Бих направил голямо опущение, ако не помена тук още един комита, колкото непретенциозен, толкова и беззаветно предан на организацията. Той се казваше Белчо или Сивко, не помня добре, но имайки пред вид козината на едрото му тяло, приемам за вярно второто име. Когато влазяхме в селото, Сивко не беше последен между посрещачите. Скимтящ, почти ридаещ от радост, той се хвърляше ту върху едного, ту върху другиго с настойчиво желание да се целува по устата. И никакви ритници не го огорчаваха. — Когато се настанихме, настани се и Сивко при стълбата, като я оставяше само по един-два пъти на ден, за да споходи и другите къщи, дето имаше четници. Но той виждаше къде са големците и най-много стоеше при нас. Приятел на свободолюбива организация, Сивко отдавна бе получил за себе си неограничена свобода; искам да кажа — нямаше господар. Както беше популярен, той не оставаше да умре от глад — и все виждаше по нещо ту край тая врата, ту на онова купище, додето намине някоя чета и докара сития Великден. Но понеже не получаваше шифровани предизвестия, той обикаляше селските крайнини всяка нощ и чакаше щедрите гости. И те идваха, по-рядко или по-често. — Като истински съза-клетник, Сивко мразеше турците до ожесточение. Минеше ли през селото аскер, заптия или циганин, той побесняваше временно и после боледуваше от пресипнало гърло. — Аз седях на стълбата, Сивко протягаше глава върху коленете ми и се кокореше, сякаш да продума, или жумеше от удоволствие. Интересни бяха неговите тъмни очи, пълни с толкова непонятна тъга или детинска признателност за най-малка ласка. — Какво ли стана той — дали е жив, или е умрял, — от естествена смърт или от друго! Може би някой турски куршум го е пронизал като храбър участник в някое четнишко сражение край селото. Наистина, какво ли стана той!
Но да приказваме за човеците. В Каракьой районните началници изложиха състоянието на околиите си. Навсякъде, както и в Разлога, едно и също, а най вече — липса на достатъчно оръжие. Яне Сандански упрекваше Гоце, че не е използувал всичкото си влияние за по-добри резултати в казаното отношение. Но какво можеше да се направи, когато софийските върховни комитети, един подир друг, бяха пръскали събираните за Македония средства в разни авантюри, без да помогнат колко-годе на населението? В особно заседание се говори върху антагонизма между интелигентни и неинтелегентни нелегални работници. Той се усилваше от ден на ден — лоши плодове бяха узрели и капнали. Гоце препоръчваше на „даскалите“ повече такт, а на „копаран-чаушите“ повече съзнание.
Но въпроса, който ни занимаваше най-много, бе солунското решение. То не се съобщи на всички и се обсъди в съвсем тесен кръг. Ще цитирам дневника си буквално, за да не примеся, макар несъзнателно, днешни възгледи към тогавашни: „29 януари сутринта. Събрание — Делчев, Сандански, Гущанов и аз. Окръжното на централния комитет. Сандански и Гущанов против терора и колебливи относително въстание. Делчев и аз против въстанието… Общо решение — да се противопоставим на централния комитет и да работим чрез систематически терор. Ще чакаме писмо от софийските другари, за да видим как са погледналите на солунското решение, и тогава ще се открием… Сандански недоволен от Гоце и други за недоставяне никакво оръжие вече цяла година…“ И пр. Разбира се, тия кратки бележки имат нужда от разяснение. „Терора“ бе един широк план за действие чрез динамит по градове, железници и другаде, винаги далеко от българското население, което инак би било изложено на турските жестокости. Аз съм говорил за това по-нашироко в Гоцевата биография. Покойния Гущанов и Сандански, двамата най- влиятелни хора в Серския кръг, след продължителен спор отстъпиха пред всестранната убедителност на Гоце, който се ангажира да предприеме една „примерна“ акция по възможност скоро. На всеки случай оставаше обстоятелствата да коригират поведението ни. Без да се открива същността на работата, пред районните началници се говореше в духа на горните решения. Все за същата цел — поне между другото — аз бях натоварен да почна издаването на един агитационен лист.
Преди да се пръснем, взривните вещества се разпределиха между четите, които трябаше да се запознаят и с употребението им. Затова всички се изтеглиха през една нощ към близката Алиботуш планина, из чиито пещери можеше да се гърми безопасно и до насита. Само аз и Кирилиев, който ми бе даден за помощник, останахме в Каракьой да чакаме хектографическите материали, за които бе писано по околните градове. После вече щяхме да се местим из окръжието, дето намерим повече удобство за работа. Но подир три дни Гоце ми писа да вървя и аз в планината, дето бяха получени важни писма.
Късно след полунощ подир дълго криволене из планинската пазва водача каза, че сме близо до „лагера“, и ние дадохме надлежния предупредителен сигнал за часовите. Вън светеше ослепително чиста луна и една широко отворена пещера се открояваше срещу нас като бездънна паст на някое гигантско чудовище. От онова, което виждах, невъзможно бе никакво разумно представление за вътрешността: тук и там, доле на земята или горе увиснали на свода, тлееха огнища или прорязваха тъмнината кървави езици пламък, или се виеха млечни струи дим.
— Къде е Делчев?
— Ето при средния огън — посочи последния часови, изправен пред самия вход; — направо, направо…
Там спяха десетина души, огърнати в кепетата си й прилепили гърбове един о друг. И ние, новодошлите, намерихме място между тях.
Сутринта, когато отворих очи, сняг ме покриваше. Времето се беше развалило и понеже това огнище към отворената страна на пещерата, снежния прах ни достигаше. Гоце се грееше на бухналите пламъци с лице потънало в пепел и очи заплакани от дим. Той ми подаде ръка с полушеговито огорчение:
— Нямаш късмет. Вчера тук беше пролет, а сега Погледни навън каква е виелица. Има ли по-голяма проза!…
Капе — така се нарича пещерата, дето бяхме. Двайсетина метра дълга, седем-осем широка и петнайсетина висока, тя има формата на грамадна кнфла изгърбена към югоизток, с изяден от времената входен край. На северозапад, ако си представявам местоположението вярно, стихиите са изтърбушилм корема й към покривната част почти изцяло надлъж. Отляво при входа се вижда малка дъсчена врата с иконата на Св. Богородица над нея. То е параклис „Св. Спас“; околното население сборува тук на Спасовден. Няколко стъпала, издълбани по каменния блок, достигат вратата на тая малка пещера в пещерата, триъгълно разширена от две крачки при входа до четири към дъното, на дължина около шест крачки и височина може би десет. Една каменна полица от единия до другия край на дъното, висока два и широка един метър, предста-вява олтар и престол. Външната надвходна Богородица е с гръцки надпис, който отбелязва и датата 1839 година. Вътрешните икони изглеждат да не са от по-нов произход, макар че надписа на Богородицата, зографисана над олтаря, е славянски. На дясната страна стоят Разпятието и Възнесението. Лявата стена е съвсем бяла, измазана с вар. Отляво на олтарната Богородица, над която има и двама евангелисти, е изписан отделно един ангел с клонче в ръка. Той може би иска да каже: „Мир вам, които сте успели да донесете главите си дотук; кърджалии, еничари или башибозуци не ще ви настигнат из тия планински лабиринти.“ Свети Спас загатва това чрез името си… Но сега той беше пълен с динамит и бомби — свети Спас!
Общата пещера има още сума малки и големи от деления. Ето там в едно от тях, дясно на входа, се настанил Сандански с другарите си. Малко по-навътре под застрашително нависнала стряха, шумят демирхисарчани. Оттатък централното Гоцево място са димили серчани. И още няколко огнища са разположени по различни пътища. Най-интересни бяха неврокопани в своето орлово гнездо — чак до покрива, дето се Изкачваха по една вратоломна „стълба“. При тях чучуртеше от скалата тънка струя и пълнеше ведрото за 80 души.
В дъното на пещерата, върху камъните, са проснати два заклани вола. Още два живи чакат своя ред, а други два са изядени вече. Те всички бяха докарани от Неврокопско, дето няколко опитни момчета ходиха да ги крадат от богатските турски чарди. Виното също е в изобилие. Грамадни биволски толуми, надути от пълнота, лежаха — и пъшкаха… Напразно Гоце се ядосваше на времето. Месо и вино при снежна фъртуна, каква по-голяма поезия!
— Момчета, комуто е студено, да става.
И една гайда задребни ръченица. Един — други — трети — пети — десети, хайде-хоп, хайде-хоп, и-их! — гърмеше пещерата от пляскане с ръце, викове и смях.
Играчите на ръченица вече капят от умора и един почти женски глас запява ненадейно:
