Лятото представя сравнително по-големи удобства за пазене границата — и ние, да заобиколим от по- далеко турската стража, поехме най-мъчнодостъпния граничен върх. Разнебитени от умора, на пладне слънцето ни грееше вече сред неразтопените още снегове. И далеко зад нас, през главите на по-ниски върхове, се откриваше равнината, чиито пътища бяхме напуснали. Но в друга посока летяха моите мечти — и буден сънувах:
…Ранен в гърдите, аз лежа под шарената сянка на млади буки. Кръв ме облива, болки ме пронизват — и коленичили другари полагат усилие да облекчат страданията ми. Те виждат, че труда им е напразно, а врага е близо, защо губят време! Другари, оставете ме, и сам ще умра.
— Пазете се! — креснаха няколко гласа изведнъж; сепнат, аз обърнах глава и погледнах в пропастта, останала зад мене. Един преносвач, селянин из Неврокопско, беше полетял надолу — и след малко се виждаше само някаква черна дрипа, която правеше невероятни скокове по снежната отвесна стена. Най- после той се изгуби, където стенеше планинската река, забъхтана в камънаците.
С глъчка и окайване на падналия ние продължаваме да криволичим нагоре — и пътя ни върху замръзналите снегове става по-чист, но и по-труден. Съвсем обикновени могили изглеждаха вече зад нас цяла тълпа върхове, прошарени с мрежа пътеки от хората, които са дирили топливо по студените им висоти. И докато другари намираха време да се заглеждат на-татък бог знае на какво удивени, аз вървях с наведена глава, забравил целия свят.
…От изгубването на много кръв ме обзема дремотна слабост и едва мъждей у мене съзнание, че края ми ще настъпи со заник слънце. Предвечерния зефир въздъхва сред гората и погалва лицето ми, а приятно топъл слънчев лъч ме целува крадешком през разлюлените листи по челото. И мигновено създадена илюзия ме тласва към отчаяно усилие да разтворя приг-ръдки. Но последна струя кръв нахлува в гърлото ми — и дохожда последната минута, най-страшна от страшните, за да се успокоя навеки…
— Помогнете! — чувам аз отново ненадеен вик току зад гърба си, направям инстинктивно няколко бързи стъпки напред и като се опомням, поглеждам надире. Бай Наумов, софийски публицист, родом из Турско, беше полазил върху един заледен подплес. Оставил жена и деца, той идеше с нас да отбие отечествен дълг — и сега висеше над ужасен в дълбините си улей, окачен с поледени кремъчни ръбове. Но тойизлезе по-честит от неврокопчанина.
При спомени и разкази за подхлъзвания и вратоломни падения ние продължаваме пътя напред и наближаваме върха по едва наклонена равнина, покрита с гладкото стъкло на поледицата. Тук постоянните ветрища не бяха оставили ни следа от натрупаните подоле снегове — не беше за човешки крак това приоблачно хорище на стихиите. Падат и стават, и отминуват другари, като някакви сенки пред очите ми.
…Простира лятна нощ над планината своя звезден плащ, гората подема тъжовен напев, излазят от потайни леговища хищни вълци ишакали. И ще изчезне всяка следа от мене в робската земя, дето никой не ме е обичал и дето никой няма да ме спомни. Но когато беломорски вятър отнесе към север пресния дъх на ранната южна пролет, ще затъгува там една душа — ослушана да чуе от него заветната ми дума. И ще въздъхне тя по оногова, когото обичаше, защото ще легне в безкръстен гроб, и който умря, без да знае някой гроба му…
— Още малко, стъпвай внимателно! — засмяха се насреща ми другари, стигнали вече на границата и спрели да починат. Някои от тях, повечето селяни, обръщат глави ту наляво, ту надясно и се взират глупаво умислени, сякаш да разпознаят нещо съвсем близко и пак неизмеримо далечно. На друга страна група интелигентни патриоти решават някойвъпрос и току секат въздуха с енергични ръкомахания, посочвайки към Българско и Турско. А по-нататък сред купчина шеговити зрители двамина младежи декламират нещо и разтурват камъните на пограничния стълб в името на всемирно братство. Пъргави идеалисти, най-сетне те снемат последния камък на междуособието от гърба на човечеството и простират измръзнали ръце към слънцето, едва видимо като петно в небето; — към слънцето, премрежено от гъсти мъгли, обърнало гръб към земята!
Аз заобиколих всички, подех се върху скалистия купол на върха и преживявах онова горко уединение, което тряба да изпитва душата, щом напусне плътта. И сякаш увиснал между небето и земята, аз чувствувах своето усамотение като частица от самотията на въздушната пустиня. Подир минута, при налетелите мъгли, тая велика самота се гърчеше като душата ми сама в себе си и плачеше с град-сълзи сама над себе си. И тия сълзи, струваше ми се, бяха същевременно и мои…
А когато другарите, слизайки в Турско, ме повикаха, аз тръгнах несъзнателно подир тях — и това ми беше доста странно. Видя ми се, че всички тия хора, които вървяха надоле, са навързани един за друг, вързани и с мене. Кои са те, къде отиват и защо ме влачат?
Подир два месеца кръстосване из Пирина аз щях да тръгвам начело на една чета за Драмско. При заминаване обаче много работи ме предизвикаха да кажа няколко горчиви истини пред „горския“ комитет на окръжието и да хвана пътя към България. А в душата ми още траеше пълновластието на тъжния образ, който продължаваше да шепне своята нежна и жестока изповед. Но сякаш тоя образ беше от някой други свят, неговата реалност в действителността не ме интересуваше вече.
Пристигнал в София, на втория ден аз видях сред улицата оная, която ме изпращаше да умра. Тя не бе сама — и глухо произнесе името на мъжа, с когото вечерта щеше да отпътува може би завинаги. Аз я гледах едва ли не като чужда и не разбирах защо побеляха устните и от вълнение, какво говореха очите и, пълни с толкова молба за състрадание.
Само една златна къдрица, изпаднала от косите на младата жена, се развяваше изпод широката и лятна шапка и поглъщаше моето внимание. Мъжа, който говореше нещо с обидно прекалена учтивост и същевременно впиваше ехидни погледи в жена си, почти не съществуваше пред очите ми. Пред мене оживяваше майската вечер след отминалия дъжд — и девойката на прозореца. Тя притискаше над челото си непокорни къдрици, отделени като тая сега от разкошните и коси — и зовеше. Подир малко аз я усещах на гърдите си цяла трепет и устните ми дишаха всичкия пламък намладата пролет. Сетне вече идеше нещо, което в тая минута правеше да тръпна — нещо мрачно и страшно.
Златната къдрица на младата жена, развяна изпод широката и лятна шапка, ме освобождаваше от една магия. В стройната фигура, която стоеше пред мене с изгледа на олицетворено съкрушение, аз познавах, като през чезнеща мъгла, същество близко. В името на живота и младостта, в името на всички майски вечери, в името на взаимната наша любов тая жена ми принадлежеше!
Но мъжа посегна и хвана увисналата къдрица, за да я тури под шапката на жена си. И сякаш чак тогава ми стана ясен смисъла на отчаянието, изписано по нейното лице. Стори ми се, че дългите пръсти, които прибраха къдрицата, потънаха в сърцето ми като железни острила. И то се преви разкъсано между тях.
Аз тръгнах сам по улицата нагоре, без да зная къде отивам. При един завой бяха струпани голям куп дърва и върху тях се изкачваше три-четиригодишно дете. Едната нога на детето пропадна между дървата и то поиска да стъпи по-здраво с другата, но късовете под нея се разместиха и събориха. Увиснало върху купа с грозно извита нога, детето нададе остър писък и веднага изгуби съзнание. Аз бях редом с него и като направих стъпка настрана, отминах нататък.
Около два часа обикалях аз в лятната жега по улиците и главата ми тежеше вече като наляна с олово. Нозете ми сякаш потъваха в камъните на пътя и сам каменеех. Само ехото на притъпеното чувство се обаждаше в гърдите ми: ако всичко това беше един сън!…
Когато се озовах най-после към пипинерата, светкавици режеха облаците над града. Аз влязох в трамвая при Орловия мост. На предната платформа един поп и един офицер завършваха някакъв шеговит разговор. В компания с ватмана и кондуктора, те се кикотеха от все сърце: „Не, приятелю, не, всяко нещо е от бога“. — „Не, отче, не, бог нехае в земните работи.“ Аз минах помежду им и като прекосих вагона, излязох на втората платформа. Там стоеше блед и мършав човек в зимно палто сред лято. С дълбоката съсредоточеност на философ и с безмисленото изражение на идиоттой разглеждаше някакво червейче, което държеше върху дланта си.
Да бъда сам, аз възвих надире в празния вагон. Ехото на изстинало чувство вече замираше в гърдите ми: не е ли това един сън.
И то беше сън. Тебе, която чакам, теб виждах аз в оная, която си отиваше…
