раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавят с един десетак от зрелището на една гнъсотия.
— И практически съображения — учеше той — ни налагат борбата с най-голяма икономия на средства и сили. Ний не сме сигурни, че като предизвикаме турците на плен и опустошение, непременно ще предизвикаме и намесата на великите сили. А не сме сигурни още, че даже и ако последва една европейска намеса, непременно ще ни се даде и нещо, което достатъчно би оправдало една крайна жертва.
— Ний тряба да почнем — смяташе той — с нападения от страна на четите върху аскерски отделения и с атентати от страна на решителни момци по железопътни линии, също и по държавни учреждения. И да продължим така, но всякога далече от българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости. Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на революцията — и те са нужни, за да се продължи борбата ни, докато постигнем крайната си цел.
— Да се хвърли цяло Турско в анархия, да се разклати царството на султана от основа, да се направи положението нетърпимо понататък… И по тоя начин, изобщо казано, да се заставят ония, които днес в името на всевъзможни интереси треперят над едно варварско statu-quo, да предприемат, пак в името на тия си интереси, промяна към една по-човешка наредба.
— Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска или някоя сръбско-турска, или най- после българо-турска война; обаче лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня.
Тъй проповядваше Гоце, защото само любовта към народа го ръководеше на всяка стъпка в бурния негов живат. Той искаше свобода за македонското население, а не за македонската земя. Гоце не можеше да изложи на сеч десетки хиляди души, когато отказваше смъртна присъда дори и за доказани турски шпиони. А той викаше шпионите при себе си, отваряше думи за братство и длъжности, за величието на общото дело — и те се разкайваха най-искрено и плачеха, както е плакал Йуда при кръста Исусов. И много савеловци бяха станали отлични работници на организацията47.
Тъй учеше Гоце, защото беше роден сякаш тъкмо за борбата, на която принадлежеше и тялом, и духом. Като характер за тая борба той личеше от най-ранна възраст. Че в това отношение, каквото можеше да се каже за тридесетгодишния мъж, можеше да се каже и за двадесетгодишния юноша, и за петнадесетгодишния хлапак. Гоце имаше несъкрушима вяра в своите сили и търсеше същата вяра у другарите си, за да свали върху по-малко плещи революционното дело и да остави върху народа нищожната тежест на едно нищожно съдействие. И по тоя начин той искаше да жертвува себе си за народа, а не да жертвува народа за някакви свои опити.
Тъй смяташе Гоце, защото не беше човек на празната декламация, а на мъжката работа, в която се забрави дотам, че умря целомъдрен — бихме казали, ако искаме да си послужим с неуместната шега на един приятел. Той пъдеше кореспондентите на разни вестници, когато се явяваха при него, като им казваше: „Ще бъдете много наивни, ако вярвате на думите ни, гледайте делата ни.“48 И Гоце искаше да създаде дела, които биха говорили сами за себе си, които биха налагали разрешението на македонския въпрос. А не такива, които биха умиротворили Македония за четвърт или половин век и за които би могло да се получи даже орден от султана.
В своята любов към хората Гоце беше истински човек; в своята самонадеяност — истински борец; в своето ясновидство — истински пророк…
Гоце често отваряше дума върху един твърде голям недостатък в македонското революционно дело: липсата на македонска чисто революционна литература. Македония всякога има предостатъчно ратоборци на уличното слово и „дипломати“, ако щете. Обаче никога макар двамина не привързаха перо върху камата, да напишат четири книжки, що биха послужили в утеха за народ и в поука за агитатори. Издаваните в разни времена и по разни места из Македония хектографически листове49 бяха сочили към удовлетворението на тая нужда от революционно четиво. Но какво можеше да се постигне с работа, която най-често биваше „контрабанда“
Сега, в Турско, при такъв един разговор на Гоце беше хрумнала мисълта да се почне издаването на един голям хектографиран лист за широка проповед сред работници и население. И на 10 февруари вече излезе първия брой на една средна големина вестник „Свобода или смърт!“ Цели три месеца наред всеки понеделник вестника беше в ръцете на куриери по криви пътища. Той говореше в духа на Гоцевите възгледи от името на революционната организация.
Още през януари в Неврокопско Гоце получи едно известие, което го изненада като зимна гръмотевица. 15 — 16 представители на окръжните комитети, свикани по Нова година от централния комитет в Х., бяха решили
На едно съвещание в с. К между Гоце, Д. Гущанов, Я. Сандански и пишущия биде уговорено да се положат най-големи старания за отменяване Х-ското решение. Гоце се надяваше, че неколцина видни работници, които се намираха по това време в България, ще съдействуват в същото иаправление. Но той искаше да изтъкне предварително чрез един атентат по железопътните линии всичката целесъобразност на своя план за действие. И после вече да отиде в Х. на лични обяснения с централния комитет.
Преди всичко това Гоце имаше да направи един преглед на четите в Серския революционен окръг и да ги упъти за бъдещата работа. С тая цел в първите февруарски дни казаните чети бяха вече събрани на Алиботуш, И той прекара в работа с тях около една седмица51.
От Алиботуш Гоце отиде с демирхисарската и с особната своя чета покрай р. Струма да изучи мостовете, върху които би могло да се посегне. Но по разни причини той реши да остави атентатите върху тях за по- късно — и подир двадесетина деня се установи на почивка в скалите над село Кърчово52. Там Гоце определи среща на пишущия, който се намираше наблизо в едно село, за да му прочете писмата, които се бяха получили из България от организационните представители. В тия писма се съобщаваше, че представителите и др. видни работници одобрили решението за въстание. Тъкмо през това време легалната организация в България се разкапваше вече. Джумайско и Петришко бяха компрометирали върховнокомитетската тактика за революционно действие. И българското общество обръщаше гръб на върховнокомитетските хора, като ги оставяше без материални средства да продължат работа. А българското правителство под натискът на дипломацията беше решило вече унищожението на македоно-одринските дружества. Обстоятелствата се стичаха най-благоприятно за революционната организация — „върховнокомитетското зло“ гинеше. Обаче тая организация, тъй както решаваше въстание, всъщност погледнато, тръгваше из пътя на самите върховни комитети, против които беше воювала най-ожесточено. Едно наистина чудно съвпадение.
Когато Гоце четеше писмата — а той ги беше препрочитал може би няколко пъти вече — две сълзи се отрониха от очите му, за да паднат върху шифрованите редове. Гоце чувствуваше, че остава сам или почти сам с плановете си, с мечтите си, с идеалите си — и с няколко десетки чети, и с цялото македонско население! — но той не беше роден за диктатор…53
Подир няколко дни Гоце беше вече в Драмско с три чети — неговата, демирхисарската и местната драмска. На 25 марта той пишеше до „редактора“ на
„Брате П., разрушихме при Анжиста железнопътния мост и близкия при него тунел; скъсахме на едно място релсите и на две места телеграфните жици. Всичко се извърши тъй сполучливо, че и най-добрият военен инженер би ни завидял. От страна на турците и досега няма никакви движения54. Като пишеш във вестника по извършеното, недей го отдава на чета, ами на оная сила изобщо, която се намира из цялата страна под името тайна революционна организация..“ Бедният Гоце! До болезненост скромен, той се боеше да не се помене неговото име преди името на организацията. По-нататък писмото свършваше: „Утре, други ден ще замина сам за Х., дето ще се срещна с тебе
