Малешевско покойния Софрони Стоянов44, който беше минал границата с 20-мина като върховнокомитетски агитатор. Подир едно твърде дълго обяснение, подир един истински принципиален диспут, Софрони беше признал голяма правда в Гоцевите думи и се беше върнал в България. — Ний ще се възполвуваме от отворената скоба, за да поменем още, чне на връщане Гоце намери в граничните места една поразителна развала сред населението. И сам той щеше да стане в кочанското село Разловца жертва на предателство, извършено от селския коджабашия. Наистина, предателят можеше да има пред вид обещаните от властта хиляди лири, но той беше ял и пил преди един ден и с някой си У, по-напред човек на революционната организация, а тогава човек на върховния комитет. Пази боже да обвиняваме комитета за постъпките на всевъзможни У-вци. Ний само отбелязваме голия факт, свидетелствуващ развращението, което внасяше сред македонския свят борбата между двете организации.
Гоце пристигна в София и видя всичката безполезност на по-нататъшни опити за помирение с върховния комитет. Затова той се зае веднага да изпрати в районните чети по-интелигентни сили, които биха могли да се противопоставят на върховнокомитетските агитатори. Той трябаше да направи нещо и за Одринско, което беше вече минало под крилото на революционната организация, но все пак си оставаше и широко поле на твърде шарени тенденции в агитацията. И по Великден Гоце беше на тайно събрание от най-видните работници из Одринско, дошли по негова покана в Пловдив. На това събрание бяха окончателно изгладени всички спорове и недоразумения. Подир събранието Гоце направи и една обиколка край одринската граница по ревизия на
Цялата пролет и цялато лято Гоце прекара в София, отдето направляваше и работите на съзаклятието в Турско, и борбата против комитета в България. Работите в Турско не отидоха много лошо, защото с време организирания отпор, който се даде на изпращаните от върховния комитет хора, ограничи междуособицата почти само в каазите Джумайска, Петришка, Малешевска и Поройска. Но борбата в България предизвика десетки измежду най-големите дружества да откажат поддръжката си на върховния комитет. И редовният юлски конгрес даде на разстроената легална организадия два върховни комитета: един — преизбрания стар45, против революционната организация — и друг — отцепнишкия нов46, солидарен с вътрешните дейци.
Борбата с върховния комитет беше за Гоце само една безкрайна мъка. Тая борба не увличаше до самозабрава като работата в Турско. Гоце оставаше съвсем чужд на озлоблението, което обземаше двете противни страни. В интимен кръг той често въздишаше болезнено. „Клета Македония! Нейните херои почти забравиха общия враг, за да са изпоядат едни други; разпрата с
Ефрем Чуков, Климент Шапкарев и Гоце Делчев
През това време хората често виждаха Гоця да снове по работа из цяла София — с кой знае от кое гюбре вземена шапка, с негодно вече и за битпазар късо палто, с панталони — случайно запазени и предлагани досега на шестима голтаци, за да бъдат шест пъти презрително отхвърлени. Обаче твърде малцина го виждаха било в събрания за „обсъждане важни работи“, било в историческия No. 9 на хотел „Батенберг“ при цял куп шифровани писма. Твърде малцина го виждаха, когато говореше или мислеше — с нервозен вид на потрес и досада, готов сякаш да хракне и върху другари, и върху противници, и върху цял свят…
Прев месец септември върховния комитет обяви въстание в Джумайско и Петришко, което свърши твърде печално: без колко-годе сериозна полза две каази бяха почти напълно съсипани. Оная част от свободното българско общество, която даваше поддръжка на комитета, почна да отрезвява. И твърде скоро върховния комитет щеше да остане без необходимите средства да продължи работата си. „Всяко зло за добро — надяваше се Гоце, — Джумайско и Петришко ще спасят останала Македония.“
По това време турското правителство амнистира голяма част от жертвите на солунската афера. Между амнистираните имаше хора, които непременно щяха да се посветят изново на революционното дело. И Гоце се радваше, защото съзаклятието щеше да придобие нови сили. Освен това той очакваше неколцина измежду тях да го заместят в България. Гоце искаше да влезе по-безгрижен в Турско, дето трябаше да се използува джумайско-петришкия разгром в агитационна равносметка върху дотогавашната борба с върховния комитет. Наистина, очакваните „пълномощници на централния комитет“ се явиха в България много скоро; те бяха г. г. Татарчев и Матов. Не прибавяме и г. Тошева; който унищожи пълномощието си за работа в планината.
Въпреки Гоцевото очакване новите представители на революционната организация се отказаха да разберат борбата с върховния комитет. И още на втория ден след пристигането си те поискаха помирение — даже въз основа или, най-право, именно въз основа едно съгласие да се разшири току-що заглъхналото джумайско-петришко въстание из цяла Македония; Още по-голямо беше Гоцевото удивление, когато представителите му явиха, че това било мнението и на централния комитет. Многобройните изпитания бяха тъй съкрушителни, ежедневните бури действуваха тъй зашеметително, че щеше да бъде твърде чудно, ако случайни борци не изгубиха душевно равновесие. Но Гоце налагаше своя план за бъдещо действие — и никой не беше в състояние да му възрази с колко-годе сериозни доводи. И представителството показа вид на единомислие с него.
Към средата на януари миналата 1903 година Гоце беше вече с чета в Турско. Автора на тая книга имаше щастието да го придружава известно време. Сега Гоце не беше чудатия обитател на софийския хотел „Батенберг“, а оня прославен войвода, когото цял народ възпява в своите пленително задушевни песни. Той беше войводата, който изпраща поздрав на гората, да му засени сянка дебела, да му приготви вода студена — и гората слуша. Той беше войводата, който заповядва на пашите мирни да мируват, зулум да не струват — и паши треперят. Той беше най-после войводата, който говори, че негова е майка — земята македонска, а пък род-роднина — сговорна дружина и че туй му стига…
Бяло арнаутско фесче с черен завит наоколо шал покриваше нетвърде голяма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони — и опнати до колене орехави чешири в пристегнати опинци — очертаваха правилните форми на среден ръст фигура. Облечено само в левия ръкав тъмносино кебе, полунаметнато и с повлечена дясна пола, придаваше особно дива прелест на цялата горда осанка. С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.
Китка тъмнокестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви очи, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при най-малка тревога. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце. Обрисувани в неопределена усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелствуваха може би за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в същността си. И в този общ вид имаше нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. В този общи вид беше самия Гоце — в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело, в целия свой живот…
Въстание през май? Село Баница
Тоя път, на работа в Турско, Гоце се ограничаваше да беседва по цели нощи единствено с най-будните членове на съзаклятието. Той искаше да бъде хубаво разбран от ония, които стоеха между населението като преки негови ръководители. Шумът, подигнат вече из цяла Европа около македонския въпрос, не трябаше да заглъхне. Напротив, тоя шум беще успех на делото — и трябаше да се усили. А това можеше да се постигне само ако революционната организация преминеше в борба, нападателна спрямо турските власти.
И Гоце излагаше своя план за по-нататъшно действие.
— Ний имаме зад себе си — говореше той. — примера с арменците, а пред себе си — изгледите, които ни открива австро-руското съглашение. Освен това престъпно е да се освобождава народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници. Инак ний ще заприличаме на просякът, който човърка
