се разпръснем, един фотограф дойде отнейде и ни фотографира. Гоце трябаше да се спусне край р. Струма с намерение да разруши някой по-голям мост. Аз прекарах с него още ден в с. Кърчово (Демирхисарско), дето една случайна шега ни озова в ролите на лекар и аптекар.
В моята чанта имаше няколко шишенца с различни „пенкелери“ и една кутия прахове против треска, кашлица и пр. Понеже смятахме раздяла за месеци, ние седнахме да разделим и лековете. Когато разправях кое за какво е, Гоце се усмихна към присъствуващите два-трима селяни: „Истински хекимин!“ И ето след половин час захванаха да идват организационни членове: „Аман, тук никой не разбира; жената, детето — какво да ги правим; вече две години, пет месеца, оня ден…“ Никакви разуверения не помагаха; селяните мислеха, че се увъртам, и се огорчаваха. Най-сетне рекох поне да видя болните, затова наметнах една дълга гуня и тръгнах „по визити“. За да се отплатя на Гоце, аз му изпратих две-три „диагнози“ и „рецепти“, затворени в пликове: „30-годишна жена с очевидния признак на интересното положение. Въображаеми болести в главата, гърдите и нозете. През ученически години особно съм се интересувал от женските потайности и съм чел нещо за ипохондрията на непразните. Дай два праха против кашлица!“ И др. — Най- интересния ми пациент бе едно 10–12-годишно момиченце с няколко муски на вратлето. То „страдаше от нозе“ — чак до горе синьо-черни като шията на впрегатен вол и твърди като цървул. Въз някакъв лишей се беше натрупал половин сантиметър кир. Наслояването почнало още когато детето било на 1–2 години. Всички го смятаха „змейничаво“ и вземаха кира за „змейски луспи“; — майка му тряба много да се е клела, че не е сгреша-вала с някой змей… Не бяха помогнали нито знахарски баяния, нито ходжовски муски, нито попски молитви. Аз „предписах“ да мажат три дни дървено масло или прясна лой — и на четвъртия ден, след половин час държане в топла вода, да хлузят с насапунен вълнен чорап. Подир това да повторят нови „четири дни“, сетне да потретят — додето изчезнат „луспите“. Обаче кой знае дали съм помогнал повече от ходжата и попа!…
Оттук Гоце отмина с две чети: неговата — 12-мина облечени в турски аскерски униформи, и районната — 7 или 8 души с Илия Кърчовалията начело. Аз и КиРилиев също отпътувахме следната нощ за паланката Крушово.
Но подир десет дни ние се срещнахме още веднъж, Гоце ми пишеше да отида на 18 февруари заранта при „Понова чука“, в скалите над село Кърчово. Аз го видях с няколко кокичета в ръка. Той беше получил вече два броя от проектирания в Каракьой революционен лист и ми подаде китката: „За вестника!“ Угасналите очи и повяхналото лице свидетелствуваха за неговите двойни страдания. Едно хроническо коремно разстройство при сегашния четнишки живот се беше изявило с особна сила и го ломеше физически. А организационните дела, които отиваха в противоречие с неговите най-скъпи възгледи, раздробяваха и душата му.
Сутринта времето беше ветровито и дъждовно, но след пладне се оправи и ние двамина се уединихме на припек. Полученото от София писмо гласеше, че тамошните другари били твърде изненадани от солунското решение, но не могли да не го възприемат. Ив, Гарванов, като председател на централния комитет, съумя да изправи всички пред един свършен факт. Гоце съобразяваше колко мъчно и почти невъзможно бе повръщането назад. От друга страна, един опит за организирано противодействие в страната би повлякъл само безполезни жертви и изпитания.
— Остава — каза той — всеки да решава въпроса за себе си. Колкото се отнася до мене, аз няма да се противопоставя, но няма да изпълня и никакво конгресно решение. Дето остана да въстаничествувам — ще въстаничествувам, както си зная: без прякото участие на населението. Все пак ще ида в Солун, да чуя тия хора отблизо. Може…
Гоце не довърши и потъна в мисълта си. Аз не разбрах дали той се колебаеше относително своята правота, или още се надяваше да упражни някакво въздействие. Не намерил удобство за разрушение по Струма, неговото намерение бе да устрои атентат в Драмско и оттам да гони Солун. Подир две седмици той разруши железопътния мост при станция Анжиста и към Великден достигна Бялото море. Там Гоце среща Даме Груев, въстанието бе отложено за Илинден и както ми казваха, челото на моя другар било просветляло. Кой по-рано, кой по-късно — под натиска на своелогичните обстоятелства, — ние всички от онова време поизменихме нещо от възгледите си. Но в кърчовските скали Гоце бе отпуснал глава надоле, блед като мъртвец при желтото сияние на слънцето, което захождаше вече. Аз гледах душата на тоя човек — душа закалена в бурите на живота — гледах я да се вие, като обгорена змия.
Ние приказвахме все същото и през нощта, която прекарахме край огъня в някаква изоставена козарска колиба. Приказвахме и целия следен ден, попаднали в един магесан кръг, из който нямаше изход. Гоце щеше да остане тук още 2–3 дни за почивка след обиколката, но аз трябваше да се връщам при работата си. Надвечер, когато влязох в колибата за сбогом, той лежеше превит от треска и коремни болки.
— Отиваш ли? Ето тия документи по въстанието. Ако останат у мене, ще пропаднат.
— Какво думаш! Вероятността е еднаква за двама ни…
Изправен на границата и обладан от предчувствия, Гоце сочеше България: „Няма да я видя!“ С нещо тъмно и далечно в поглед и глас, той пророчествуваше и сега.
И това бе последната ни среща.
Как минуваше времето
През това време — април 1903 — вече три месеца аз „просвещавах“ народа в Турско, издавайки седмично по един брой от хектографическия лист „Свобода или смърт?“ — форматно почти еднакъв с малък, четиристраничен софийски вестник. От село на село, все така: потряба ли да напуснем едно място, аз — писача, и Мицо Кирилиев — преписвач, ние се измъкваме дебном с първи мрак и вземаме пътя към друга стряха — близка един или далечна единайсет часа. Един куриер напред, разклатил глава в широка и безшумна стъпка, развява срещу вятъра изтънелите криле на износен клашник и наподобява из тъмнината птица, която не може да хвръкне. Подир него аз и Мицо, огърнати в широки кепета, провесили манлихери зад рамо, току се препъваме из непознатия път и шепнем проклятия по царски адреси. А подир нас втори куриер води муле, натоварено с печатарските ни принадлежности: тенекиена форма за разливане хектографическата смес, рибена туткал, глицерин, всевъзможни мастила, хартия — и най-после една-две бомби за в случай, че редакцията се озове натясно.
По-рано или по-късно през нощта, но винаги преди зора, ние сме вече над избраното село. Ако тук има войска и патрули, както в повечето случаи, влазянето ни е придружено с твърде сложни маневри и гимнастики, в които помагат смели комитетски хора, излезл и насреща. Ако ли не, куриерите ни водят право в отредената къща, дето край подклаждания цяла нощ огън ни посрещат загрижения стопанин и някой „големец“ на местната организация, най-често учителя.
Аз много обичах това „пристигане“ — капнал от умора и нерядко измокрен до кости; обичах да се припека на огъня в дремотна мълчеливост, като оставя Мица, словоохотлив кукушанец, да говори и за мене. Вкусни бяха задължителното кафе и две чаши люта ракия, дотъкмени с червена ябълка, която зачервената мома на домакина, пазейки стар обичай, е оставила срамежливо в ръката ми, за да изхвръкне веднага навън. После ние оглеждаме двора и посоката на улиците, освобождаваме се от по-нататъшните грижи на селяните и заспиваме прегърнали оръжие. И сънува всеки най-малко, че го бесят — за да се пробуди цял в студен пот и да види, как неудобно е прескрипал врат с пушката си.
Заранта, следва посешението на комитетските първенци, които ме оглеждат с любопитство и разочарование. Че не сьм македонец, а сьм минал границата, и още — че съм подал оставка като член на софийския върховен комитет, за да ида в Македония — всичко това, разказвано от учителите с наивни подробности, беше елемент за легенда. И подире — бедните хора виждаха едно момче, изсъхнало от несгоди и бледо като восък, съвсем нескопосно облечено и без умение да си обуе цървулите даже. Беше хубав урок, когато подслушах еднъж презрителния шепот на две моми: „И то ми било харамия! — мяза на светия!…“
Вече настанени, ние залавяхме работа — грижите около „вестника.“ Прегънат надве и сложил хартия на коляно, или изтегнат по гърди, аз пиша уводната статия и подавам едно по едно дребни листчета на Мица. Застанал на колене пред газов сандък, той преписва с хектографическо мастило върху голям лист, като извива мъченически врат и дъвче език. Някой от двамата куриери, които местния комитет туря в разположение на „редакцията“ още с присти-гането ни, седи на прага и кърпи цървули или дяла клечка. Но Мицовото перо захваща да провлача влакна от хартията и той ръмжи, чистейки го в късче плат, докато
