капан.
Но не смяташе, че това ще се случи точно днес.
Ако беше капан, поне щяха да заключат входната врата.
Двойката, която бе видял в спалнята през бинокъла, изглеждаше абсолютно естествена. Бяха прекалено вглъбени в това, което вършеха. А и той не вярваше, че някой освен него може да е толкова коварен, за да измисли подобна постановка.
Докато се изкачваше по предните стълби, до него достигаха стенанията от горния етаж. Пригласяха им скърцащи пружини и глухи удари от таблата на леглото в стената.
Разбира се, съществуваше вероятност всичко да е на запис.
Но Касапина се съмняваше в подобен вариант. А инстинктите му обикновено не го подвеждаха. Със сигурност точно те го бяха опазили жив досега и благодарение на тях много други бяха намерили смъртта си.
109.
Когато стигна до втория етаж, сърцето му биеше учестено, а пъшканията бяха станали по-силни. Той не можа да сдържи усмивката си.
Особена ситуация. Припомни си сцената от един филм, който му хареса много. По-ниският герой, който обикновено беше пиян, трябваше да отмъкне портфейла на друг глупак. За целта се налагаше да се промъкне в спалнята, където двойка трътлести отрепки се съвкупяваха като разгонени свине. Сцената беше наистина великолепна — забавна и напълно неочаквана. Поне за него.
Зави зад ъгъла и надникна в спалнята.
Мъжът и жената бяха в доста добра физическа форма. С хубав тен, атлетични фигури и стегнати дупета. Представляваха секси картинка. Усмихваха се един на друг.
Изглежда, се харесваха, а може би бяха влюбени. Определено им допадаше да правят секс и бяха добри в заниманието си — потни и запъхтени. Русокосият тип явно бе влязъл дълбоко в Мелинда и очевидно това я влудяваше. Цялата сценка беше страшно възбуждаща. Мелинда бе обута в бели дантелени чорапи, което допадна на Съливан. Дали ги е сложила заради него, или заради себе си, запита се неканеният гост.
След като ги наблюдава минута или две, той се изкашля.
Двойката подскочи и двамата се откъснаха един от друг. А това не беше никак лесно предвид позата им.
— Хей, вие двамата! — подвикна Съливан и се усмихна мило, сякаш бе дошъл да прави анкета за извънбрачни връзки. — Наистина сте добри. Впечатлен съм.
Всъщност и двамата му харесаха, особено тази Мел. Несъмнено изглеждаше страхотно за възрастта си. Хубава фигура и сладко лице, помисли си Касапина.
Дори му хареса реакцията й — не се покри, а се взря право в него, сякаш искаше да му каже:
— Ти си Мелинда Стайнър, нали? — попита той и насочи пистолета към нея, но без заплашителен подтекст.
Какъв смисъл имаше да ги плаши повече от необходимото? Не таеше омраза към тези непознати, те не бяха мафията и нямаха намерение да го убиват, нито него, нито семейството му.
— Да, аз съм Мелинда Стайнър. А ти кой си? Какво искаш?
В гласа й прозвуча нотка на раздразнение, но липсваше истински гняв. По дяволите, това все пак беше нейната къща и тя имаше право да знае какво търси той в дома й.
Касапина направи няколко бързи крачки в стаята… След което прозвуча глух пукот.
Застреля русокосия в гърлото и челото. Мъжът се свлече от леглото и се просна на пода. Каква полза от всички усилия да се поддържаш в добра физическа форма, за да живееш по-дълго?
Мелинда притисна ръце към лицето си и ахна ужасено.
— О, Боже… — Но не изпищя, което означаваше, че връзката им е била чисто сексуална. Двамата се чукаха, но не бяха влюбени, никак дори.
Докато наблюдаваше лицето й, Касапина си помисли, че тя дори не е харесвала кой знае колко русокосия.
— Добро момиче си ти, Мелинда, мислиш за себе си — рече Съливан и погледна застреляния. — Той не почувства нищо, никаква болка, уверявам те.
— Той е моят архитект — рече жената и бързо додаде: — Не знам защо ти го казвам.
— Просто си нервна. А кой не би бил в твоето положение. Вероятно вече си се досетила, че съм тук, за да убия теб, а не любовника ти.
Стоеше на около три крачки от нея и дулото на пистолета му сочеше право в сърцето й. Въпреки това тя се владееше доста добре, което много го впечатли. Негов тип момиче. Може би тя трябваше да е начело на мафията. Не беше зле да издигне кандидатурата й за поста.
Тази жена определено му харесваше. И внезапно му хрумна, че съпругът й не му бе допаднал особено. Седна на леглото, все още насочил оръжието към голите й гърди.
— Мел, ето какво ще ти кажа. Мъжът ти ме изпрати да те убия. Плати ми седемдесет и пет хиляди долара — обясни й спокойно. — В момента импровизирам, но разполагаш ли с пари? Може би бихме могли да се споразумеем. Предложението ми интересува ли те?
— Да — кимна тя. — Интересува ме.
И това беше всичко.
След две минути бе сключена нова сделка и хонорарът му се учетвори.
„Доста шантави хора има на този свят. Нищо чудно, че сериалът «Отчаяни съпруги» е толкова популярен“ — помисли си Касапина на тръгване.
110.
Двамата със Сампсън не бяхме идвали в Масачузетс от няколко години. Тогава преследвахме лудия убиец с името Господин Смит в акция с кодовото название „Котка и мишка“. Господин Смит навярно беше един от най-умните и коварни психопати, с които дотогава си бяхме имали работа. Той едва не ме уби. Така че не би могло да се каже, че докато пътувахме в колата на Сампсън от Вашингтон към Бъркшир, се бяхме отдали на особено хубави спомени.
По пътя спряхме да хапнем в ресторанта на братовчед ми Джими Паркър — „Червената шапка“ в Ървингтън, Ню Йорк. Вкусната храна разнообрази деловото ни пътуване. Бяхме сами, без подкрепление, което да ни пази гърба. Все още не знаех какво ще правя, ако открия Касапина. Ако вече не бе избягал.
По пътя слушахме записи на Лорън Хил58 и Ерика Баду59 и не говорихме много за Майкъл Съливан. Поне не докато не стигнахме до края на магистралата в Кънектикът и не пресякохме границата с Масачузетс.
— И така, какво правим тук, Джон? — наруших мълчанието аз, най-после преминавайки на въпроса.
— Както винаги, преследваме лошото момче — отвърна той. — Нищо не се е променило, нали? Убиец и изнасилвач. Ти си Ловеца на дракони. Аз те придружавам.
— Само ние двамата, така ли? И няма да се обадим в местната полиция? Никакво ФБР? Знаеш, че току-що пресякохме границата на щата.
Сампсън кимна.
— Предполагам, че този път е лично. Или греша? Освен това той заслужава да умре, ако се стигне дотам, което никак не е изключено. И вероятно ще стане.
— Прав си, лично е. Никога не е било по-лично. Всичко започна доста отдавна и трябва най-после да свърши. Но…
— Никакво „но“, Алекс. Ние трябва да го довършим.
Изминахме следващите няколко километра в мълчание. Но трябваше да обсъдя по-подробно със Сампсън детайлите.
— Не смятам само да му отмъстя, ако го открием. Не съм някой, който търси саморазправа, Джон.
— Зная това — кимна Сампсън. — Зная кой си, Алекс. Ако изобщо някой знае. Нека да видим какво ще стане, може би той дори не е тук.
Около два часа същия следобед пристигнахме в град Флорида. След това се отправихме да търсим къщата, където се надявахме най-после да приключим веднъж завинаги с Майкъл Съливан. Вече усещах как напрежението ме обзема. Отне ни още половин час, докато открием мястото с изглед към реката в полите на планината. Огледахме къщата. Видя ми се пуста. Дали някой отново не бе предупредил Съливан?
И ако е така, кой би могъл да го стори? Дали той наистина не участва в програма за защита на свидетели? ФБР ли го пазеше? Те ли го бяха осведомили, че искаме да го заловим?
Отправихме се към центъра на града и обядвахме в ресторант от веригата „Денис“. Докато се справяхме с яйцата и картофите, Сампсън не беше особено разговорлив.
— Добре ли си? — попита той накрая, след като донесоха кафето.
— Ще бъда по-добре, ако го пипнем. Прав си, че това трябва да свърши.
— Тогава да вървим и да го направим.
Така че се върнахме при къщата. Малко след пет часа едно комби пое по алеята за коли и спря точно отпред.
Носех снимка на Кейтлин Съливан, но нямаше нужда да я погледна, за да разбера, че е тя.
— Този път сме попаднали на правилното място — казах на Сампсън. — Тази жена е Кейтлин, а това са синовете на Касапина.
— Ако останем тук, той ще ни види — отбеляза приятелят ми от детинство. — Не е някой надрусан малоумник, който ще се остави да го хванат.
— Тъкмо на това разчитам — кимнах.
111.
Майкъл Съливан беше далеч от къщата си в Западен Масачузетс. В седем и половина същата вечер той влезе в просторна къща с десет спални в Уелзли, богато предградие на Бостън.
Вървеше на няколко крачки след Мелинда Стайнър, чиито дълги крака и стегнат задник бяха приятна гледка. Мелинда също го знаеше. Походката й бе едновременно грациозна и провокативна.
Една от стаите встрани от широкото преддверие бе осветена от три впечатляващи полилея, вероятно дело на личния й декоратор.
— Скъпи, прибрах се! — извика тя и
