помисля ли за него, той изпъква пред въображението ми само такъв, какъвто го гледах тоя първи ден па турска земя. И аз тряба да преповторя портрета, нарисуван в книгата ми, посветена нему. Той стои пред очите ми все такъв, с бял арнаутски фес и тъмен шал на хубава обла глава, в сиви шаечни дрехи — куртка и панталони, — които очертават здравите форми на среден ръст фигура. Все такъв — с облечено само в левия ръкав тъмносиво кепе, с опънати до колене орехови чешири в пристегнати цървули, с преметната зад рамо дълга манлихера — приличен на никое хайдушко божество. Аз още се заглеждам в големите кафяви очи, които озаряваха неговото мургаво лице, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при всяка тревога. И ловя там нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо много нежно и пак заповедническо, кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. Ловя онова, което беше самия Гоце — в своята мисъл и чувство, в своето историческо дело, в своя живот до сетен час…
Тоя беше първия ни ден на турска земя — 12 януари 1903 година. Едва надвечер ние достигнахме полите на планината, навлязохме в Разлога и поехме нотен път към Банско.
Близките околности на тая паланка са равни като харман — и лете, заливани от пирински води, се превръщат на разкошна градина. Но зимно време, след есенните разливи, поледеиата равнина добива изглед ца някое заспало море, което диша в тъмнините с металически лъсък. И сега, вече на разсъмване, ние сме се разпръснали по ледовете, 30–40 души хора, с чудатите движения на някакви призраци или среднощни заклинатели. Разбира се, има широк път, но той не е за нас, защото има и аскер, чиито патрули обикалят улиците.
Аз не броих колко пъти се подлъзнах и прострях на гръб или полазих по очи, нито колко пъти нозете ми хлътнаха под леда. Мокрота и студ ме проникваха до кости, умора и слабост ме вцепеняваха. По едно време кепето ми падна — и безсилен да се наметна отново, аз го повлякох со зъби. А после — ония зидове а плетища, които трябаше да прескачаме, ония тъмни дворища и улици, през които трябаше да се промъкваме… По-късно, пролетта и лятото, аз идвах тук още два пъти, все при тия мъки — и какви още! Най-тежко бе на излазяне, когато се изтренеш съвсем, а ти предстои цяла нощ път. — Ние се разпокъсахме на групи по разни места, докато най-сетне Гоце и още два-трима поехме стълбата на една двуетажна къща, турски стил. Пред нас се отвори вратата на гостна одая, сред която гореше желязна печка, нагряна до червено. И ето ни по широкия миндер, изнемогвали от щастие. Следния ден ние почнахме работа и при нас идеха пъстра върволица хора. Тук биеше на очи разликата между протестанти и православни. Евангелистката пропаганда е изиграла твърде културна роля в тоя край. Банско има 4–5000 жители с голяма част протестанти. Пред вид последните аз бих го кръстил град; гледайки православните — село. Протестантите са граждани и по масова интелигентност, и по домашен Живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнете от старите, като включите и жените. Любознателността им отдавна е прескочила кориците на библията. Те четат всичко и всяка къща има по няколко книги — „позволени“ на полицата и „непозволени“ из кътищата. Православния обаче е останал селянин като баща си и деда си. Най-често той още смята на ръбуш, пази рогозката навита като масур зад вратата и не хвърля опинците нито по Великден даже.
Като членове на организацията протестантите пак се различават от православните по ревност и кадърност за работа изобщо.
Тук ние прекарахме 5–6 дни и направихме няколко събрания. В едно заседание околийското управително тяло докладва за състоянието на цялата разложка организация. Един по един дохождаха и селските ръководители все за същата цел. Както навсякъде, народа беше изцяло разбуден, но без какво да е по- високо съзнание. Материалната подготовка, в смисъл на боева готовност, не можеше да задоволи никого. Тя много страдаше от честите разкрития — и загубеното в тия времена оставаше вече незапълнено. Населението беше енервирано и разсъждаваше: наместо да гинем един по един, село подир село, защо не станем всички изведнъж и — каквото даде господ! Но по-интелигентните слоеве едва прикриваха безнадеждието си и питаха винаги с боязън за отговора: кога ще почнем? Кога — след няколко дни се знаеше вече, макар от твърде ограничен кръг. В Неврокопско ние получихме съобщение от централния комитет, че 16 души представители на революционните окръзи, свикани от него, решили с петнайсет гласа против един — да се подигне въстание към 1 май…
За пръв път в Разлога аз виждах Гоце между народа и всичкото му обаяние като агитатор. Той беше работил години сред тая маса, неговото око гледаше през душата й напреки, както се гледа през някой стъклен предмет. Но аз не забелязах у него изкуство да експлоатира слабостите й за своята мисъл или цел. Може би никога правдата и истината, обожанието и благоговението пред идеала не са добивали повече осезателност в човешки думи — както в ония, които излазяха от неговата уста. Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядаше на другите, а изповядаше сам себе си. И той преливаше ярката светлина на душата си у слушателите по ония най-сигурни пътища, които често пъти не са освен един лъч в погледа, една нота в гласа или едно скършване в движението. Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име…
Свършили работата си в Разлога, ние минахме в Неврокопско. Ей ни подир три нощи край р. Места или Карасу, както я нарича местното население. Тук широк за кола, там удобен само за кози, пътя се виеше между пирински грамади отдясно и реката отляво. И ние слушахме глухия ропот на водите негде долу в бездната или ги виждахме другаде разлени като широко огледало за луната.
— Момини кули! — съобщиха куриерите на едно място. — Мъчно е тука минуването…
„Момини кули“ — настръхнали скали, над които някога се е издигал чутовен замък. Легендата не казва нищо повече от името. Една мома се мярка в тъмнините на времето, един сфинкс задава съкрушителна загадка на въображението. Може би тук сутренния зефир е прохлаждал любовния жар на някоя царица Тамара, загледана подир стотния труп, отнасян от вълните на Места, бягащи като нейните мимолетни и смъртоносни желания. Или младата пленница на някой страшен феодал е впивала иззад прозоречната решетка тъжни погледи в далечината — много вечери, дълги години — очакваща оногова, който ще дойде късно, уви… Кой знае! Остава поета да възобнови чрез вълшебно слово кулите, да призове духа на тайнствената мома и да узнае тайната на живота й. А дотогава голите скали ще се възправят безответни в нощта, хвърлили непроницаема сянка върху пътеката, сякаш притулили някой завой към миналото.
На едно място, широко колкото да стъпи човек с двете си нозе, ние трябаше да минем 4–5 метра по ледове, наслоявани цяла зима. Аз коленичих и пропълзях до края на четири. Най-малкото подлъзване можеше да прати човека, през храсти и камънаци, чак при Места, доле в пропастта. С божието име на уста, Най-после се изнизахме всички 30–40 души. Най-силните от нас трябаше да прекарат още шестте коня, натоварени с динамит. Вързани с пояси за врат и опашка, теглени отпред и възпирани отзад, стъпка по стъпва, минаха и животните. От другата страна ние излязохме вече на път, широк почти два метра. Но едва тръгнахме, някой изохка и се провали надоле в тъмнините. Дядо Петър от Драмско се беше почувствувал много безгрижен и отиде на разходка по дяволите. Стълпени над пропастта, ние го зовяхме напразно. Но подир няколко минути, подошъл в себе си, той замяука като пребито коте: „жив съм, недейте ме оставя…“ Ние оставихме трима четници и селяни да го търсят, дадохме им и един кон да го качат и продължихме пътя си. Другата нощ те донесоха дяда Петра предисачен върху коня, с изпотрошени кости, омекнал като гущер. Той беше втория пострадал човек, откакто минахме границата. В Разлога ние оставихме друг един, някой си бай Иван, с нозе, схванати от студ. Те и двамата осакатяха.
Тук, в Неврокопско, както поменах вече, ние получихме съобщение за решението да се подигне въстание към 1-ви май. Това ни изненада и съкруши — нас, които бяхме воювали против „върховистите“, именно защото искаха масови действия. Но и тия, които бяха взели съдбоносното решение, председателствувани от покойния Ив. Гарванов — и те бяха наши другари едномисленици, заедно бяхме викали против бързането с общо въстание, заедно до вчера! Очевидно настроението на енервираното население обхващаше и ръководителната интелигенция. Или поне масата налагате своята сляпа воля на водителите си. Защото селата на много райони, особно в Битолския окръг, вече заявяваха, че или тряба да въстават, или ще предадат оръжието си. Така е може би при всяко по-широко обществено движение за пренормиране стари някои отношения: първенствуващите елементи само раздухват недоволствата, канализират силите. По-нататък, когато движението се превърне на една гороломна стихия, водителите стават почти несъзнателно водени. Тогава тяхната задача се ограничава да проумеят желязната логика на обстоятелствата в привидната самопроизволност на събитията и да използуват нейните внезапни насоки за своите крайни цели. Но какво бяха солунските ръководители — ясновидци или заблудени — кой би могъл да
