Гръмотевици заглушаваха шума на трамвая, едри капки дъжд биеха дебелите стъкла на вагона, небето плачеше над земята.
Весело начало
Аз ще разкажа забавителното начало на моята „хероическа“ кариера, като спра на тоя весел и тъжен за спомняне 10 февруари 1902 година.
Ние сме минали границата едва преди 3–4 дни и пътуваме навътре. Тая нощ на съмване пристигнахме в село Гърлено (Кочанско) — 13 души, — фатално число. Една къща върху гол рът, заедно с една плевня и кочина, съставяваше отделна селска „махла“, половин или цял час далеко от други „махли“. Вече е след пладне. Ние сме се наспали и шумим всички наедно сред дима на огъня и цигарите. Един се кърпи, втори поправя цървулите, трети чисти пушка, четвърти пуща шеги или тананика някоя песен. Изведнъж в етаята се втурна другаря ни Григор Попов, разградчанин, с разпасан пояс, прехвърлен на шия.
— Кавалерия, турска кавалерия!
Силно изненадани, ние се натъкмихме за половин минута. Втурна се и една баба, хазяйката:
— Боже, изгорехме! Боже, турците, боже!…
Ние се изсипахме навън и заехме пълзешком позиции на 20–30 крачки от къщата, зад разпилените по ръта едри каменни блокове, сякаш нарочно приготвени за нас. На изток и север се откриваше широка равнина, от която ни делеше малка, но пропастно вдълбана река. На запад и юг се възправяха голи и ле- систи висоти. Из тяхната гънка се появи „неприятеля“, преди още да се настаним зад камънаците. Те бяха деветима суварии арнаути, които навързаха конете си зад къщата и влязоха там, дето се бяхме разполагали преди две минути. В очакване да бъдем нападнати, ние пълзим — един насам, друг нататък — по съседните позиции и споделяме впечатления, недоумения и предположения. Ето при мене Васил Попов, старозагорчанин, 24–25 годишен момък, бивш учител из македонските села, който ще се отдели в Малешевско с част от момчетата като районен войвода и агитатор. Аз поглеждам часовника си.
— Колко е? — пита той.
— 2 и 40.
— Мм — рано. Ако се заловим, ще имат време да повикат аскер.
Но друго мисля аз:
— Васка!
— Що?
— Ако ме убият, виж какво ще те помоля — ако ме убият… аз не искам часовника ми да падне в турски ръце! Още повече, че не е мой, а ми е даден да си служа временно… Знаеш ли, тоя часовник бил купен през 1880 година за 84 лева!
— Брей! Чакай да го видя!
— Чужд е, а пък не се досетих да го повърна. Така че, като ме убият, ето на, ще го намериш тук, отвътре в антерията. Когато идеш в България, ще го върнеш…
— Ами кому?
— Аз казвам адреса.
— Ще забравя! — отвръща Васил с най-голяма сериозност.
— Дай тефтерчето.
Бедния Васил! Той не знаеше в тоя комичен момент, че нявга аз ще се смея горчиво, защото ще се смея сам. Подир една година ние пак се лутахме из Македония — аз отсам, а той отвъд Вардара. Една пролетна нощ, пак така с другари, Васил бива изненадан от турци в битолското село Баница. Неприятелския залп го посреща на излазяне от къщната врата и той пада пронизан от няколко куршума…
Подир малко се подаде хазяина, като пъдеше пред себе си невидими кокошки. По тоя предпазлив начин той приближи и ни каза, че сувариите се разположили да ядат. Една раница, Григоровата, и една кама, не помня чия, бяха забравени в къщи. Бабата ги прибрала пред очите на арнаутите. Озъртайки се в още неиздимения тютюнев дим, те се задоволили само да кон-статират:
— Бабо-о, не арни люге шетат по вас… Пали, пали огина, дай яйца…
С почти равни сили, както бяхме, „врага“ не посмя да ни нападне и се престори, че нищо не вижда. И ние тръгнахме надоле край реката, като оставихме по брега за наблюдение само Никола Савов от Белоградчишко, бивш фелдфебел, в дълго кепе и кожена шапка, приличен на овчарин. Далеко из полето кръстосваха пешаци, а на двесте крачки отнас премина и един конен турчин. Но никой не можа да ни забележи. Савов маневрираше горе и командуваше движението:
— По-тихо, нещо ми се вижда из драката. Бърже напред, няма нищо… Хе татък вървят хора… Чакайте да видим накъде…
Уви, подир един месец Савов загина со шестима другари почти на същото място. Заобиколен от многоброен аскер, той не бе честит да изведе дружината си, както нас сега.
Към 5 часа, вече по здрач, ние достигнахме друга гърленска махла върху голо бърдо — пак една къща, плевник и стърга за овце. Там намерихме царевичено брашно, попарихме го в солена вода, нагълтахме се бърже-бърже и тръгнахме към друго село.
Редицата ни се виеше из нощните мъгли по ридищата като някоя въсеница. Подир 2–3 часа изнемогата бе обща. Ние поехме една висота, която ми се видя безкрайна. Без каква да е болка, аз почувствувах лявата си нога изтръпнала и мъчно подвижна. Опипвам горната бедрена част: подуто и твърдо.
— Сега я оцапах! Васка!…
— Фу, изтрепахме се днес — мърмори приятеля ми и поема дъх дълбоко; — ти умори ли се?
— Остави умората, ами друго, по-лошо! — съобщавам аз с отчаяние.
— Хъ. Що?
— Схвана ми се ногата. Отекла.
Васил пипа в тъмното:
— Брей, брей, що е това! Твърдо като камък. Боли ли?
— Не. Чудно. Не боли.
— Хай дявол да го вземе, как се случи!
— Ето, не мога да пристъпя. Няма друго спасение, ще се застрелям. Защо да преча на другите, па и сам да се мъча!
Дружината се трупа около мене. Съжалението е общо. Всеки иска да бъде лекар. Консулта решава един масаж. А между туй аз съм разпасал вече километрически пояс. Двама запретат ръкави и чакат. Аз правя страдалчески гримаси, готов да завайкам.
— Къде бе, къде е?
Пипам — спаднало. Господи, възможно ли е! Тук затекло, там затекло, най-после го намирам в джеба на панталона си. Магесниците, които някога се забавляваха с високославния ламаншки рицар, днес бяха насочили злобата си върху мене. Те превърнаха отока в една „изгубена“ кърпа за брисане лице, чифт вълнени ръкавици и още някои дреболии. През деня, като се прибирахме набърже, аз съм натурял всичко кой знае как в тоя джеб, който никога не ми служеше, защото бе всякога покрит от пояса. Края беше един гръмовит смях, като забравихме всяка предпазливост.
След полунощ ние стигнахме гонения пункт и се нахвърляхме почти един върху други в една тясна стаичка. Калканджията, славен хъш, одринчанец, ме дръпна за кепето:
— Легни до мене, ще ти кажа нещо.
И той почна да ми разказва един от многобройните си „масали“ за Павле-кап’тан, оригинален наш другар, като същевременно работеше нещо с ръце. Подир малко той подава в тъмнината:
— Дръж. Виждам, че не те хранят трици.
— Но… какво е това!
— Яж бе. Като не виждаш с очите, гледай с устата. Икрам ти правя, обелено го давам.
— Яйце! Отде го взе, Калканджи!
— От последната станция. Двенки: едното тебе, едното мене. Бяха в полога на кокошките. Свар их ги с попарника.
— Ами че как? Нито се бавихме, нито те видях до огъня.
— Язък, такъво мнение ли имаш за мурафета на Калканджията?
