признание…
— Добре — казах еднъж аз, — но какво ще правим с върховистите? Ето капитан Стоянов от Джумайско иска споразумение…
Сандански, разкрачен пред мене, пъхнал ръце в джебовете на панталоните си, отблъснал каскет надире, дигна рамене странно усмихнат.
— Стоянов — продължих аз — може да бъде много полезен, особно в обстоятелства като нашите, с такъво население… Той, изпитан храбрец, с обаяние в околията си, може да помогне много за сериозността на бъдащите наши акции.
На тоя разговор присъствуваха другарите Никола Наумоз, Стефанов и Радославов — за последния не съм напълно уверен. Те мълчаха.
Сандански се обърна наляво, после надясно и най-сетне продума:
— Нямам нищо против, нека дойде да се „споразумеем“.
Той подчерта крайната дума с ирония и продължи:
— Колко души води Стоянов, двайсет и девет ли? Ке ни останат двайсет и девет хубави манлихери…
Тоя човек беше непримирим в своята вражда, която по това време нямаше вече нито шушка оправдание. По-късно, след въстанието, той успя да устрои една засада, от която капитанина изгуби много добри хора и едва спаси живота си. Значи аз съм имал право да взема думите на Сандански за достатъчно сериозни и да избухна:
— Яне, това е безумно! Ако то би ни дало и свобо дата на Македония, пак бих протестирал. Аз се считам член на окръжния комитет, без чието решение нищо не бива да се предприеме. При едно подигане на въпрос за братоубийство ще гласувам с оставката си.
По навик Сандански изцеди през стиснати устни нлюнката си.
— Я море, ке им… За тех пипонари не се карам!
И той цвъкна още веднъж, по-енергично.
Другарите се заеха да ме успокояват. Те казваха че съм бил много опърничав.
Ние продължавахме да се губим от усоя в усоя Положението се влошаваше все повече, аскер и заптии скитаха по селата и изтезаваха населението. От ден на ден по-трудно проникваха до нас хора. Редовната ни храна, когато я имахме, бе царевичен хляб, по-скоро тесто и още: хурда, изварена от суроватка нещо като угасена вар с дъха на нечиста плът. Спомням си как един другар се плесна по челото и извади от чантата си запечатан син плик, който му бил даден в София е поръка да го отвори, когато не е хапвал двайсет и четири часа. Днес той беше добил право да удовлетвори любопитството си и пред наобиколилата го дружина изскочи Танталовска софра. В плика се оказа един голям лист за ястия от софийската гостилница „Цариград“. И нашия гладен другар четеше задавен от слюнка: Закуски: черен хайвер, сардела… Супи и чорби: с фиде, пилешка… Готвени — печени — салата…
Но случваха се и дни на преядане, когато не успявахме да заловим някой „предател“ или „шпионин“, който имаше в Пирина мандра: отмъщението се изливаше върху стадото му…
Мнозина от дружината, било поради неиздържели-вост, било поради някакво незадоволство, бяха оставили Пирина, за да се върнат в България. Между тях бе и поручик Наумов, който се оказа твърде нежен за суровия хайдушки живот. Аз не можех да се оплача от себе си, дори напротив: често пъти не отстъпвах и на калени харамии. Напуснал София още на 6 януари — не смятам, че починах през майската садмица в София, — набираха ми се шест месеца лутане из Македония, без да бях охнал. Но съкрушен от вътрешни терзания, сега аз се влачех като пребит, търсейки изход. И един ден го намерих.
Драмската чета бе разбита в с. Баница, когато падна и Делчев. Един малък остатък от нея, 4–5 души, се движеше с нас. Така че за Драмско трябаше да се сформирува нова чета, която можеше да играе значителна роля в предстоящото въстание. През тоя край минува железопътна линия — добро обстоятелство за ефектни атентати.
Аз повиках настрана другарите от „окръжния комитет“ и им съобщих решението си да се туря начело ла драмската чета. Те, разбира се, го приеха, удивлявайки се на куража ми. Наречената моя околия беше в огъня на една афера: изтезания, разкрития и арести. При туй революционната организация там простираше мрежата си само върху десетина български или полубългарски села, изгубени като малки острови сред турско и гръкоманско море. — Аз пряко заявих, че не искам да остана в никакъв окръжен комитет, защото не мога да нося отговорност за чиито и да било ексцентричности. Сандански разбра и заобиколи:
— Ти, и там като си, пак ке останеш член на комитета; ке участвуваш в решенията.
— Именно това не искам.
— Не люти се, море…
И той цвъкна два пъти пред себе си.
Аз събрах хората от разбитата чета и обявих, че ще отиваме в овдовялата околия — през Неврокопско, отдето трябаше да взема два-трима професионални харамии. Всички селяни от оня край, моите четници се радваха като деца, че ще се намерят между близки и свои. Насядали около мене, те говореха:
— Ти не се грижи за нищо. Нам си остави и чантата, и пушката. Леко ке поминуваш…
Мили бедни хорица, те мислеха, че тъй са ме приласкали най-хубаво.
Аз се осветлих подробно върху положението в Драмско и се обърнах към Сандански:
— Яне, в разнебитената околия, дето отивам, има всичко петдесет кримки. Но туй не е беда, защото там ще се работи не с много хора и пушки, а главно с динамит по железницата. Напоследък тук, в Пирина, се складираха 800–1000 лири материали. Из пещерите Ще остане да гние толкова меланит, защото няма къде Да го употребиш. Дай ми една част…
— Не, не давам. Той ми треба, динамита. Разхвърли данък в околията си и прати хора в България да купят, каквото е нужно.
— Де туй време, нели след месец ще захващаме решителни действия! Материалите, които искам, купени с общоорганизационни пари. Не мисли, Македония е само Мелнишко.
— Не ми треба да знам, всеки себе си гледа. Кой достави на организацията четиринайсет хиляди и петстотин мис-стонки? От тях са купени тия материали. Те са мои…
И той цвъкна, разчесвайки с пръсти брадата си.
— Така ли? Добре!
Заделен с драмските четници, аз прекарах една безсънна нощ.
На другия ден Скрижевски, — който по-късно стана известен като разложки войвода, но тогава четник при Сандански — ми заяви, че би желал да дойде с мене в Драмско, отдето е родом. Бивши учител, той щеше да бъде единствения интелигентен човек в четата ми. Освен това, работил по-рано в родния си край, той познаваше и местата, и хората. Предложението ме възхити и аз се изстъпих пред Сандански:
— Яне, Скрижевски иска да дойде с мене. Ти разбираш, че той ще ми бъде дясна ръка. Пусни го.
Сандански се намръщи:
— Като иска, нека върви. Никой не може да го спре насила. Само нека остави пушката си, която принадлежи на моя район.
Но Скрижевски не искаше да се раздели от дотогавашното си винаги щастливо оръжие. Всеки, който е хайдутувал, познава тоя странен фетишизъм, примесен с много грубо суеверие.
— Яне, Скрижевски няма да дойде без пушката си. Тук, у тебе, има 4–5 манлихери, оставени от хора на разбитата драмска чета. Ще ти дам една от тях в замяна.
— Харно, ама твоите са дълги, пехотински, а пушката на Скрижевски е кавалерийска карабина.
— Наместо нея ще ти оставя лично моята. И тя е кавалерийска.
— Не може. Твоята е германска система, с открита цев, а другата — френска, покрита.
— Тогава да я разменим срещу две: ето моята и една дълга напанагон. Скрижевски ми е необходим.
— Рекох не може. Защо си приказваме!
И той сякаш подража някой щадраван зър-зър-вък-цвък-цвък…
Аз се оттеглих с пламнали очи и разкъсано сърце. Доисълта ми притъмня като нощта, която настъпваше. Прорязваха тъмнината в мене светкавиците на въпроси, които ме е страх да повторя.
Тая нощ аз щях да тръгвам вече за Драмско и до съмнало очаквах куриер от с. Пирин, за да ме изведе из планината. Но водача не дойде, както не бе донесен й чакания все оттам хляб за цялата гладна дружина.
