. — Тук ли си? Върнах се от провинцията. Джери?
Това със сигурност беше доста неприятна изненада за копелето.
Най-после на прага се появи мъж с уморено изражение, измачкана риза на дискретно райе, къси шорти и яркосини джапанки.
Виж ти — той също беше доста добър актьор. Сякаш всичко на този свят си беше наред.
Е, поне до момента, когато видя Касапина да стои редом с любимата му съпруга. Същият, на когото бе поръчал да я убие в къщата им в провинцията.
— Здравей, скъпа. Кой е този мъж, Мел? Какво става? — попита Джери, щом зърна Съливан в коридора.
Касапина вече бе извадил пистолета си, а дулото му сочеше в топките на домакина по бельо. После обаче вдигна оръжието и се прицели в сърцето му, макар че лицемерното копеле едва ли имаше такова. Да убие съпругата си? Що за студен и безчувствен боклук беше този тип?
— Смяна на плановете — осветли го Съливан. — Какво да ти кажа? Случва се понякога.
Съпругът Джери вдигна ръце без покана. В същото време от устата му се изсипа порой от думи.
— За какво говориш? Какво става, Мел? Защо е дошъл този мъж? Кой, по дяволите, е той?
Сега беше ред на Мелинда да си каже репликите и тя реши да ги изкрещи:
— Това е човекът, който трябваше да ме убие, Джери! Платил си му, за да ме застреля, гаден, жалък мръсник! Ти си пълен боклук, а освен това си страхливец! Затова аз му платих
Изведнъж тя се засмя тържествуващо. Но Джери и Съливан мълчаха. Всъщност ситуацията беше забавна, но не чак толкова, че да предизвика всеобщ бурен смях. Или може би изпълнението й беше твърде грубо и думите й съдържаха много истина.
Съпругът отстъпи назад към стаята с телевизора и се опита да затръшне вратата отвътре, но напразно.
Бърз като стрела, Касапина пъхна ботуша си в пролуката, после натисна вратата с рамо и се озова при Джери.
Първоначално негов работодател, смотанякът беше висок, с оформено коремче и изнурен вид на изпълнителен директор. Започваше да оплешивява. В кабинета му миришеше на пот и на цигари, а една още димеше в пепелника на масичката. На килима лежаха топка и стик за голф. Това мъжко момче, което бе платило, за да убият жена му, упражняваше ударите си, за да не се излага пред приятелчетата си на игрището.
— Аз мога да ти платя повече от нея! — изскимтя Джери. — Колкото и да ти е дала тази кучка, аз го удвоявам! Кълна се в Бога! Парите са там! Твои са!
— Ти си миризлив боклук! — озъби се Мелинда на съпруга си, застанала на прага. Втурна се вътре и го цапардоса през лицето.
Съливан продължаваше да я смята за хладнокръвна в много отношения, макар че в други беше доста гореща.
Касапина погледна отново съпруга, след това отмести поглед към Мелинда. Определено бяха интересна двойка.
— Съгласен съм с Мелинда — заговори Касапина. — Но не бива да пренебрегвам и Джери. Може би не е зле да си устроим малък търг. Какво мислите? И нека си поговорим като възрастни: повече никакви обиди!
112.
Два часа по-късно търгът бе приключил и Майкъл Съливан пътуваше в своя лексус по магистралата към Масачузетс. Колата се движеше плавно и гладко, а може би просто той беше в отлично настроение.
Имаше още някоя и друга подробност за доизпипване, но работата беше свършена. Играта „Да сключим сделка“ бе приключила за него с триста и петдесет хиляди долара, всички прехвърлени по сметката му в „Юнион Банк“ в Швейцария. В интерес на истината никога досега не е бил толкова добре осигурен финансово, макар че вероятно трябваше да се прости с посредника от Бостън за бъдеща работа. Може би пак щеше да се наложи да премести семейството си. А вероятно бе дошло времето да се освободи от всички и да устрои живота си сам — перспектива, за която напоследък все по-често се замисляше.
Триста и петдесет хиляди за един ден работа. Не беше никак зле. В крайна сметка Джери Стайнър спечели наддаването, но Съливан все пак очисти тъпото, противно копеле. Мелинда беше нещо съвсем различно. Той я харесваше и не искаше да я нарани. Но какъв избор имаше? Да я остави жива и да рискува да се раздрънка? Направи го безболезнено — един изстрел в тила на Мел. След това я снима, за да приложи хубавото й лице към колекцията си.
Сега, докато пътуваше, Съливан си припяваше „Диви коне“ — една балада на „Стоунс“, която винаги бе харесвал. Ето я и къщата му, кацнала на хълма, точно там, където я бе оставил.
Но какво, по дяволите, беше това?
При следващия лек завой угаси фаровете. След това отби в глуха странична улица, откъдето се откриваше по-добра гледка към къщата му и околностите.
Боже, напоследък не го оставяха да си поеме дъх. Не можеше да избяга от миналото си, колкото и надалеч да отидеше.
Видя ги веднага — в тъмносиня кола, може би додж, чиято предна решетка бе насочена като оръдие към къщата. Ясно различаваше двамата мъже вътре. Без съмнение го чакаха.
Но кои бяха тези типове, които се налагаше да убие сега?
113.
Е, това нямаше особено значение. Те бяха вече два трупа. И то само защото бяха жалки некадърници в работата си и сами се бяха прецакали. Двама мъртъвци, които наблюдаваха дома му, дошли да избият и него, и семейството му.
В багажника на колата си Съливан имаше тригодишна пушка „Уинчестър“, която винаги поддържаше изчистена и добре смазана, готова за действие. Вдигна капака и я извади. После я зареди.
Не притежаваше уменията на професионален снайперист, но беше достатъчно добър, за да се справи с тази открита мишена.
Зае позиция в гората, зад два високи бора, чиито клони му осигуряваха идеално прикритие. После погледна през окуляра за нощно виждане. Той беше по-голям от обикновен оптичен мерник, точно такъв, какъвто му харесваше. Всъщност Джими Бомбето го бе научил как да стреля по далечна мишена. Джими се бе обучавал във Форт Браг в Северна Каролина, преди безславно да го изгонят оттам.
Прицели се право в главата на шофьора и съвсем леко докосна спусъка. Нямаше да се затрудни, съвсем лесна работа за него.
После премести мерника и го насочи към главата на мъжа до шофьора. Които и да бяха тези двамата, вече бяха пътници за онзи свят.
Веднага щом приключеше, трябваше да подбере семейството си и да изчезнат оттук.
Повече никакви контакти с миналото. Това беше грешка. Някой от това минало отново се бе набъркал в живота му. Може би някой бе проследил разговор на семейството на Кейтлин от Ню Джърси. Обзалагаше се, че тъкмо това бе станало.
И Кейтлин ще продължава да греши. Което означаваше, че трябва да си отиде. Не му се искаше точно сега да мисли за това, че трябва да я ликвидира. Освен ако не замине сам.
Предстоеше му да вземе много решения.
Насочи отново мерника към главата на шофьора. Вече беше готов за двата последователни изстрела. И двамата мъже в колата щяха да бъдат мъртви. Само че те още не го знаеха.
Пое въздух и бавно издиша, за да се успокои и да се съсредоточи.
Усещаше ударите на сърцето си — спокойни и уверени.
После натисна спусъка и чу острото, метално изщракване, което наруши нощната тишина.
Миг по-късно стреля още веднъж.
После отново и отново.
Това трябваше да е достатъчно.
Убийството бе извършено и сега се налагаше колкото се може по-скоро да се махне оттук. Със или без Кейтлин и момчетата.
Но първо трябваше да разбере кои са тези, дето току-що им бе видял сметката. А може и да им направи няколко снимки.
114.
Двамата със Сампсън гледахме как Касапина приближава колата. Наистина беше умен и предпазлив, но може и да не беше чак толкова добър, колкото се смяташе. Движеше се бързо, ниско приведен, готов за евентуална атака.
След миг щеше да установи, че е застрелял вързоп дрехи и две възглавници, купени от местния търговски център.
Ние със Сампсън се бяхме притаили на около тридесетина метра в гората зад колата, по която той току-що бе стрелял.
— Алекс, ти ще кажеш какво да правим оттук нататък — прошепна Сампсън.
— Не го убивай, Джон — отвърнах. — Освен ако не се наложи. Само го повали.
— Както кажеш, Алекс — кимна приятелят ми.
Сетне настана една малка лудница.
Касапина внезапно се завъртя, но не в нашата посока, а в противоположната!
Какво, по дяволите, беше това, какво ставаше?
Съливан гледаше към гъстата горичка на изток — съвсем не към мястото, откъдето приближавахме ние със Сампсън. Вниманието му изобщо не бе насочено към нас.
Чуха се два бързи изстрела и някой изохка в далечината.
Мярна се за
