— Не криви, море — протестира друг: — „де има бели ханъми!“
Певеца е Спиро, от четата на Сандански, правдив като многострадалния Йов, хубав и храбър като свети Георги. Тоя идеален хъш загина през лятото в Пирина, Дето беше нападнал с неколцина въстаници едно отделение аскер. Сега той потропваше, размахвайки кърпа, и протягаше лява ръка за хорановци:
И редицата се люлееше из пещерата като някоя безконечна змия, изкусно завивана и развивана от Спиро.
А заделени настрана, две-три костурчета играят своето „арнаутско хоро“ — намръщено-съсредоточени един срещу друг, с леко подгъване колене и поизвита назад левица. Те размахват ножове ту високо над глава, ту около рамене или широко настрани — По такта на една гръцка песен за Али паша, обсаден в Янина от султанските войски. И мелодията се протака мрачна и невнятна, като зашеметително предчувствие за близък край, или се кърши поривиста и страстна като кървавата трагедия, разиграна в кулите на непокорния сатрап. Скоро всички се натрупват около костурчани и притихват, обладани от тъмната магия на непонятните слова, тълкувани чрез невероятните в изкуството си движения. И ето потръпват юнашки снаги, протягат се мускулести ръце и настръхват няколко пехливански двойки…
Само Гоце оставаше все замислен, макар че вземаше живо участие в общите забавления. От Солун се бе получило второ писмо, с което централния комитет искаше да не се предприемат никакви акции из Македония до началото на май. Съобщаваше се още, че било решено да се направи само в лозенградския район, Одринско, един атентат върху трена, колкото за проба относително ефекта. И подир всичко, Гоце бе поканен, като добре запознат с условията в цялата страна, да вземе лично участие при изработването на плана за общи въстанишки действия. А районите бяха получили отделно окръжно да направят всичко възможно за своята най-голяма боева готовност. Ние обсъдихме целия ред нови обстоятелства и останахме на предишното си решение. Гоце трябаше да отиде в Солун за въздействие — разбира се, след като извърши уговорения по-рано атентат. Забранението — или съвета — на централния комитет оставаше без последствие.
Когато дойдох аз в пещерата, опитите с динамити бяха свършени. Свършена и другата работа — ние трябаше да се пръскаме. Но Гоце поиска да останем тук още един-два дни, поне до свършването на провизиите. Той намираше особно полезно това близко общение между събрания пъстър свят от най- различни умствени и нравствени уровени. Граждани и селяни, крайни идеалисти и отчаяни главорези — остри камъни, повлечени от общия порой, — те трябаше взаимно да отъркат грапавините си и да прилепнат по-тясно един към други.
Деня минуваше незабелязан и вечер огньовете се разгаряха по-буйни. Газените тенекии с обилно наготзените чорби и каши (можете ли си ги въобрази!) са изпразнени вече и около огнищата почват закачки и разкази, подгрени от червеното крушовско вино. Аз наблюдавам всички групи и чувствувам помежду им странното отсъствие на Македония. Те дори пътьом не поменуват, че оня ден са запустели няколко села и вчера е била избита до крак някоя чета. А между туй разказа за фокусите на видения нявга панаирски акробат превръща в едно ухо десетина мустакати мъже. Или спора за трайността на тоя или оня вид цървули отива пряко до бой… Несъзнателно всички се стремяха да разсеят кошмара на страшната революционна действителност. Или пък нервите бяха вече притъпени от тревога и душите жадуваха отдих. Малко по малко огньовете прегарят, фигурите зад тях чезнат, разговорите притихват и мнозина спят. Само Кара-Вашил (така го зовяха неговите земляци-кукушани), подпрян на лакет край нашето огнище, реди унесен:
Облечен като турски низам-аскерин, неразличим По нищо от най-типичния средна пора манафин, певеца тегли един „чикъм“ из дългата си османлийска чибучка, закашля се и продължава:
— Седумдесе седум-мина-а — довършват вече няколко гласа.
— Де Вашил, по-живо, емшери! — подвиква и Гоце.
— Пля-яс — светва един револверен изстрел.
— Тичайте да кажете на часовите — досеща се някой: — да не помислят, че ги викаме!
И пещерата отново притихва в дълбоко мълчание. Но някой от неврокопчани още не е изгубил настроение. Като че пробуден в орловото си гнездо от про-кобен сън, той протяга унило:
Сякаш вледененото отчаяние на робите се топеше в нервозното пещерно ехо и се разсипваше върху нас като кървави сълзи! Надали има в света други народ освен нашия, чиито песни, с редки изключения, да са тъй неразличими от гласен плач. Поспрете се утрин край някое гробище или идете на пладне при жетварите в полето, или присъствувайте на някоя селска сватба — и слушайте чрез душата си! Вие ще чуете все едно и също.
На 6 февруари през нощта ние изпразнихме пещерата, всеки поел своя път. Щях да забравя: преди да
