каже днес! Безспорно е, че тяхното решение, с последвалото Илинденско въстание, беше много важен етап в развитието на освободителния въпрос.
Разбудиха се големи съдействия, но изникнаха и неп-редвиждани противодействия. За тържество или катастрофа, българска Македония тръгна към бъдащето по нови пътища.
Обаче Гоце, чиито възгледи споделях и аз, искаше да осъществи по онова време други планове за действие, които биха имали, както предполагахме, всички плодове на едно въстание без големи рискове от народа. Солунското решение противоречеше на намеренията ни и естествено беше да пожелаем осуетяването му. Ние побързахме навътре към пункта, дето трябаше да срещнем всички нелегални ръководителни сили на окръга, за да си осигурим и тяхната поддръжка. Поради това из Неврокопско почти не ни оставаше време за 1 системна работа, както в Разлога. Само околийското управително тяло дойде при нас в едно село близо до г града; между неговите членове беше и Васил Пасков, когото поздравихме с „честито освобождение“ след дългогодишен затвор. В дневника ми няма никакви подробноети за тая среща. Неврокопчани пристигнаха в селото малко подир нас. Аз спях убит от умора и Гоце ме събуди, когато те бяха вече край огнището, за да заспя отново, както си стоя, едва разменил няколко думи с Паскова. Днес тряба да се извиня пред моя приятел — тогавашен гост — за тая голяма „неделикатност“! И понеже реших да бъда галантен, аз дължа от името на живи и умрели една благодарност на неврокопския Иларион. По това време дядо владика обикаляше епархията си — и не щеш ли, ние се озовахме в едно село, дето беше пристигнал и той. Случайното гръмване с пушка от наша страна направи божия старец да узнае съседството ни — за голям свой ужас. Отгоре на всичко един турски циганин също ни подушва и отива да съобщи в града. Но пре-дугаждайки виелица, разбира се, ние офейкахме рано-рано. Така изпреварихме обиска. Отпосле ни предаваха, че негово преосвещенство се завърнал в Неврокоп и дни наред разказвал преживените „страхотии“. В село той стоял пред иконата цяла нощ и молил господа-бога за благополучен изход. Може би той е поменал и нас в молитвите си. Ако не е било с проклятие — благодаря.
Така продължавахме навътре при по-големи или по-малки приключения.
Ние сме край самия Неврокоп, може би на двайсет минути разстояние. Сред гола равнина черна маса в лунния здрач той се вижда още по-близо. И фенерите мигат предупредително.
— Спрете! — предават изотзад по цялата редица.
Единия от конете липсал — цял-целеничек, натоварен с динамит и бомби… Това беше някакво чудо, защото всички коне вървяха навързани един за друг, водени от селяни и заобиколени от четници. Може би хората са спали вървешком, коня се е развързал случайно — и върви го търси! Конете се меняха на всеки преход. Липсалия заедно с другите беше от най-близкото село. Ами ако той — научен да ходи на пазар, — ако е вече сред града? Спуснаха се хора на всички страни и след половина час го доведоха. Настигнали го бяха упътен към селото си…
В село Баничани друга комедия. Организационния куриер Стоимен едва не омърси камата ми с невинна кръв. Идва човека запъхтян и съобщава, че селския пъдарин, един арнаутин, ни бил забелязал и вече отивал да ни предаде.
— Добре, вземи две-три момчета и върви да го стигнеш.
— Не. Искам сам!
Гледам го, цял Крали Марко, стига и на пет души.
— С какво ще работиш?
— По-харно да не пукаме… Ами немам такъво… — Той подмигна загледан в кръста ми и аз му подадох камата си.
Не минаха ни две минути, откакто Стоимен изхвръкна навън, ето че се втурна коджабашията:
— Молим ви, бракя, лошо ке е. Пратили сте Одимена да убие поляка. Проклета му вера, него кой гледа, ами селото. От нази ке го терат…
Юнака, след като излъга нас, отива да лъже и селяните, че сме го накарали да убие арнаутина — кой знае, може би току-тъй за кеф. Той поискал съдействието на коджабашията за излъгване бедния пъдарин, че добитъци са направили пакост вън от село, и та го заколи.
Разбира се, злодеянието биде предотвратено. Стоимен призна чистосърдечно:
— Много му е убава мартината. Оживела ми е на сърце. Па рекох да я зема…
А в село Ловча поради недоразбиране селяните бяха излезли да посрещат върховно-комитетския войвода Дончо Златков наместо нас. Читателя вече е помислил, че ние — взети за „върховисти“ — сме били обсипани с куршуми из засада… Напротив, срещата се отличаваше с много редовна сърдечност. Селяните се щуреха в тъмнината и търсеха:
— Дедо Дончо, къде си… Къде е дедо Дончо!
Това ни смути толкова повече, че Ловча беше отлично село и по отбор хора, и по въоръжение. Към лятото, когато властите бяха почнали систематични претърсвания, тия краища се оказаха твърде малодушни и организацията събираше раздаденото оръжие. Тогава ловчани бяха заявили на околийската чета: „Ние сме се клели да мрем с пушките си и нема да ги предадем, додето сме живи, нито на турци, нито вам. Ако настоявате, ще ги обърнем и срещу вас!“
При всичката неприятност от недоразумението ние изнесохме от това село хубавите впечатления на всички, конто са имали случая да го посетят. Гоце извиняваше селяните, които очевидно не можеха да проумеят борбата между организационната интелигенция и софийския комитет. Безразличното отношение на народа към двете страни говореше за него повече добро, отколкото лошо. Не в положение да се издигне до въпросите на тактиката и принципите, той запазваше самостоятелност и следваше патриотическия си инстинкт.
Подир десетина дни ние пристигнахме в село Каракьой, граничен ключ между Неврокопско, Серско и Демирхисарско. Съгласно разпратените съобщения тук беше сборния пункт, дето трябаше да срещнем всички нелегални дейци и чети на окръжието. В една нощ селото даде подслон на 70–80 души, пръснати по различни къщи. Само около 20 души — по-главните Работници, войводите и части от четите — се бяхме събрали в една широка къща с 5–6 стаи, съвсем притулена от външни погледи.
И ето там, в ъгъла на дългия сайвант, група момчета са заобиколили Гоце, който подхвърля желязната топка на една бомба и разправя как тряба да се работи с нея. Името на царя посолява юнашките шеги и гърлестите безгрижни смехове привличат още охотници. — На друга страна, прислонен край стената, стои Яне Сандански — едра и спретната, почти изящна фигура в прилепнала куртка и панталони от желтеникав шаек, с внимателно подредени черни върви върху бели навои. Цяла мрежа каиши кръстосват гърдите му; патрондаши, голям револвер, светла кама и широк ятаган, окачен през рамо като шашка. Наведен до вежди сив каскет и кестенева опълченска брада почти скриват лицето му, сякаш вкаменено под ледения поглед на неголеми оловени очи. Достатъчно е обаче най-слабото вътрешно движение, за да затреперят по страните му безброй едва видими гънки, устремени към тънките изпънати устни, които се разтягат с краищата надоле. И един ситно къдрав смях иде от началото на гърлото му без каква да е зараза за събеседника или някое енергично изражение гръмне издън гърди с някакво челичено безразличие… Той е заобиколен от Гущанова, Баждарева, Кирилиева, Филипова и Таската, агитатори по районите, които спорят върху нещо, прочетено в една френска анархистическа брошура под заглавие La revolution, не помня от кой автор. Кирилиев, възпитаник на солунското френско училище, я пазеше в чантата си, както някоя баба пази под възглавницата „Богородичен сън“ или „Камък падна от небето“…
Дядо Илия Кърчовалията, демирхисарски войвода, Георги Радев — серски, Атанас Тешовалията и Иван Даскала — неврокопски, правеха хубава компания. Те бяха преживелици от харамийско време и сега служеха на организацията. Ако не ги заместваха по-интелигентни хора, причината бе, че из тия места имаше много груба работа, именно преследването на върховно-комитетските чети. Но затова пък с тях се движеха особни агитатори или както ги наричаха „секретари“, които вършеха действителната организаторска работа. Строго пазейки старите хайдушки обичаи, войводите се държаха на висотата на своето положение. Ето ги — накривили калпаци, — облечени в салтамарки с размахнати ръкави, в беневреци с безброй гайтанени завръкулки, — накачили пищови и ножове, паласки и дрънкалки — и отгоре на всичко неизбежния бастон, мъжка дрянова сопа. Сопите не бяха забравили те дори и сега, разхождайки се по сайванта с повъртане задница и широко размахване ръка — харамийско-бабаитски вървеж, който има толкова груба прелест. „Даскалите“ ги оглеждат отстрана и шепнат обичната си закачка: „Гледай, гледай копаран-чаушлар!“ А „копаран-чаушите“ не могат да търпят панталоните и тънките нозе, побутват се и ръмжат презрително: „Чонгали!…“
