успее да нашари с мастило вред, дето го е прихапало да се почеше. Най-сетне писането ни омръзва — и разхождайки се един срещу други като вълци из клетка, ние подлавяме тихо някоя харамийска песен заглушавана от ударите на стана вън, дето работната домакиня е заседнала още призори.
След почивката Мицо сяда отново пред сандъка, аз се изтягам по очи на земята и пак пишем. Така минуват дните, днес като вчера, утре като днес, помрачавани само от нашите зловещи сънища и предчувствия, от известия за сблъскване на чети с войската и опожаряване села, от подозрения на комитетските хора, че шпиони са ни узнали, и внезапни промени на къщата и пр. Но тук, в с. Ляхово (Демирхисарско), дето прекарахме великденските дни, за които разказвам, беше сравнително много спокойно, доколкото е дума за лично удобство. Селото е чисто българско, без установена за постоянно войска. На всеки случай не бе както в Крушово, отдето идехме, след като работихме две недели в мъчително съседство с аскера, при гъмжило шпиони-гръкомани, които ни караха да меним къщи една подир друга.
Уводната статия готова, следваше отдела „Революционна хроника“, после „Народни страдания“ най- сетне едно стихотворение — дълго колкото останалото място. В тоя ред „вестника“ се нагласяваше да служи повече за агитаторите, отколкото пряко на населението. Отхектографиран в стотина екземпляра — и при най-затруднителни обстоятелства, това биваше вече извършено към събота-неделя, — ние го пущахме понеделник заран по четирите македонски ветрища.
Аз и Мицо сме коленичили вече около сложения насред стаята хектограф. Учителя се готви да ни помага, засуетен по чорапи около нас. Домакина, опрял ръка в горния праг на вратата, стои прав отвън и следи любопитно работата ни. Пътната врата се хлопва и той обажда:
— Дедо поп и другите…
Най-напред се показва свещеника, здрависва отвън, обръща се гърбом, опира тока на обувката си в прага, изкарва я на половина и като залюлява нога, хвърля я кой знае де; — после другата. Един по един така правят всички празнично облечени с новите си кундури или калеври. На сядане всеки минува крайогнището, като мъкне по нещо от пояс и го оставя там. Ето: шише вино от дяда попа, ракия и сухо грозде от бакалина, микроскопическа делвица мед от трети, орехи от четвърти. Мицо ме гледа усмихнат изпод вежди, а мене ме обзема някаква неловкост и аз намирам една шега, с която минаваме на дневен ред:
— Хайде-де, ако носите бакшиш, като че идете при кърсердари, недейте ни прави съвсем турци: махвайте ръце от гърди и сядайте!
— Ба, видели са бакшиш сите, откакто излезе новио закон — гъгне попа през нос.
„Новио закон“ — това е запрещението от страна на организацията да се дават рушвети на властниците…
— Ба, видели са — повтарят и другите като ехо.
— Р-р-р… вадим ние внимателно първия лист, „отпечатан“ вече от едната страна.
А-а — изумяват се гостите; — така ли се правят и другите вестници, като оня, дето иде на деда попа от Стамбул?
— Онова е друго — дига глава Мицо и разказва, че „онова“ се работи върху машини и пр. Наистина, той не е виждал печатница, но ако бъде жив да прехвръкне нявга „отвъде“, в България — интересува се, непременно ще види.
— Хе, отвъде, учителю! — вперя очи в хектографа дядо поп, като отблъсва надире калимявката си и открива широко лице, окръглено от полупобеляла руса брада. — Легнало ми е на сърце мене, да крена без нищо-никаква работа, па там! И тук ке биде слободата, божа воля е, ама…
Дядо поп се обърква; той не иска да издаде потайна невяра.
— И скоро ще я видим, отче — процеждам аз през зъби.
— Ех, скоро, оно се знае. Думам за Бугарското. Там веке свети, като у некоя кукя — широка-широка и цела от сърча. Искам да го видя аз него, други свет е…
— Мм, свет като свет — обажда се даскала и дъвче сухо грозде.
— Не е баш свет като свет! — възразява бакалина с решително завъртане глава: на, тука е Турско, там Бугарско!
— Санким нашо — подзема втори, — нашо, даскале; друго е турчин да ти е отгоре, друго ети да си на турчино отгоре…
Даскала, хрисим и свенлив момък, като че се чувствува виновен за наивностга на селяните. Но обикновено мълчелив — и както заекваше — той не отвръща. Само малките му сини очи се надуват, сякаш готови да изхвръкнат из орбитите си.
Домакина, който стои до огнището и чертзе в пепелта с клечка неведоми знаци, повива глава да каже нещо. Лицето му, изгоряло от слънце, е разтегнато в тихо умиление. Той пита:
— Ами там, в Бугарско, аскера е бугарски, все от бугари, както що са у Турско турци?
Тоя петдесетгодишен човек се вдетиняваше нарочно. Той желаеше да попипа своите представления и мечти. Помните толкова милия дядо Йоцо на г. Вазова.
Попа се усмихваше благо в сиянието на слънчевите зари, които проникваха през малкия прозорец.
— Е, може ли инак, там вси са наши брата — отвръщам аз.
— И юзбашии, и бинбашии, и всички? — пита домакина все тьн, като очарован от някой дивен сън.
— То се знае. И каймаками, и мютесерифи, и валии. До везир и цар.
— И сборуват они по наше, по бугарски?
— Е па как! — отговаря бакалина, задавен от смеха на някакво гордо удоволствие; — нели са бугари, нема да сборуват по турски я.
— Майки!…
Пъдарина се втурва и прекъсва беседата: той съобщава, че едно малко отделение войници дошли в селото и дирели коджабашията, да им даде обичайното удостоверение за „мира и тишината“. И един по едии гостите се измъкват навън.
Дошлия ни показва страната си, нашарена от пръстите на една мъжка плесница, защото отказал да размени торба войнишки бисквити с хляб:
— Ние пости, леб не ядем, а они — даим зема мухолясалите пексемети! На псетата не га даввам…
А дълги бяха тия великденски пости, като македонските очаквания за свобода, и сухи — като някоя мюрцщетска програма за реформи. Аз се разболях от лошата храна и ние трябаше да ги развалим. В грижа около мене, Мицо се простуди и легна наздраво. Сега обърнах пък аз да го лекувам с помощта на учителя. Варяхме му ракия с черен пипер и го карахме да се опива. Пържехме му яйца со сланина, по негов вкус, и веднъж даже му сварихме едно пиле, на коего бяхме забравили да извадим червата. Бързахме да го излекуваме, защото до Великден оставаха само няколко дни, а пък аз исках да издадем за тогава два броя от вестника: освен редовния, един извънреден, великденски. Трябаше да бързаме още и по тая причина, че в съседното село Петрово бе убит от организацията един шпионин, а това повлече арести на хора, които ни знаяха. И ако те се окажеха слаби и почнеха да предават, естествено, нам щяха да ни потрябат здрави нозе.
Донесоха се лекарства от града, Мицо бърже стана и ние почнахме трескава работа, като използувахме дори невъзможния почерк на учителя. В петък всичко бе привършено и в събота се затъкмихме да посрещнем Великдена. Аз обръснах бухналата си четиримесечна брада, която бе накарала Мица да се губи в догадки откъде ме познава, докато най-сетне плесна ръце: хъ!
Той се досети, че то било портрета иа султана: него бил виждал. Благодарим!
Измити, пригладени, ние се преоблякохме и преобразихме: Мицо взе селски дрехи, които тъкмо подхождаха на русото му едро лице, като го заличваха. Аз пък надянах едни стари дрехи на учителя, в които се препоръчвам на читателките си: шаечни панталони до колене; жилетка, наставена с червен пояс; най- после дочено палтенце, широко, но късо до кръста. Феса, нов и с дълъг пюскюл, също беше малък. Само обущата, някакви получепици, бяха цели лодки и аз трябаше да ги допълня с хартия, за да не изпаднат от нозете ми.
Така нагиздени, ние бяхме готови за ролята, яоято щяхме да играем: Мицо — кираджия, мойводач, а пък аз — учител, който си отива дома по ваканциите, закъснял из пътя. И към полунощ, щом удари клепалото, ето ни в божия храм, като всички мирни християни.
Малката, но сравнително твърде спретната църква беше вече пълна с богомолци, чающи възкресението на разпнатия, който, изправен високо над олтаря, гледаше мрачно и безнадеждно. Работа на доморасли
