— Турци дойдоха у селото. Много са!
— У-ха! Засрами се, бай… (не помня името му). Ами че ще ги тепаме, я! Къде ти е кримката?
— Море… — преглътна той.
И ние го отправихме на улицата, да наблюдава заедно с Петка.
Един по един отпечатаните листове се редяха да съхнат на слънце. Вече долу на запад, то гледаше в стаята мрачно и подозрително.
— Момци, турци дошли… — мярна се на вратата и домакинята, преждевременно застаряла жена с болнаво лице.
— Няма нищо, стрино, иди си гледай работата.
— О-ох, знам ли, сине, наплашени сме.
— Няма нищо, иди… — И тя се изгуби.
Ние бяхме привършили вече работа, когато Петко ни съобщи, че турците се настанили в училището и изглеждали твърде отпуснати.
След полунощ Мицо и аз, придружени от Петка, се измъкнахме из Ляхово — най-предпазливо, за да отбегнем патрулите, които обикаляха по улиците. Призори ние почивахме вече, кацнали на висотата с гол върх и лесисти рамене, покровителствено възправена над селото. Там, между безпокривните голи стени на параклиса „Св. Костадин“, бе обсъдено по-ложението и Петко отиде да съобщи на селския комитет нашето решение.
Решението ни бе да останем в селото или околностите, додето се разберат намерениятана войската. Ако се почнеше, както по други села, търсене на оръжие, ние канехме селяните — по-добре да използуват заедно с нас кримките си в едно малко въстание, отколкото да ги дадат за нищо. И вечерта се спуснахме в селото, преоблечени като селяни, и се настанихме с Мица на разни къщи — за по-голямо удобство в случай на предателство.
Селяните изказаха удивителна готовност да действуват срещу войската, ако стане нужда. Но и на следния ден тя не предприе нищо, а вечерта напусна селото — за да се върне ненадейно сутринта.
Аз се миех на сайванта, насапунил цяла главата си и свършил водата, чаках да ми донесат още. Изведнъж слушам гласа на попа, смутен до непознаваемост!
— Турците…
— Ти ли си, дядо попе — обръщам се аз, без да отворя очи: — не си ли в църква, днес е неделя…
— Турците се връщат: не е на добро.
— Ох, дявол! По-скоро, вода…
Когато отворих очи, аскера, 60–70 души, пак вчерашния, бе навлязъл в селото. Къщата, дето бях, е нависоко, и аз го виждах стотина крачки далеко.
— Това ненадейно връщане, отче…
— Да беше за селото, кеха да свършат още вчера, я но-ден. Не дай боже, ама да не са за васка.
— Май и аз това мисля. Да меним къщата — къде… Я по-скоро прати някого при Мица! Нека му кажат да върви нагоре по реката…
Подир малко, като събрах всичкото си мъжество, аз излязох на улицата с револвер в пояса. Минувайки край разпилените вече манафи, сърцето ми биеше силно до пукване и нозете ми проявяваха съвсем не храбри наклонности. Ту едната, ту другата ми нога се залюляваше да направи по възможност най-широка крачка…
Вън от селото аз намерих Мица и ние се покатерихме към „Св. Костадин“.
Вече е късно след пладне. До нас достига навремени раздразнения лай на кучета, вероятно дразнени от войници, които се заглеждат по жени и кокошки. Ни песни на моми, събрани като други път посред село на хоро, ни кавал на овчарин, натирил овце и кози по светикостадинските склонове. Ала ние сме спокойни, защото вече имаме известие, че войската мирува, както по-рано. Легнал по гърди сред малки храсти, подпрял глава на длани, аз гледам близката Беласица и мисля за цар Самуиловите дъщери. Скрит под сянката на каменната ограда, Мицо протяга тихо:
Подир малко той се обръща мързеливо:
— Оня, даскала, несе върна. Сега той е в нашенско. Знаеш ли де се пада Кукуш оттук?
— Къде, зад Беласица!
— Не, по-налево, като прехвърлиш ей ония баири. Я го видя, я не…
— Кого, даскала?
— Кукуш.
— Каквото дойде — отвръщам аз равнодушно и подемам на свой ред:
— Ето пък там се пада Солун — хе, къде белото облаче. Онова бело облаче е върха на Олимп…
— Умряха и те, Мицо.
— Кои?
— Олимпийските богове. От нас поне ще остане нещо, а не като от тях…
— Какво?
— Мърша за червеите.
— …Недей пита де-е-е… — протяга Мицо отново и подир малко пак заговаря:
— Гледай колко мухи! Цял рояк се вие над главата ти.
Главата ми е кошер на мухи, брат!
Тихо-о — Мицкевич би рекъл: да ме позове някойот родината далечна, бих го чул… Аз се обръщам на гръб и гледам нагоре, засенил с ръце очите си. Мрежа ситни муши се разрежда и сгъстява над мене. А високо-високо един орел чертае кръговете си. После той се застоява като черна точка в небето и сякаш заспива.
Мицо въздъхва дълбоко в съня си. Заспивам и аз…
Вечерта аскера замина, както бе дошъл, без да разберем тайната на маневрите му. Втория ден вечер та се получиха чаканите съобщения — и ние също оставихме селото, упътени към Алиботуш планина.
Едно сражение
Аз очаквах в с. Ляхово заедно с Мица Кирилиев съобщение за мястото на окръжния конгрес, който трябаше да стане наскоро. Там ме намериха шестима конгресисти, представители на разложкия околийски комитет: четирима от околийската чета и двама от управителното тяло. Конгреса щеше да бъде негде недалеко и на разложани било писано да узнаят сборния пункт от мене. А късно след пладне на 22 април нарочен куриер ми предаде две писма: едното от с. Баница, Серско, и другото от с. Крушово, Демирхисарско. Аз отворих първото означено „много бързо“ и забодох очи в шифъра. То беше от Гоце Делчев, който ми явяваше, че конгреса ще стане над с. Ловча, Неврокопско, и че би желал да се видим там на Гергьовден вечерта. Крушовското писмо бе от председателя на местния комитет или — по езика на революционния устав — от селския „ръководител“. Той ми пишеше, че имал положителни сведения, какво аскер обградил на 21 число сутринта с. Баница, а към пладне вече се дигали пламъци до небеса. Аз погледнах Делчевото писмо: там стоеше еднаква дата. Подир няколко дни, когато работата стана известна в подробност, между другото научих, че то било писано и изпратено през нощта, само 2–3 часа преди турското нападение. Но в момента, когато го държах в разтреперани ръце, недоумението ми беше най-голямо. А другарите пресмятаха
