и полягах да пия вода.
— Разбойник, братоубиец, жив да го одерем, кожата му с плява да напълним — ръмжаха хората от четата, може би в очакване началнишка заповед да ме разкъсат на парчета.
Аз се обърнах към Стоянова, без да го погледна:
— Сега почакайте няколко минути, да видите следствието на отровата, турена в ястието по моя поръка…
И се оттеглих на мястото си в къта.
А четниците, без да чакат позволение, се нахвърлиха върху попарника, подканвайки Стоянова, който казваше:
— Не ща им хляба на тия хора, не ща и да ги гледам!…
— Г-н Стоянов — обадих се аз: — ще позволите ли да попитам отде имате сведенията си за всичко, което ми казахте преди малко? Щом го вярвате, не трябваше да мълчите от снощи насам — ваша длъжност беше веднага да направите подробно разследване. Предварително ще ви кажа, че съм агитирал против домогванията на вашия лагер, но веднъж поведена борбата между нас, вие сами бихте се чудили, ако не го сторех. Частно за вашето дохождане, имах случай да го кажа вече, не знаех положително нищо до момента, в който бях заловен. Инак, по длъжност, може би щях да предприема какво да е против вас. Но преди всичко, бъдете уверени, бих взел мерки да не падна тъй лесно в ръцете ви. С това, разбира се, не се оправдавам — и вие имате право да постъпите с мене тъй, както разбирате интересите си: аз съм ваш противник и ваш пленник. Но отхвърлям обвинението, което ми беше направено. Отхвърлям го с възмущение като измислица и клевета от край до край!…
— Не аз, г. Я, а населението говори — омекна Стоянов. — Един отрича, друг потвърждава. И клели сте ги за това над оръжието си и над едно евангелие, което сте носели у себе си.
— Ето тази книга, която не е никакво евангелие, но ми е служила за такъво…
И аз подадох на Стоянова „евангелието си“: то беше руския превод на Гетевия „Фауст“, красиво подвързано томче, колкото да мине за евангелие.
— Наистина, клел съм хора над него, но съвсем не да тровят или колят някого…
Стоянов взе книгата, поразгледа я и се усмихна. После той я посочи на селяните и попита:
— Това ли беше?
— Това! — промълви гузно единия от тях лежешком, като се подигна на ръка. Той беше Атанас, аз го познавах, бивши ръководител на местния селски комитет, когото бяхме заместили с друг поради някаква нередовност в сметките му. Очевидно Атанас отмъщаваше и аз казах туй на Стоянова.
Но селянина се озвери. Той се изправи, огледа се около себе си, после се втренчи в мене, ухили се, бог знае защо, като показа редки прогнили зъби, над които щръкнаха руси четинести мустаци, примигна с малки лисичи очи и додаде:
— Тъй беше. Тъй кажувахте. Леб да не им даваме. Нека си одат, отдекато са кренали. Ако не сакат, ако бият, и ние да ги бием, да ги тепаме. Аз кажувам, тъй беше!…
— Ами за нас, за всички, които сме тук, събирал ли ви е, говорил ли ви е? — попита Стоянов.
Хората от четата бяха обърнали ободрителни погледи към Атанаса, сякаш да кажат:
— Кажи бе, кажи! От що се боиш?
Клеветника отново се ухили и завъртя глава надоле, което значеше: разбира се!
Коджабашията и другите селяни цъкаха с език. Първия се обади:
— Бре Атанас, ти немаш бога, бре! Оти лъжеш?
— У твоята кукя беше, ако сакаш да ти кажем…
— У-у! — извика коджабашията и направи движение, сякаш да удари куче, навалило да го ухапе. Подире той махна ръка ядосан и взе позволение да си отиде.
Атанас загърна дрехата си, нахлупи калпак над очи и легна пак в огнището. Стоянов гледаше върховете на цървулите си и чупеше пръсти. Другарите му пущаха оскърбителни закачки по мой адрес, додето им бе заповядано да млъкнат.
— Защо, г. Стоянов, защо не разпитате тогова човека по-подробно върху обстоятелствата, при които е станало всичко, което казва?
— Разпитвах го.
— Тогава нека разкаже още веднъж, пред мене.
Стоянов сви устни и подир малко се усмихна:
— Той дрънка невероятни глупости — и не знае какво прави, защо да повтаря? Аз ще спя, спете и вие! — И като се покриваше со шинела си, той добави: — Mais ce n’est pas un ordre. Si vous pouvez et s’il vous plait.
Аз направих като Стоянова: угънах се в кепето си и легнах на гола земя.
Аз се отнесох към всичко без какво да е силно чувство. Сякаш то не се отнасяше пряко до мене или че бе в реда на нещата. Сякаш признавах правото на оня роб да живее в подлата си злоба.
„Той не знае какво прави“ — следователно да му простя ли искаше да каже Стоянов? Но аз никога не съм бил християнин в чувствата си или поне никога не съм се кланял на християнски начала: нито даже когато техните корени са в земята, както напр. у Толстоя, този гениален проповедник на човешкото вскотяване.
Все пак аз не се озлобих нито в момента на клеветата, нито после — когато бях свободен да застана като грозен обвинител срещу клеветника. И забравих да отговоря, когато ме бяха попитали как тряба да се постъпи с него…
Само в минутата аз чувствувах думите му като дървеници, плъзнали по душата ми — и нищо повече от това неприятно усещане. Аз го не смятах съратник и в случая изменник, не смятах, че бях отишел него да освобождавам, и не виждах благодарност. И тук ми иде на ум наивния въпрос на стареца, който ме питаше колко ми се плаща за моята работа.
Простодушен народ, той не може да проумее, че ни служи за тесто, с което искаме да изваем своите — тъмни или светли — дълбоко егоистични блянове. Той не може да проумее, че за колко-годе вероятните блага, които му обещаваме, заплаща сам, а не друг, и то нам, а не другиму, с имот и живот, с мило и драго. Безнравствена истина, която, ако се проникнеше в съзнанието на хората, кой знае дали не би предупредила много възвишени пакостничества на нравствената лъжа…
След пладне часовите събудиха спящите. Едно момче, пратено от коджабашията, беше дотърчало да каже, че аскер се движи по шосето, та да не дигаме много шум. В кратко време четата се приготви за лош случай — и на всички по лицата се изписа онова тревожно очакване, което придава на човешкия образ извънредно духовна светлина и толкова животински мрак. Защото в такива моменти говорят всички човешки способности и всички животински инстинкти. Аз се обърнах към Стоянова и казах:
— Ако са за нас, ще се бия при вратата; револвера ми е добър, тъкмо за там.
— Не, вие ще се биете последен: стойте си в къта!
Той не забравяше, че съм пленник, и не доверяваше. Като че турците щяха да направят разлика между върховист и централист…
Но аскера мина-замина, двайсет крачки далеч от къщата, без да погледне към наша страна. И когато той се отдалечи, Стоянов заговори развеселен:
— А вие се бяхте приготвили вече да се биете!… Да, г. Я., врага е общ, както е обща и нашата неразбория. А би могло тая работа да тръгне малко по-иначе, бихме могли да се споразумеем някак. Ненапразно хабим време, сили и средства да се изтребваме едни-други…
— Че губим време, че хабим сили и средства, не ще и дума; но да се споразумеем — това ми се вижда невъзможно вече…
И аз му напомних майското и септемврийското съглашения от 1901 година, както и директивата на юлския конгрес, нарушени от софийския върховен комитет в стремежа му да завладее положението в Македония.
— Но отде-накъде смятате, че имате право да ни преграждате пътя! Не сме ли и ние българи, не сме ли и ние и ние македонци… A propos — прекъсна думата си той, — откъде сте родом?
— Аз съм тракиец, от свободната част…
— Хъ, видите ли, аз пък съм от средата на Македония! И вие да се считате „вътрешен“, а мене да наричате „външен“!…
