— Хубава работа, и това дочакахме, и това видяхме! — обади се злобно подвойводата, който стоеше край нас и слушаше с отворени уста.
— Но вие хубаво знаете, г. Стоянов, че работата не е в това, кой дешен е, а в началата, които ни делят. Вие хубаво знаете мисълта ни, че софийския комитет не тряба да изпъкне като ръководител на освободителното движение. Защото той ще го компрометира в очите на европейското обществено мнение, от което очакваме толкова нещо. Той би го компрометирал, като направи да го мислят дело на българското правителство, т.е. нещо изкуствено. Освен това ние не можем да бързаме с въстанието, когато вие…
— Омръзнаха ни, г. Я., да ги слушаме тия от вашия вестник. Ами мислите ли, че света някога ще повярва в чистотата ни от националистически стремления? И мислите ли — ще ви попитам, като става дума за въстанието, — че за него ще настъпи нявга такъв благоприятен момент, какъвто постоянно бълнувате в „Дело“? Ето, виждате ли, от една страна се гради, а от друга — турците правят разкрития и събарят изграденото. И затова да се чака, ще каже да се налива една бездънна бъчва…
— На първия въпрос ще ви отговоря, че мисля ето как: Разбира се, никой няма да повярва на един зелен младежки идеализъм, в името на който да искаме македонска автономия. Но друго би било, когато уверим хората, че автономията е добре обмислена и искрено прегърната политика на революционните кръгове. Така ние не само бихме отнели оръжието на гърци и сърби, но бихме дали, ако щете, и още едно доказателство, че Македония е българска. Няма да повтарям толкова пъти цитираната приказка за Соломоновия съд между двете майки, заявяващи еднакви права върху останалото живо дете. Колкото се отнася до „бездънната бъчва“, аз ще ви кажа: не мисля, че Македония ще се освободи тъй лесно. Борбата ще продължава още много години — и биволска кола ще ни вози към свободата. Затова ние не тряба да изгорим в едно въстание всичко, което имаме…
И по-нататък аз развих цялата теория на една продължителна четнишка борба по планините и кръстопътищата, както беше в програмата на революционната организация. Разбира се, тогава нито ми минаваше през ума, че само подир година привърженици на тая програма ще останем едва толкова, колкото пръсти имам на едната си ръка…
— И понеже вие и вашите другари, г. Стоянов — довърших аз, — не мислите така, борбата ще следва. Правото ще бъде на победителя.
А в това време група четници решаваха друг въпрос, който прекъсна нашия спор: те се караха за револвера ми — кой ще го вземе… когато ме убият.
— Г-н Стоянов — заговорих аз тихо, когато последния беше усмирил вече хората си и сядаше усмихнат на чувала; — г. Стоянов, аз съм ваш пленник и на ваше благоусмотрение. Но ако решите, че тряба да умра, ще ви моля да удовлетворите едно мое искане, което няма да ви струва нищо. Мене ще бъде много по-лесно да си разбия черепа сам, отколкото да наведа врат под чужди нож…
— Не, аз няма да ви убивам — отвърна Стоянов и зачупи пръсти: — аз ще ви водя с четата си за гаранция, че ваши другари няма да ме нападнат, или пък да ме ударят от засада. Те ще знаят, че вие сте с мене, и ще щадят живота ви…
И това беше, разбира се, много разумно от негова страна.
— Но аз съм разнебитен — възразих — и не мога да ходя.
— Ще ви намерим кон.
— Не обичам да яздя!
— Ще привикнете.
— Не обичам новите навици, стигат ми старите…
— Ще ви принудим.
— Предисачен върху коня ли?
— Ако не може инак!
— Сила ви е…
— Ба — кипна подвойводата: — ще те пуснем да ни тровиш. Ще те пуснем да ни колиш. Ще те пуснем да идеш в София, пак да пишеш во вестника си: харамии, вагабонти!…
— Убийте ме — дигнах рамене аз и се оттеглих мрачен настрана.
Подир два часа, по тъмна вечер, ние се върнахме при сложена трапеза в къщата на коджабашията. Аз се отказах от вечеря и обсъждах в един кът положението си. Какво ли пък имаше за особено мислене: повтарях в ума си, че няма да мръдна наникъде с четата — и туй то!… Защото, каквото и да се случи, както и да се случи, края ще бъде все един и същ. Нека всичко се свърши пред населението, поне другари да знаят кому и за какво отмъщават!… И в злобно нетърпение очаквах минутата, когато ще се захване последната разправа с предизвикани изтезания над мене…
Стоянов отиде в съседната стая заедно с попа и учителя — и двамата „наши“ хора, които дойдоха да се представят и вечеряха при четата. — Попа, сухо като сламка и черно като дявол човече, с по десет косъма на глава и брада и с нито един под носа, влезе и излезе, без да ме погледне, пияно загледан в светлата офицерска униформа. „По дипломатически съображения“ стори същото и учителя — педя момче с кривнат надире фес, за да открие голо русо личице, прилично на кравайче симид, с две като трънки очички, от които едното винаги мижи, когато другото гледа. Те сега, дотъкмени, с неколцина по-видни селяни, слушаха Стоянова отвъде. От време на време агитатора възвишаваше патетически гласа си и отворената врата на стаята позволяваше да се чуят откъслечни фрази: „Русия и България чакат“ — по нататък се не чуеше и аз допълнях в себе си: „Те, (т.е. «вътрешните») парите ви вземат и ги прахосват по софийските механи, а ние оръжие“ — нататък се не чуеше, но аз пак допълнях: „без пари ще ви дадем“. „Вие към никого други не тряба да се отнасяте и никого други не тряба да слушате, освен“ — то се знае: „софийския комитет“. И т.н.
По едно време част от селяните излязоха и си разотидоха. Но от половин час още Стоянов остана в другата стая, додето подвойводата се яви на вратата и заповяда:
— Момчета, гответе се за път и хайде вън!…
После той се приближи до мене:
— Г-н Я., и лоши, и добри приказки си казахме днес: забрави лошите и помни добрите. Сега ние си отиваме. Сбогом.
Изненадан, аз едва проумях и останах като закован на мястото си. Подире, движен от едно неопределено чувство и странна за момента ирония, припнах навън. Четата беше вече готова за тръгване, когато се изстъпих край нея:
— Чакайте, г. Стоянов, цял ден прекарахме заедно, къде тъй, без да се обадите!
— Аз мислех — промълви Стоянов тихо, — че може да сте заспали и рекох да не ви безпокоя.
— Има си хас. В такъво време.
И ние си подадохме ръка:
— Au revoir! Au revoir!
Четата отмина и учителя ме дръпна за ръкава:
— Върви да вечеряш у дома.
Додето вечерях, той свиваше до заличаване едното си око и кокореше другото, сякаш да го направи биволско, като разказваше, че бил рекъл на Стоянова:
— Я, ще излезе от селото ни с тебе само когато ни паднат главите, моята и на тия селяни!
И учителя описваше кръг с ръка, да посочи невидимите спасители.
А моя пленител, който след няколко дни биде принуден от Делчева да се върне, ми разказа, когато се видяхме в София, съвсем друго. И попа, и учителя, и селяните обещали да работят с върховния комитет, като се молили за моето освобождение, страхувайки се от удара на организацията.
Скоро в стаята на учителя дойдоха и неколцина селяни да ме питат: бива ли да приемат обещаните им от Стоянова четирийсет и седем кримки? И още: какво да направят с Атанаса, който ме беше клеветил през деня тъй низко?…
Същата нощ аз напуснах Драгобраща, като отърсих праха на цървулите си — и поех пътя из тъмнините.
С Гоце
Аз бях другарувал с Гоце Делчев вече дълго време в София, другарувахме и после из Македония. Но
