ме чакат, предопределяйки за мене даже и главатарството над овдовялата Делчева чета. Лъстеше ме това преувеличено доверие в моите сили, но аз не предприех нищо да го използувам. Д. х. Димов, пред чиито очи бе паднал Делчев, успява най-после да зарази конгресистите с моментното си отчаяние и ги разпръсва. Така завършена — аз счетох работата най-добре свършена, понеже каквото и да се решеше, щеше да бъде решено без Яне Сандански — за пакост. Сандански се бавеше в България, дето бе отишъл за материали. Аз го подирих там — колкото да поема глътка свободен въздух — и сега се връщах с него в Пирина.
Ирин-Пирин — едно име, в което звучи дивното съдържание на неизречената хайдушка песен, загатната от най-големия български поет. Едно име — което сякаш разгръща пред душата страница по страница вековната епопея на народни борби и жертви. На отиване или връщане, четири пъти съм виждал аз Пирина ту от един, ту от други рилски връх. И вся кога изпъкваше той пред очите ми като някой стар хайдутин, огърнат в своята тъмна гуня, нахлупил рошав калпак над сключени вежди и приседнал на засада. Блазе томува, който се е простил с мило и драго, за да се халоса там, под сянката на бащинско крило. Страшен е той като вълка, който вие нощем из тъмните усои — волен е неговия дух като орела, който се издига над шеметните белоглави чуки…
Ние бяхме вече на Демиркапия — средпиринската „желязна“ врата, която дели планината на две части: разложка и мелнишка. То беше през втората половина на мая и лятното слънце бе разсякло зимната броня на гигантския връх, за да ме лиши от удоволствието да се плъзгам стремглав надолу. Аз го бях имал това лудо удоволствие едва преди две седмици, отивайки към България. Тук, отвръх Демиркапия, с езерата под нея, с върхове и бездни зад нас и напреде ни, дивото величие на картината е безподобно. Но аз жаля, че никога през скитничеството си из Македония не се досетих да вземам бележки за местата, които виждах. Бележниците ми са пълни с непотребни дреболии и ето — между тях няма нито един ред за някой кът на разкошната отвъдрилска природа. Хората поглъщаха моето внимание изцяло.
Тия хора сега бяха около мене 40–50 души, повечето четници, а останалата част — преносвачи на материали. Начело с Яне Сандански, мои другари са, както съм поменал на друго място, Никола Наумов, македонски публицист, Димитър Стефанов, авокат и бивш задграничен представител на организацията, Александър Радославов, естественик, току-що свършил учение, Любомир Харизанов, вестникарски сътрудник, поручик Наумов и подпоручик Ангелов, бежанци от полковете си, и др. Ние отивахме да свикаме нов окръжен конгрес, чиято задача щеше да бъде, между другото, да избере и нелегален окръжен комитет. В съгласие со задграничното представителство, което в момента играеше ролята и на централна власт, кандидати за окръжното управление бяхме — Сандански, Стефанов, един от двамата офицери, Н. Наумов, ако понесе неудобния горски живот, Мълчанков, бивш учител, очакван да дойде из Неврокопско, и моя скромност. Ние пристъпвахме в Мелнишко, околия на Сандански. Тук, из пиринските пазви, беше сравнително най-удобно да се състои предполагания конгрес и най-безопасно за пребивание на едно управително тяло.
И в надвечерието на сериозна работа, аз вървях с мрачно предчувствие за изпитанията, които ми предстояха. Подозрителен, какъвто съм, струваше ми се, че Сандански бе подозрял у мене една амбиция, която — как ли да се изразя? — не можеше да му бъде много приятна… Не е чудно да се лъжа, но ако съм прав — лъгал се е моя другар. У мене никога не е съществувало какво да е честолюбие по отношение македонското дело. Отначало ме увличаше само романтизма на работата, а по-късно — дълга на българин, който гледа обаче да помине с минимален ангажимент, смятайки, че други ще бъдат по-полезни, бидейки в състояние да се отдадат всецяло. И след убийството на Гарванова и Сарафова, когато приятели и другари от общия конгрес ми предлагаха най-настойчиво едно видно място в революционната организация, аз се уморих да отказвам, като приех само съвещателно представителство. Както и да е, неразположението на Сандански към мене беше очевидно. Ние прехвърлихме границата, прегазихме Разлога, избродихме половината Пирин — все заедно, но по организационни дела приказвахме твърде рядко. Макар всякога предупредителен, той ставаше от ден на ден по-предпазлив към мене, а пък аз — все по-нервозен и сърдит.
Дружината се люшна низ полуотснежените ребра на Демиркапия — едни скачайки като кози от камък на камък, други хлъзгайки се неудържимо по голите песъчливи подплеси.
— Мечка. Вдясно нагоре. Мечка с меченце! — развикаха се неколцина изведнъж.
Додето успеем да видим звяра, два-три изстрела бяха гръмнали вече. След няколко секунди стреляше цялата дружина и всички крещяха:
— Хей, хей, какво правите, луди ли сте! Ей го Лопово, има аскер, ще ни тури лютото! Престанете, хей! …
И никой не преставаше. А мечката се вътреше на едно място с мечето, което подскачаше около нея или се криеше под нозете й. Град от куршуми се сипеха върху уплашено ревналите животни, изложени върху един подплес зад дълбока пропаст, не по-далеч от двеста стъпки. Изхабиха се може би сто патрона — то бе врявата на цяло сражение — и нито един куршум не улучи. Когато стрелбата престана, престана да се върти и мечката, като протягаше шия удивено, прибрала мечето под себе си. А планината ехтеше от гърмежите, чути посредством ехото на мълвата чак в България. След няколко дни софийските вестници писаха, че сме имали един кръвопролитен бой с многоброен аскер, от който били паднали стотини убити и ранени, и от нас — разбира се, съвсем малко, или почти никой…
Ние пък се пилеехме през това време из дебри и усои, необезпокоявани от никого, макар че положението изобщо бе ужасно поради усилените претърсвания и арести. Особено тук, в Източна Македония, при това изхабено население, над всичко тегнеше черна безнадеждност. Близостта на България е била за тоя край во всяко отношение фатална. При каква-годе; опасност, отсамвардарския македонец е намирал удобно убежище в братската етрана, а понеже политическия натиск засяга винаги най-добрите — най-добрите са се изселвали и народа бе обезцветен. Същото обстоятелство, близостта на България, развращаваше и нелегалните работници, „професионалните революционери“. Те влазяха-излазяха, меняха околии и неосъществима ставаше планомерна работа. Западна Македония имаше друг образ, защото там хората отиваха в затвор, на заточение, из планините и най-накрая пак се връщаха дома ей. Същото бе и с нелегалните, които напущаха своите места само когато ги повалеше неприятелски куршум. Те опознаваха хората, усвояваха система в службата си и постигаха хубави резултати за делото. Тъй Битолско можи да направи едно истинско въстание, когато източните окръзи се оказаха некадърни даже за пародия…
В момента ние се движехме из мелнишката половина на Пирина и аз имах случай да наблюдавам околията на Сандански. Един изумителен факт: през това време се хванаха нишките на една шпионска организация. Тя имаше агенти в повечето села на околията и целта й бе — предаването на Сандански. В нея влазяха много членове на революционната организация, между които пръв бе касиера на околийския комитет, някой си Борис. След един месец се обявяваше общо въстание, а тук никой не смееше да покаже нос вън от планината! Въпреки всички жестокости, предателите никнеха, никнеха…
И ние меняхме бивака си всеки ден или нощ, от усоя в усоя, дето вести и разпореждания пристигаха и излизаха с нарочни куриери.
Измокрена и премръзнала, дружината се пробуждаше след бурна и дъждовита нощ — и всички бивахме на крак, щом утрото позлатеше върховете. Нетърпеливи да се сгреят и жадни за светлина, мнозина от нас се подемаха нагоре срещу слънцето — и после се връщаха стъпка по стъпка назад, водейки деня… И ние минувахме топлите и светли часове, разположени край някой тих или бурен поток, гладни и мрачни или сити и весели. Но обичах аз пиринските вечери, с тяхното бяло небе и ран-неравен здрач, когато поемахме някой безкраен рид, за да се прехвърлим в друга усоя. Реката бучеше дълбоко зад нас, сякаш някакво стенание надуваше земните гърди и като че ставаше видим плахия образ на тишината в тъмната гора. Сърцето биеше с тревожната сила на тая хайдушка природа и погледа се впиваше пронизително напред, дебнещ едно премеждие, една преграда или една жертва. А луната огряваше невидима и задгорието тънеше в кървав пламък. — След полунощ славея пилееше сребърната роса на своите трели — над нас, унесени в морен сън под вековни буки. И ето че се раздаваше призивното изсвирване на някой куриер и отзивно изтракване с камък или тояга върху приклада на пушка. Часовия бдеше…
Обаче окръжния конгрес, който искахме да свикаме, очевидно, нямаше да се състои. Уж беше писано по всички околии да изпратят делегати, пък се явяваха само околийските войводи, чудно нещо — един по един и в разни времена. Сандански се уединяваше с тях, додето ги отпрати. Какво се говореше и тъхмеше — знаеше само Димитър Стефанов, единствено комуто се доверяваше всичко. След отпращането на всеки войвода Сандански явяваше само, че ние, кандидатите за членове на окръжния комитет, имаме още едно
