— Християнството от седемнайсет века насам, под хоругвата на което са се вършили, вършат се и днес най-черните злодеяния и най-безбожните несправедливости…
С учението на Христа, учение, продадено от седемнайсет века насам, както бе продаден и сам великия учител.
— С духа на Христа, дух, разпнат от седемнайсет века насам, както бе разпнат и самия Христос!
И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: тя е цялата европейска земя.
И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем: Македония!
Поне така се нарича днес…
Не сте ли слушали за книжниците и фарисеите в Берлин, Виена и Петербург?
Питайте за тях цариградското чудовище!…“
И Мицо подчерта крайните думи с един стремителен жест, сякаш че поразяваше някого.
— Това Петър… Петер…бург — обажда се попа, — не е ли на руското царство?
Но аз изтървам нишката на разговора. От прозореца, дето съм заседнал, се виждат тълпа ергени и девойки, събрани на просторния мегдан, пременени и безгрижни.
По широките клони на едно вековно дърво са прехвърлени няколко люлки, на които се люлеят с песни и смях снажни македонки, все 25-30-годишни жени, задиряни от 16-17-годишни хлапаци. Тук мъжете се женят много рано, за да заведат работница в къщи, а бащите задържат дъщерите си, додето им смъкнат кожата. Аз вземах за детинска закачка спущането на ергените да шибат с пръчка залюлените моми, а то било местен начин на откриване сърцето, обяснение в любов! Ако момата отвърне с известна за случая песен — работата е нагласена. Една здрава, може би 30-годишна жена сграби едно мършаво 15-годишно момче, което я шибаше, и се залюля с него. Ергена размаха сърдито ръце и крака, сякаш в полите на майка си, и луди смехове огласиха мегданя. Изсмях се и аз.
— Санким, ако сгреших, прощавайте — обърна се дядо поп към мене, — ама аз викам, че и без Русия ще се оправи. Толкова аскер имаме горе, па и ние оттук…
Кой смееше да изтръгне тая надежда на македонския българин в „аскера“ на България, за когото той казваше
Думата беше все за страхотии, та подплашихме домакина, който се завайка за своята кримка, останала без дървени части при един пожар на плевника, дето била скрита.
— Ех, кой да ми я направи, убавата пушка!
— Чакай море, чакай да се опитаме…
Подир два дни рязане, чукане, тракане, благословии, смехории, пушката имаше вече всичко. Оставаше само да я опитаме дали ще гръмне. Гръмна! — видяхме го още на следния ден.
Не ето се покри с черни облаци и стана едно подходящо македонско небе. Зловещи тътнежи, внезапни светкавици и трясък наподобяваха македонската действителност, каквато беше през тая страшна година. Ето и бурята, която се развъртя в стихиен дъжд и дребна градушка. Кой ще чуе в тоя адски грохот, ако опитаме кримката?
Кримка — ревна, сякаш да заглуши гръмотевиците.
— Брей, майка и стара, чакай още веднъж… Чакай да видим и аз… Ох, пушката ми! — лудееше от радост домакина.
Недалеко се обади още една — друга — трета — четвърта, докато загърмяха 20–30 кримки — половината от всички, с които разполагаше организацията тук. Никакви предпазливости — Македония почваше да безумствува. И само подир няколко дни получихме известие за солунските атентати, размах на красива лудост.
Веднага подир атентатите войската се раздвижи и предишните не тъй чести патрули обикаляха селата всеки ден. Освен това ненадейните обиски ту на едно, ту на друго село вървяха непрекъснато. Масовите арести на по-будни хора даже направиха организацията да се почувствува за един момент като обезглавена. Предателствата и разкритията вэемаха невероятни размери.
Районната чета се държеше все покрай високите гористи места, като ни даваше сведения за маршрута си — да я намерим по-лесно в случай на нужда. Водителя и Стар Илия Кърчовалията ми изпращаше „хабер“: „Момче, не е за стоене в село, ела при нас; с петнайсет души в гората е по-весело!“ При непрекъснато тревожните вести, попа и другите селяни от управителното тяло на местния комитет идваха сутрин и вечер сьвсем изплашени. С подигравки и шеги ние успявахме да възвърнем бодросттаим.
Мицовото око също бе към гората, но аз те исках да оставим селото, додето не отхектографираме 12-я брой. Всичко бе готово, написано и препнсано, само хартия липсваше. Аз бях поискал такъва от Солун 3–4 дни преди атентатите, затова вярвах да е изпратена, но забавена из пътя. А освен хартията, чаках и някои писма, от които щеше да зависи посоката на пътя ни.
Ние се греехме на следобедното слънце, което биеше през вратата и прозорците на новата къща, дето се бяхме настанили през нощта. Изведнъж един от куриерите се втурна при нас:
— Иде аскер, много!
Ние се изправихме мигом и турихме патрони в пушките си.
— Отде?
— Може да е от Петрово.
— Сега къде е?
— Близо, из петровския път.
— Колко души?
— Момчето каза много.
— Кое момче?
— Едно наше овчарче. Като ги видело, завтекло се да обади. Така е поръчано на всички.
— Какво да правим? — обърна се Мицо към мене.
— Дедо поп каза, ако искате да излезете от село, най-хубаво е нагоре по реката, из шумата. Като наложите фесове и като облечете по една гуня — стига…
Аз погледнах Мица:
— Вестника?
— 12-ия брой ще отиде на вятър. То се видя, че тряба да хванем гората, ами… Ето на, както е стъкмен и хектографа…
— Да употребим поне трийсетте листа, които имаме — трийсет екземпляра стигат. Ти знаеш, че статията за пропагандите следва от 11—ия брой…
— Та какво?
— Ще хектографираме готовото, ще турим по два екземпляра в пакет и ще ги разпратим…
Мицо ме гледаше, както се гледа някой умопобъркан. Куриера чакаше мълчеливо решението ни. А пък аз нито допущах мисъл „вестника“ да остане „недовършен“.
Често подир това, както нднес, аз съм размишлявал върху тьмната психология на тоя момент и все не мога да и дам разумно обяснение. Да смятах някаква ценност статията си, нагласена за читатели от най- посредствена интелигентност — пази боже! Да мислех, че тя въобще е нужна някому в размирните времена, които настьпваха — сьвсем не.
— Сериозно ли говориш да хектографираме? — попита Мицо с тон, който прикриваше едва сдържан яд и злъчна ирония.
— Най-после защо се препираме, мога и сам!… Спасявай се ти, дето щеш, аз няма да мръдна оттук, докато не свърша. И непременно за нас ли идат турците?
Аз сложих хектографа насред стаята, приготвих белите листове и се отпуснах на колене, готов за работа. Не знаейки какво ни чака, предпочел бих Мицо да ме оставеше сам. Но той захвърли пушка в ъгъла и приседна да помага.
— Що да чина аз? — попита куриера.
— Можеш да си идеш.
— А, бива! Ето ми я мартината, ако излезе лошо…
— Юнак си, Петко. Дай по една ракия за кураж. — Мицо се разсмя.
— Дано не чуят жените — сниши глас Петко: — ке врекат…
Но подир минута се показа домакина и седна на прага от умора и вълнение.
