разисквахме в плевнята, изпреварила с тъмнината си външния здрач. Въпроса беше какво ни остава да направим за избавлението си.
Естествено, ние трябаше непременно да излезем от обсадата още тая нощ. Осъмнехме ли на същото място, утрешния ден щяхме да бъдем полумъртви от глад и жажда. А главно патроните, които ни оставаха едва биха стигнали да се държим два-три часа. Надеждата за помощ от прогонените в планината другари беше слаба. Оставаше сами да си отворим път, като се опитаме да прегазим в сгоден момент някоя от турските пусии. И ако знаехме даже, че в тоя опит би оцелял само един, ние пак трябаше да го направим. Поне нямаше какво да изгубим…
Не бяхме свършили обсъждането, когато външните другари нададоха вик и дружно изгърмяха. В същото мигновение чухме турски гласове и бягство, което веднага заглъхна. Едно аскерско отделение беше успяло да при пълзи в полумрака на три стъпки до външната ни позиция. Благодарение на високото и удобно наше място турците не успяха да употребят щиковете си. Но един от нападателите ни даде работа и забавление за по-длъжко време. Кой знае от храброст или смущение, наместо да избяга заедно с другите, той легна в един трап пред самата Радонова позиция. И ние го пребихме там с камъни…
Аз и Мицо излязохме да усилим външните, а Йонко остана сам да наблюдава селото през моята бойница. Пълната луна беше плувнала по небето и плевнята хвърляше прозрачна сянка в полите на бърдото. Аз и Мицо се настанихме в тая сянка — нозе в нозе по двете направления на пътя, който минуваше край плевнята. При мене допълзя и Сандю, да си „похортуваме“. Той би пукнал, ако мълчи, а турците почти не даваха вече работа на езика му.
Турил пред главата си два-три камъка, изтегнат малко надясно от мене, Сандю изказваше впечатленията си от изминалия ден. Ние току протягахме врат един към друг — и види се твърде непредпазливо, щом турците забелязват главите ни в мяркането им. Изморен физически и душевно, аз едва държах клепките си отворени, готов да се унеса всеки миг в дълбок сън. По едно време поисках да предупредя Сандя — още бодър — да ме разбуди, ако заспя. Тъкмо помръднак да се наведа към него — шляп! — изплющя отзаде ми един куршум в камъка, дето преди секунда си подпирах челото. Мицо, който ми пазеше тила, тряба да сънуваше в това време свободна Македония и меко легло. Да останехме тук още няколко часа, турците биха ни изповързали без много затруднение…
Нощта бе настъпила и прогонените през деня черновръхци побързаха с нов опит за освобождението ни. Те налетяха върху най-задните турски патрули в полите на планината и подновиха за няколко минути надеждите ни без някакъв резултат. Помежду ни лежеше може би два километра място, посяно с турски засади, и двайсетмина хора бяха твърде малко, за да ги разбият. Наистина, имаше посока, отдето една помощ непременно би сполучила — именно гората зад върха, тъй зле използуван от неприятеля. Обаче с тая цел би трябало да се направи по голини и равнина един обход, за какъвто другарите нямаха нито сили, нито време. И ние бяхме изоставени пак на себе си — на случая. Отблъснали неканените гости, турците веднага прекратиха гърмежите си. Те смятаха, че ни държат в ръце достатъчно здраво, и чакаха утрешния ден. А в чакане имаше как да се убие времето из селото…
Наближаваше полунощ, когато ние решавахме шепнешком, глава до глава в сянката на плевнята, коя посока да хванем. Към селото, дето безчинствуваше аскера, или по направленията на пътя, който слазяше в равнина, изхода бе невъзможен — и нататък не би имало къде да се крием. Оставаше върха с гората зад него. Ние решихме да се покатерим нагоре, да завием около дясната страна на турската пусия, да ударим на огън и нож, щом бъдем забелязани, и който остане жив, да бяга в шумата. Дъждовете бяха изровили по реброто на бърдото един доста широк улей, чийто ляв бряг хвърляше сянката си по дъното му. Из тоя улей щяхме да пълзим един подир друг, по възможност най-тихо, за да смутим турците с ненадейността на появяването си. А понеже някои щяха да бъдат вече при засадата, изложени на първия удар, когато идещите подир тях ще се ползуват от смутолевицата да нахълтат в гората, жребия трябаше да определи местата ни. Затова условихме следния ред: един ще пропълзи досетина стъпки, а останалите ще пазят най- голяма неподвижност. После втори ще задмине малко първия и ще се притаи. Трети ще отиде пред втория и т.н. Установили това, ние дадохме няколко последователни изстрела, условни за наши хора, ако са някъде близо. Обаче никой не отвърна — черновръхци си бяха отишли.
И ние потеглихме нагоре, по сянката на улея, като се настигахме и задминувахме един-други. Аз виждах как човек може да се движи почти без участието на ръце и нозе. За половин час едвам изминахме Половината от ония стотина стъпки, които трябаше да вземем по тоя начин. Сякаш цялата природа бе притаила дъх заедно с нас. А от време на време се чуеше вече, като изпод земята, задържан говор или задавено покашлюване от турците в засадата. Нервно затрепералия лакет или коляно събаряше някое камъче надоле и сърцето почваше да бие до задъхване. В тия мигновения като че самото небе се снишаваше в тревожно дебнене над нас. А луната разтягаше по-широко своята предателска усмивка. И аз я проклинах в душата си.
Ето ни само десетина стъпки далеч от турците, почти успоредно с тях, понеже бяхме кривнали вдясно под върха. Стигнали дотук, ние забравихме всяка предпазливост и се втурнахме напред към тъмната гора, без да бъдем обезпокоени от някого.
Сутринта, както ми разказваха после, турците от разните засади дошли почти до бой помежду си, обвинявайки се едни-други в изтърването ни. Предполагам, че най-много са крещели ония от тях, които благоразумно ни дадоха път.
През целия остатък от нощта ние се лутахме по висини и долища, като знаехме само това, че отиваме към Мелнишко. Утрото ни засвари сред гъста букова гора, върху почти отвесна урва, далеко под която се виеше път и шумеше река. Там през целия ден залъгвахме глада с букови листа и жаждата с олово. А турците диреха — кой знае кого, ума си или нас — доле по пътя, където неведнъж ни се мярнаха.
Вечерта ние слязохме при реката и заловихме два-мина мъже и една жена. За щастие, те се оказаха хора на организацията, които знаяха вече голешовската история, и ни разцелуваха като „добре дошли от оня свят“. Подир един час се настанихме в букаците срещу мелнишките села Белово и Храсна.
Още същата нощ аз писах в Ловча, че ще закъснеем за конгреса, защото не сме в състояние да тръгнем веднага, и питах за Делчевата участ. Получения отговор гласеше, че конгреса е осуетен и че Делчев е убит.
Но тия и други горчиви известия се получиха чак подир три дни. И ние имахме време да починем хубаво настроени подир избавлението, като разказвахме по няколко пъти и всеки за себе си известните на всички ни подробности от станалото. Само липсването на Митра Ристев ни понатъжваше от време на време, впрочем напразно, защото по един просто невероятен начин той беше останал жив. Ние не знаехме това — и другарите, като отиваха от причина на причина, окачваха бедната Митрева душа все на мой врат. Мълчеливия Лазар ме гледаше изпод вежди с очи на всеблаг християнин и сякаш думаше: „Грешнико, знаеш ли за божия съд?“
По едно време селяни донесоха новината, че турците изброили в Голешово единайсет души убити и още повече тежко и леко ранени. Между скоби казано, неволно сме ранили селския поп — и едно магаре. Ние изразихме задоволството си едва ли не с виене и лай като шакали. В една или друга форма всеки подражаваше Мица, който се биеше с плесница по гола шия и играеше ръченица. А Радон си припомни за убития с камъни турчин и се ядоса, че мястото не бе позволило да се употреби щик, който би потъвал „като в узрял пъпеш“. Той правеше движения с ръце, като че мушкаше някого, и пъхтеше издън гърди: „Още веднъж! Още веднъж!“…
Само Лазар въздишаше отстрана, унесен сякаш в молитва.
Невесел край
Няколко дни след Голешовското сражение аз срещнах подпоручика Танушев и Димо х. Димов, които идеха от Неврокопско. Те ми разказаха подробностите на Делчевото загиване в с. Баница и несъстояването на конгреса в Алиботуш. Ако сражението не бе попречило, аз бих се намерил сред конгресистите и може би щяха да се вземат някои решения. Близкото другарство с Делчева и революционния лист, който издавах, ми бяха спечелили доста влияние сред работниците в окръга. И те, според разказа на дошлите оттам, искали да
