Благодарение на обстоятелството, че повечето от черновръхци бяха облечени като турски войници, те почти се разбъркват с обсадителите ни, като наближават двеста стъпки до нас. Но когато „новия“ аскер обръща изведнъж пушките си върху „свои“, изненаданите турци пръхват на две страни като пилци…
Тогава ние чухме ободрителните викове на пристигналите:
— Дръжте се, момчета!… — Имате ли убити-и…
И плевнята отвърна:
— Всички сме живи, ура-а!…
Турците забравиха нас и веднага почнаха оглушителна престрелка с дошлите на помощ. Последните, двайсет души, пръснати надлъж край селото, пазеха да не им бъдат пресечени височините, отдето бяха слезли, и наближаваха към нас, за да ни очистят пътя. Улеснявайки задачата им, доколкото беше възможно — защото все още бяхме обсадени отвред, — ние очаквахме момента да изскочим от позициите си и да отидем при тях. Съвсем окуражени, другарите подеха една глупава песен, грабната из репертоара на кой знае коя българска казарма. И днес аз не мога да си припомня без смях козята кашлица на пресъхналите гърла:
и т.н.
Обаче изведнъж наляво в селския път засвири нова аскерска тръба, като ехо на която се обади оная на обсадителите ни. Това беше войска от с. Храсна, Мелнишко, повикана на помощ, както стана известно впоследствие, още преди да бъдем нападнати. Когато турците нададоха радостни викове, черновръхци бяха само на стотина крачки от нас. Но храсненския аскер полетя в обход и те удариха на бяг към планината. Скоро заглъхнаха техните последни гърмежи. От това можеше да се заключи, че турците не ги преследваха. Двеста, ако не и триста души, както се вижда, те считаха достатъчна своята работа с нас.
И след половината час почивка, която ни даде, за да се разправи с черновръхци, аскера започна отново налитанията си върху ни. Пак атаки и предложения да се предадем, на които отвръщахме с мълчел и ва стрелба. Дори и Сандю мълчеше.
— Братя! — простена някой отвън: няма вече епасение, тук ще мрем…
Унинието подир несполучилата помощ беше общо. Освен това съкрушително бе увеличението на неприятелските сили.
— Няма вече спасение, тук ще мрем!
Веднага ми дойде на ум, че нося у себе си документи, които биха дигнали олелия в много краища, ако попаднеха в турски ръце. И аз извадих от чантата си цяла връзка книжа с намерение да ги разкъсам. Но щом казах да пристъпя към действие, студен пот ме изби, пръстите ми отмаляха: нима истина ще мра! И животното, властно и грозно в своето ужасение, въстана у мене со всичка сила. Аз повърнах писмата в чантата си — и отдъхнах, като че бях нанесъл смъртоносен удар на самата смърт.
Не знам дали помислих тогава колцина биха тръгли за една борба като нашата, при увереност в неминуемостта на жертвата. Така въпроса би се опростил до самоубийство в името на общественото благо. Но човешката природа е твърде егоистична, за да отрече земното в личния живот пред земното в живота изобщо. Примерите от миналото, които наглед биха опровергали тая мисъл, всъщност я потвърждават. Защото те доказват, че вратата на историята и вратата на лудницата са на една и съща улица.
Обаче кой знае, не предполагам да мислех тогаз върху тия неща, защото нямах днешното свободно време.
Турците, след като съборихме още два-трима, отслабиха атаките и дори съвсем замлъкнаха. Ние подойдохме в себе си и Йонко пак съобразяваше, дали „окия“ биха могли да ни дойдат още веднъж на помощ, а Мицо бълнуваше „тъмното“.
И тъмното не бе далеко, защото слънцето потъна зад бърдата, които простряха, сенките си върху селото. Почнаха да се чуят блъсъци на врати, груби аскерски гласове, женски и детски писъци — оглушителни заедно с магарешкия рев. Кремъчните тонове на тая адска шакофония се блъскаха в крехкото стъкло на вечерното мълчание и го превръщаха на прах. Те проникваха в гърдите и раздробяваха душата с ръбовете си. Аз предположих, че последния час на селото е дошъл…
Но скоро всичко се обясни. Турците бяха събрали тълпа мъже и жени, стари и млади, и ги караха пред Щиковете си към нас. Види се, те мислеха, че по тоя ачин ще ни турят на тясно — да стреляме върху свои или да се предадем. Тая варварска тактика на англичаните в Трансваал биде усвоена от турците и практикувана на няколко места в Македония. — Когато селяни и селянки се изсипаха около плевнята с плач и заклинания да не стреляме, ние изпразнихме пушките си над главите им с викове „назад!“ И те бягаха, като се размесваха с дебнещите подире им турци които излагаха гърбовете си на повторните ни изстрели.
Още два пъти се повтори същата история, присъщия завършък. Подгонваните от аскера нещастници стенеха:
— Карат ни, брей, карат ни, бракя, пожалете ни.
Остър, пронизителен, съчетал нотите от цялата гама на страха и отчаянието, тоя стон още звучи в ушите ми — тъй явствен, като че голешовската тълпа е всеки час пред мене. Той се виеше като размахнато косило из въздуха, фучеше наоколо ми — и аз чувствувах прекосена някаква паяжина от невидими нишки, които ме свързваха с другари, с народ, с целия свят. И когато изкрещях с настръхнали коси: „назад, роби!“ — стори ми се, че сам опрях ръце и нозе о стената, зад която стоях, и се оттласнах в някаква бездна. А в гърдите ми се плакнеше океан от най-противоречиви чувства. Не зная съжалявах ли селяните, или се отвращавах от тях, че не бяха грабнали пушки, брадви и сопи върху турците, които ги третираха като чарда говеда. Не помня оправдавах ли себе си, или наричах кръвожадни палачи всички ония, които изпълняват присъдите на прогреса и цивилизацията за едно чуждо бъдаще, като давят в сълзи и кърви нашето остаряло настояще…
Подир несполуката с тълпата, неприятеля ни изпрати като парламентьор селския кмет, който се обади отдалеко:
— Момци, не гърмете, аз съм коджабашията. Сакам да ви кажам нещо.
И той се показа из наблюдаваната от мене улица, пъхнал ръце дълбоко в пояс, види се, да ни увери, че мисията му има съвсем мирен характер.
— Момци, ето гледате, нема куртулуш, много са турците. Е па теслимете се, олам, за нашо добро, оти аскера нам фърля кабахат, ке запали селото. Така вели, пепел ке биде!
Йонко почна да крещи и доказва от покрива, че никой няма право да закача селото, щом ние сме били открити в гората. „Иди им кажи на тези кокошкари — завърши той авокатската си реч, — нека дойдат с нас па се разправят, а не с баби като тебе.“
— Велим, браке, велим: ние сме мирни люде, що сакате. Йок, вели юзбашията, вий ги раните: санким вас-ка де. И вели, нека ония фърлят що силях имат, можем да ги пущим, вели. Молим ви се, бракя!
— Да мълчиш! — викна Сандю: — ние не сме ти братя, като хортуваш за предаване; не смей да ни казваш братя, че… — И той изригна една твърде енергична закана.
В тъговита умора подир толкова вълнения аз изпитвах страшна досада при тая безкрайна разправия.
— Молим ви се, ристяни…
Без да се обадя, без да се целя, с чувството на човек, който протяга ръка да смаже забръмчала върху стъклото муха, аз гръмнах върху селянина.
— Ва-а!… — отсече думата си той и се хвърли в улицата.
— Удри, майка му стара, какво го слушаме — креснаха другарите зад мене: не можи ли да го простреш!
След прекъсването на „преговорите за мир“ турците подновиха стрелбата си отдалеко. Ние обаче не си правехме разноски да им отвръщаме, защото и никой от тях не излизаше на открито. Йонко, Мицо и аз
