вече последствията за революционната организация и за нашата крайна левица в нея, ако Делчев е убит.
При движение на нелегални работници беше установено да се пътува с куриер, дошъл от мястото, дето ще се отива. С тоя ред се избягваха много случайности, които биха докарали сума нещастия за населението и организацията. Но въпреки благоразумните увещания на другарите, аз почнах да се готвя за тръгване още същата вечер, като заявих, че ще взема ляховски куриери — и ако другите не искат, ще пътувам сам. Какво е станало с Делчева, можеше да се научи само в Ловча, а дотам щях да пътувам две нощи. И не исках да ги направя три.
Следния ден трябаше да се прекара в с. Голешово В аз веднага изпратих куриер с предупреждение за голешовския комитет, като същевременно поисках човек, който да ме посрещне при боровата горица насред пътя. Вечерта другарите се посъвестиха да останат — и потеглихме всички заедно. Добре въоръжени, осем души, ние не отстъпвахме почти в нищо на една порядъчна четица.
Към полунощ месеца ни грееше залутани да търсим голешовски посрещачи из определената гора. Както узнахме сутринта, изпратените от комитета селяни били край един близък извор, очаквайки да се отбием там за вода. Но пред вид обстоятелството, че край този същи извор, според ляховяни, са били виждани неведнъж турски засади, ние го заобиколихме. А един изстрел откъм недалечната равнина, отдето се чуеше раздразнен лай на овчарски кучета, ни накара да оставим по-скоро нататъшното дирене и да продължим към Голешово с ляховските куриери.
Сякаш не стигна бавежа из гората, водачите поискаха да ни приведат по-далеко от широкия път — и ни тласнаха из някакви мочури и храсталаци, отдето едвам излязохме след час и повече въртене на едно място. Ние осъмнахме край Голешово, дето вече не можехме да влезем, и слънцето изгряваше, когато повихме нагоре край реката, към гористата височина. Не подир много аз се любувах оттам на угледните 250 български къщици, разстлани като върху длан. А околоселския венец от голи и обрасли висоти, през къснат на северозапад, позволяваше да се видят букет Пирински върхове, сякаш нарисувани върху кристала На утринното небе.
Скоро дойдоха голешовяни с благопожелания по случай празника на „Св. Георги победоносец“ и с по- важното — храна за „бъдащите победители“. Те съобщиха, че дядо Илия Кърчовалията, войвода на демирхисарската околийска чета, се намира с петнайсет души на Черния връх, час и половина от нас, на път също за Ловча. А кой знае отде, при него бил и подпоручик Танушев, дошъл с 5–6 момчета да предложи услугите си на вътрешната организация. Ние им пратихме известие да ни чакат вечерта, да пътуваме заедно — но турците не позволиха. И основателно се безпокояха другарите след нощесното ни блъскане нагоре-надолу и след зараншното осъмване край селото. Чий беше изстрела нощес и не видя ли ни недобро око заранта? Но гузен виновник на прибързаното тръгване, аз продавах кураж.
И изстрела ще е бил за нас, и лоши очи са ни видели, щом един турски патрул залавя ляховяни на врьщане и ги отвежда при аскера в с. Петрово, два часа далеч от Голешово. Няколко лопати по гърбовете принуждават водачите ни да послужат за водачи и на турците против нас. Те, бедни, се измъкват из неприятелски ръце, само че късно — в дима на барута. Но да не бързам напред.
Сутринта, като изпратихме гостите, аз оставих другарите да се чудят на моята вчерашна „арнаутщина“ и потънах в меко легло от миналогодишна букова шума.
Тряба да съм спал четири и повече часа непрекъснато. Помня, че ме разбуди един силен шум, сякаш от вихрушка, която превива дървесата. Сянката ме бе оставила и отслабналото слънце биеше право в очите ми. Аз помислих, че пладня е минала вече, и направих движение за часовника си. Тъкмо в това време нов шум, далеко надоле, привлече вниманието ми. Там, сред раздигнати като рой пеперуди сухи листа, се мярнаха за мигновение главите на някои от другарите и изчезнаха. Не разбрал още какво става, аз погледнах бърже нагоре: двайсет стъпки от мене дебнеше аскер…
Подир това иде един момент, от който помня малко нещо. Едва ми се мержелее — и сякаш повече в чувството, отколкото в паметта, — че сграбих леката си кавалерийска манлихера и се търкулих надоле. После — зная го повече като някой сън, отколкото като една действителност — десетки куршуми изпращяха между клоните на буките и ме поръсиха с вейки и листи. По-нататък, без да се замисля или поспра, аз скачах от главоломна височина в дълбоки трапища, пълзгах се и пак ставах и може би за пет минути се озовах при реката, отдето сутринта бяхме изпълзели догоре за не по-малко от половин час. А зад мене, по височините, войници опасваха с веригата си планинската гънка с очевидно намерение да ни изкарат като зайци край селото. И аз поех тичешком пътя нататък, прикриван от храсти и завои.
Сякаш някакъв обръч застягаше гърдите ми — и едва позволяваше да поема дъх. Всичко пред мене се объркваше и ако говоря само за тоя момент, бих казал, че не зная дали беше ден или нощ. В душата ми лежеше като мъчителна тежест само едно неясно съзнание, че бягам от турци. И още, че напред някъде са отишли другарите, които тряба да намеря.
Аз стигнах край селото и надзърнах иззад последните храсталаци: от другари ни помен. Само плахи селски фигури никнеха тук-там и се губеха зад плевища и врати. А турците слазяха вече по ребрата на височините към селото. И първата стъпка напред би ме изложила пред неприятелско око.
Земята се изплъзна изпод нозете ми, небето се отмести изведнъж по-нагоре. Аз се почувствувах заюлян в пространството, населено от хиляди чудовища, навалили върху мене. И същевременно едно чудно развиделяване в главата, настъпило заедно с безграничното отчаяние, ми даваше възможност да обсъдя критическото си положение.
Аз реших да се повърна надире. Другарите не можеха да бъдат вън от пазвата, в която се намирах, защото турците биха ги видели. А гърмежи, след първите върху мене, вече не чух. Освен това, и да не намерех изгубените, тук, из храсти и трапища, сам човек, все имаше вероятност, макар твърде малка да се укрия. И ту прав, ту приведен, ту пълзешком, според удобствата на прикритието, аз отивах пак нататък, отдето бях дошъл. На всеки случай револвера ми беше приготвен — с намерение да се застрелям, щом бъда съзрян. Не можех да очаквам, че турския куршум непременно ще потърси чело или сърце, А процедурата на влачене по тъмници и бесилки е тъй дълга и уморителна!…
Не бях взел още стотина крачки място, когато гарите се изсипаха из един тесен завой като под шени кози:
— Хъ! Ние те мислехме вече убит… Бяхме доле, когато видяхме, че те няма… А сега, мъчихме и насам, и нататък, все не може… Аскер, брате — аскер, свърши се…
Аз казах, че съм ходил чак до селото, че само нататък ни е оставен път. Затова, няма освен да се опитаме през там да стигнем насрещните висоти, дето бихме могли да се закрепим.
— Майко, да ми стъпи веднъж крачеца на високо! — простена някой.
И щом се показахме на отворено, градушка куршуми отблизо и далеч, отправени с викове и псувни, запрашиха наоколо ни. Ние се повалихме зад първия селски плет и отвърнахме. Вече съвсем претръпнал, аз хвърлих първия си куршум срещу турците с такъво чувство на голяма загуба, което ме кара да се усмихвам всякога, като ми дойде на ум. Защото, тъкмо се целех, една неприятелска шикалка ме напълни очите с пръст — и моята отиде нахалос…
Турците, част от които бяха вече по равнината, ни следяха с изстрелите си стъпка в стъпка. И ние ту лягахме зад плетища и зидове, възпирайки настъплението им, ту ставахме и бягахме, напредвайки към височините. А селото се потаеше в плахо безмълвие и само едните магарета даваха признак на живот: те пригласяха на гърмежите с рев до пукване.
На едно място пред нас се изпречи тясна уличка между две каменни къщи и ние навлязохме вътре. Но какво беше смущението ни, когато я видяхме преградена от камък може би два и повече метра висок! А куршумите се изсипваха в гърлото й вече — и всяко приближаване назад към изхода би превърнало човека на рашето. Сетне аз помня само това, че направих като другите: подхвърлих карабината си нагоре, скочих подир нея — и сякаш криле ме прехвърлиха отвъде.
Още една прибежка в някаква градина и ето че се озовахме под височината — цел на стремежа ни. Тук имаше каменна плевня, отделена от селските къщи само на няколко стъпки. Едва дишащи от умора, ние спряхме притулени зад нея. Да поемем нагоре — не беше много високо, но тъй изморени, би трябало просто да пълзим — и само един стрелец би стигнал на всички ни. Най-разумното бе да се възползуваме от трите
