На другия ден научихме, че миналата вечер селото било заобиколено от войска и никой не посмял да се покаже навън. Сутринта Стефанов, Наумов и Радославов поискаха да изгладят „недоразуменията“ между Сандански и мене, но излезе противното. В края на разправата аз блъснах пушката си:
— Напущам окръга и тръгвам за България!… И доброволно заявих, че ще остана в Пирина още малко време, додето се намери някой благовиден предлог за връщането ми. Не исках да излазят наяве нашите караници, които биха подействували разврати-телно сред момчетата.
Н. Наумов и Д. Стефанов искаха да почнат издаването на един революционен лист като моя, издаван През зимата и пролетта. Сега имаше донесен от България отличен хектограф, за който почти завиждах, припомняйки си как мъчно бе приготвен моя от нечиста туткал и глицерин. Новите македонски вестникари тъкмяха да се отдалечат в една пещера, придружени от Петра Милев, четник на Сандански и по-късно неврокопски войвода, който падна в предвече-рието на младотурския преврат. Аз се присъединих към тях, да прекараме заедно моите последни пирински дни и да им бъда полезен с опитността си.
Пещерата, дето отидохме, бе току под челото на една рядко залесена чука. Ние слязохме до ниския вход пълзешком, като рискувахме да се провали някой В зиналата под нас бездна. Вън личеше само небето — вяло над черния насрещен масив, който изглеждаше тъй близък, че сякаш човек би скочил до него. А доле пееше бурна река. — Запалената свещ осветли „редакционното помещение“, което приличаше на голяма селска стая, малко по-дълга, отколкото широка, еднакво висока. В това подземие беше складиран всичкия динамит, част от който Сандански ми отказа без сам да употреби някога макар троха за работа. Един дъсчен под, метър висок, предпазваше материалите От влага. Той послужи и нам за общ креват, върху който ни прескачаха плъхове, големи като зайци. След няколко дни аз намерих в гърба си и един премазан гущер.
Инак тук се живееше доста удобно. До нас имаше достъп само един верен куриер, който донасяше храна през ден. Ние се настанихме тъй хубаво, че не ни липсуваше дори кафе. Стефанов и Наумов се заеха да пишат. Петър Милев, ловък като дявол, слазяше в пропастта и се връщаше с пълен бъкел през рамо. Безучастен към всичко, аз седях на широкото каменно стъпало пред вратата, под сянката на разкошен венец от букови храсти. Там прекарвах много часове, до късна вечер. Околните заградни висоти, покрити с бухнала зелена наметка, хипнотично еднообразни, приспиваха мисълта. И глухия клокот на реката лелееше моя полусън — тя пееше и разказваше… Може би мнозина са имали в подобни случаи такъва илюзия. То беше мелодия, слушана някога, много отдавна, и забравена, която ми напомняше едно минало толкова приятно — и колко тъжно, боже мой! То беше разказ без думи, който изпълняше душата с изнеможно копнение, — и тя се рееше далеч оттук, далеко назад… А звездите блестяха сякаш по насрещното лесисто бърдо, като брилянтни светила на вълшебен палат. И луната се показваше там — не луната, а усмихната и тъжна хубавица, която зовеше, зовеше…
Минаха дни в суетни усилия от страна на другарите „вестникари“ да направят нещо. Хектографа се топеше от летните горещини и работата не се удаваше нито сутрин, нито късно вечер. Най-сетне ние се върнахме при дружината, дето намерихме тълпа бежанци от Драмско — мъже, жени и деца.
— Добре, ще вървя с тия нещастници. Компанията ще бъде интересна…
На втория или третия ден ние съобщихме на „момчетата“, че уж е получено от България писмо, с което ме викат да се върна „по важни работи“. И аз турих на нозете си железни куки или „котки“, както ги наричат планинците — и поех хлъзгавата височина заедно с бежанците. Тръгна и Никола Наумов, който вече се беше наситил и напатил… Когато стигнахме в разлога, вън от обсега на Сандански, той изяви голямо недоволство от последния.
— Бай Кольо — ядосах се аз: — сливи ли имаше в устата, та не ме подкрепи, когато се карах?
— Лудо си, момче! Попипай, стои ли ти главата на раменете. Като стои, можеш да се радваш и чудиш заедно с мене…
Но въпреки тогавашните неприятности, въпреки и по-късна „идейна“ неприязън, Сандански не стана пред мене черен като дявола. Стихийната енергия, гранитната упоритост, невероятната воля на тоя човек всякога са ме възхищавали. При малко повече самостоятелна мисъл, трезва амбиция и разбории средства, той би бил един от най-едрите творци на македонската революция.
Аз така мислех и на връх границата, шепнейки приведено озърнат своето сбогом на Македония…
Информация за текста
Яворов работи върху своите спомени от Македония в продължение на няколко години. Започва да пише първия спомен — с окончателно заглавие „Към границата“ — на 10 декември 19004 г., а самата книга „Хайдушки копнения“ излиза от печат преди 25 декември 1908 г. (на корицата е означено: 1909 г.). През тези 4 години Яворов печата в „Мисъл“ и „Демократически преглед“ отделните глави, като непубликувана в периодиката остава единствено последната глава „Невесел край“.
----
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Публикация
П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К. Куюмджиев
Набиране: Гергана Мечкова и Мартин Митов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7211]
Последна редакция: 2008-05-08 22:07:35
