изографи, светиите по стените — образи от някоя шеста човешка раса — вторачили напред страшни очи на сомнабули, слушаха божествената служба с поганско недоумение. Додето ние заемахме място около аналоя, учителя се разходи по всички ъгли и пусна баснята за изостаналия учител — да удовлетвори любопитството на селяните, които ни гледаха от всички страни. Някой ми подаде една църковна книга и посочи отде да почна: нели съм учител — учителите пеят в църква. Но Мицо ми дойде веднага на помощ в тая малка неловкост; той взе книгата и извика тъй силно, щото ми се стори, че прозорците зазвънтяха.
Попа и певците възгласиха три пъти „Христос воскресе“ и аз се изтъкмих на владишкия трон. Думата беше да кажа едно назидателно „слово“, но какво — не бях помислил. Знаех само, че тряба да вървя по околни пътища, както в други случаи на агитация пред хора, от които не всички са „посветени“. И залових първата мисъл, която ми дойде в главата:
„Братя! Както преди две хиляди години беше разпнат върху кръста Исус, така преди пет века биде раз- пната и нашата родина…“
Аз почувствувах, че стъпвам на хързалка, помислих, че тряба да се отклоня — и не измислих друго:
„След три дни Исус възкръсна, но… но… нашата свобода е още в гроба. Божия ангел не ще дойде да ослепи стражата и да махне камъка от нейния гроб.“
Застанал при царските двери, попа късаше брада облещен. Жените се бяха изсипали вън от женското отделение и протягаха вратове иззад мъжете. Свещите на стълпени наоколо деца ме ослепяваха.
„Божия ангел няма да разгони валии и мютесерифи, каймаками и заптии, чиито фесове се червенеят над тоя гроб.
Братя…“
И аз отидох, та се не видях.
Един човек в кожух с козината навън се разсипваше в безпорядъчни движения с глава и ръце.
— Тъй! Думай! Думай ми! — зарида истерически той по едно време. Казаха ми после, че клетника бил разстроен от затвор.
И аз думах… „през огън и кърви“. Когато след час кундурите ми затракаха надоле по стъпалата на владишкия трон — „Бракя ристяни!“ — обади се и попа развълнуван:
„Вие чухте учителя да ви разказва за мъките на господа нашего Исуса Риста, който седи днес в небето от десна страна на бога отца и плаче, като гледа грешните да погубват душите си, — и се радва, когато вижда деянията на праведните ибо техно есть царствие небесное, да го отсъди господ-бог и мене и вам!…“
— Амин — обаждат се полугласно старците.
„Сега, бракя ристияни, слушайте за сребролюбиваго и многогрешнаго Юда Искарьотина, дето предаде в душмански ръце господа своего Исуса Риста и проклета му душа ойде да гори в пъклото до страшния суд божий…“
И дядо поп захвана твърде уместна проповед срещу предателите, „които не виждат добро нито на тоя свет, като убития в с. Петрово шпионин, нито на другия — като Искарьотина“.
А додето той говореше, селяните се примъкваха тихо да се христосват с нас, вадеха из поясите си червени яйца и ги подаваха со задушевни думи: Бог да помага! Те всички проумяваха какъв сорт учител и кираджия им бяха на гости.
Преди да се пусне църква, ние излязохме под предлог на моето бързане да заминавам. Всъщност замина местния учител за кукушките села, отдето беше родом, а Мицо и аз променихме къщата. Същевременно бе разпоредено да се турят под надзор ненадеждните елементи в селото и организационните членове да посещават през деня непосветените с цел да се използува ефекта от „словото“.
През деня пръв ни посети дядо поп и аз поисках да оправдая безогледността си в църквата. Но той ме прекъсна с трогателна покорност на съдбата:
— Иде дванайсетия час, учителю, и нема връщане. Никой никого да не жали и всеки да си гледа работа та! Кому каквото е писано…
Скоро надондоха и други гости, всички с червено вапцани носове — нещо, което ме озадачи, додето се досетих, че причината на това не е никакъв обичай а просто червеното яйце и хладния ден. Мицо беше особено възбуден и като изчерпи пророчествата си за близкия край на турското царство, грабна „Св. или См.“ и зачетевеликденската статия.
„През една тиха нощ в Гециманската градина Исус възнасяше към небето молитвизастраждущетов неволя човечество, за гибнущите в неправда човеци.
Юда беше извършил вече своята грозна продажба и вървеше пред войниците, които щяха да хванат и отведат на съд оногова, който бе дошъл да съди.
Целувката, светлия знак на любовта, послужи като знак на тъмното злодеяние.
Подиграван от невежа сган, оплюван от лъженабожни фарисеи, жестоко изтезаван от римската власт, божествения мъченик свърши най-после върху кръста.
И огря от върха на Голгота едно благодатно слънце за света. Това слънце бе християнството…“
— Също като в евангелието — мълви попа.
— Също… — додават и другите.
Мицо ги изглежда недоволен от прекъсването и продължава:
… Християнството — което в своята истинска смисъл е осветен чрез страданието протест на доброто против злото! — борба на правдата срещу неправдата.
— Което следователно освещава и протеста на угнетения против угнетителя, и борбата на поробения срещу порабощителя.
Защото гнета е зло, а робството — неправда!
Протест в името на онова, което е сиянието на рая; борба с онуй, което е тъмнината на ада: тоя протест и тая борба са корена и върха на крепкия мир, на искреното единение, на сърдечната любов в средата на група човеци.
Затова има едно напътствие към избрани, а не завет към
Че не може агнето да обикне вълка; нито угнетения — угнетителя; нито поробения — порабощителя. И не тряба!…“
Тук Мицо подигна глава да рече нещо, но се наведе:
„Било е казана: ударят ли ви по едната страна — обърнете и другата. Но веднага е прибавено: като не забравяте Мойсея: око за око, зъб за зъб!“
Книжниците и фарисеите диреха възможност и случай да наклеветят и погубят Исуса. Инак — той би завършил:
„Обърнете и другата страна, за по-голямо право на мера според мера…
Да смажете главата на оня, който ви е ударил, като на зъмя!“
— Това — каза Мицо — и мене се вижда също като в евангелието.
Попа клати глава одобрително. Другитеправят очевидно усилие да разберат — и не могат.
„Кълнеха се първите християни в името на кръста и обикваха друг друга в името на общото дело: — за победата на доброто над злото, за възтържествуването на правдата над неправдата.
Отначало слаби единици, те разпространяваха своето учение, като презираха най-страшните мъки.
По тоя начин те искаха да привлекат жертвите на злото и неправдата, които са легион, и да образуват едно могъщо воинство, кадърно да унищожи с един мах всяко зло и всяка неправда: да не съществуватвече!
Но лицемерието и коварството спасиха злото и неправдата, против които беше въстанал страдалецана кръста.
Смири се лицемерно злия и се нарече християнин; въздъхна лицемерно неправедния и се нарече християнин: — падна копието на християнството в коварни ръце, за да бъде насочено
— Което биде обърнато наопаки: да послужи на злого и неправдата! — на угнетението и порабощението!“
Мицо се оглежда за впечатление. Разбира се, всички го гледат с изцъклени очи. Но как да проумеят!
„Защото по-лесно бихте проденали моряшко въже през иглено ухо, отколкото да съгласите християнството от седемнайсет века насам с учението на Христа.
