Случи се онова, което нито ми бе минавало през ума. Никой не очакваше върховистите в Кочанско, поне през тия дни. Защото ние мислехме, че сме турили вече ред в тоя край и че сме направили влазянето им невъзможно. А ето ги — вмъкнали се и вървят в петите ни. Населението им предава тайните ни, защото идат с голяма чета. Утре турците ще се явят цял полк, тям пък ще бъде предадена тая чета, защото ще бъдат по-силни. Кочанско не се поправи вече.
— Значи ти си Веселин — казах аз, — куриер на организацията от това село, който преди месец премина към върховния комитет?
— Па що, като е тъй!
— Нищо. Ами с кого сте?
— С господин Стоянов.
— С кой Стоянов?
— Софрони Стоянов, офицерина.
— Къде е той, в Блташката махла ли?
— Там!
— Да вървим тогава…
И ние тръгнахме: Веселин напред, аз подир него — и мълчаливия през цялото време Веселинов другар подир мене.
Вече минуваше полунощ и сивото небе се разстилаше над нас, без ни една звездица да хвърли лъч в гробната тъмница, из която бързахме леки като сенки. Съпътниците ми вървяха мълчаливо, с поръката на началника си в ум, както узнах по-късно — „жив или мъртъв“, да ме отведат при него. Аз пък размишлявах върху онова, което ме очаква, и разбира се, не можех да се надявам на нищо добро. Защото имаше осветена практика, според която пленяваните от двата враждебни лагери се считаха предварително осъдени на смърт. Така Алексо Поройски, по заповед на Донча Златков, беше разбил с приклада на пушката си черепа на Александра Илиев. Другари на последния пък заловиха близки хора на Донча и ги изклаха върху гроба на скъпата жертва…
Аз съобразявах, като претеглях обстоятелствата на пленителите си, че много по-разумно от тяхна страна би било да ме претрепят веднага, отколкото да го направят, след като ме извадят пред селяните. Аз мислех, че на определено място из пътя вървящия подир мене ще забие щика си в гърба ми. И очаквайки това, аз вървях вцепенен — без страх и без кураж, превърнат на едно единствено чувство: да предугадя първото мръдване на противника, да стрелям с револвера си и да бягам — къде, бог знае. И затова не малко се учудих, когато след половина час се озовахме в Балташката махла пред вратата на една къща, дето трепнаха сенките на двама часови. Един дебел глас попита:
— Кой е?
— И-ха, не видиш ли!
И ние минахме между два щика, като поехме стълбата нагоре. В същия този дом по-миналия ден аз бях влазял съвсем иначе.
Вратата се отвори и ето ни в широка стая, пълна с въоръжени хора, заняти едни с почистка на оръжието си, други с кърпеж на дрехите си, трети най-сетне, увити в кепета или износени войнишки шинели, лежаха по кътовете свити на кълбо. — „Водят го, вижте го!“ — И тълпата отвори път към огнището, дето се изправи рус, малко слабичък, хубавец офицер, като бършеше с ръкава на мундира си сълзи, бликнали от дима на хвърлените в огъня съчки. Той ми подаде ръка любезно усмихнат:
— Bon soir, monsieur Я., при такива ли обстоятелства трябваше да се запознаем! Седнете, моля, и се огрейте. Фу, изкипяха ми очите…
„Откъде“, „накъде“ — разпитвахме се ние, сякаш при среща в някое софийско кафене, и се задоволявахме с уклончиви отговори, под които криехме всеки своята мисъл. Разговора се докосна и до взаимните ни гонитби, при което и двама еднакво съжалихме, че не може да се постигне едно искрено споразумение, и мъдро отсякохме:
— Историята ще дири правия и кривия; а сега нека всеки от нас изпълни дълга си, кой както го разбира…
— Жално само, че всичко става за сметка на тия нещастници! — въздъхнах принудено аз, като посочих двама-трима селяни, които стояха в един кът и разговаряха с хора от четата.
— Уви, за тяхна сметка! — въздъхна и Стоянов еднакво принудено.
Настана продължително мълчание, през което моя събеседник разбърка няколко пъти пепелта на огнището и ненадейно се обърна:
— Кажете ми право, аз ще се положа на вашата дума, има ли тук някаква чета на вътрешната организация?
— Не! — отвърнах решително аз и не лъжех. — В околията няма, освен мене, нито един нелегален от вътрешната организация.
— Но аз имам положителни сведения, че ако не в това село, то сигурно в някое от околните има организационна чета, която следи движението ми с намерение да ме нападне при първия удобен случай.
— Пък аз ви казах истината.
— А вие знаехте ли за моето идване?
— Узнах го тая нощ от вашите хора…
Стоянов дигна рамене и отново забърка пепелта. И понеже дотук той ме третираше само като гост, аз рекох да опитам една дяволия. Затова ъбрнах глава навън и трепнах уж изненадан:
— Ах, съмва се! Извинете, г. Стоянов, че тряба да ви оставя.
— Къде?
— Ще отида в махлата, отдето дойдох.
— Моля да прекараме деня заедно; ще преденуваме тук…
Ние се вгледахме един-другиму в очите и се усмихнахме — което значеше: „Добре се разбираме!“
— Мога ли поне да поизляза вън от тоя дим, на който, както се вижда, и вие няма лесно да привикнете?
— Моля, моля… — задави се Стоянов и затърка очите си с голи пръсти.
Когато аз бях вече при вратата, той подшушна нещо и двамата едряци ме настигнаха. Единия от тях посочи сайванта:
— Ето, на̀, тук ще стоиш!
И аз се сложих там, а от двете ми страни се настаниха пазачите…
Топъл беломорски вятър беше повял и разредил мъглата в небето. Изплувалия изпод тях месец обливаше в млечно сияние обрисуваните върху недалечен хоризонт върхове на Голак и Плачковица. Грабнали се от юг тъмни облаци, с посребрени от лунната светлина краища, се надтичваха към север, дето летеше и моята мисъл: всичко мило и драго, което бях оставил там, тежеше на душата ми с цялата си огромна маса. Аз бях под стража у врагове, които имаха на своя страна всяка повеля на здравия революционен смисъл да ме пратят на оня свят.
И аз си мислех за необозримия човешки свят, посред чиято карта съществува едно турско царство, превърнато от нас на решето. В изключителните условия на това нещастно царство, ето изключителния вихър на една кървава борба. Заедно с нищожното малцинство активни сили при целия народ, тук аз играех ролята на герай — и жертва в момента. Това обстоятелство ме изпълняше со самодоволството на едно удовлетворено самолюбие, на една засладена гордост. Мъката в душата ми беше сладка мъка — сякаш целта на живота е красивата смърт.
А зората се бе пукнала вече. В къщи спореха нависоко за мястото, дето трябва да преденува четата. Хазяина, селски коджабашия, говореше заплакано:
— Не може, бракя, така ви кажувам, не може тука. Аскер иде сваки ден и полякот сваки ден обикаля. Ке стане нещо, па ойдохте и вие — златни, ойдохме и ние — сиромаси…
— Е, хайде да видим къде може!
Стоянов и коджабашията — едър българин с безвъсо керемидено лице — излязоха на сайванта, сподирени от четници и селяни.
— Ей на̀, близо е, току да сегнеш, там ке стигнеш — посочи коджабашията една отделена от махлата запустяла къщица.
