големи камъци, които стърчаха в тясната пола между бърдото и плевнята, както и от зидовете на последната.
Радон Тодев, Сандю Китанов, Лазар Колчакоз и аз веднага се настанихме зад камъните и открихме огън. Йонко Вапцаров и Мицо влязоха в плевнята, отво-зиха бойници и ни придружиха.
— Бре, къде е Митрето! — досети се един за липсалия другар. И никой не можеше да си припомни дали Митър Ристев е бил с нас през селото. Време ли беше да си припомняме такива дребни работи!
А слънцето преваляше към запад и лек вятър подслаждаше барутния дим с пресния дъх на околните гори. В редките паузи сред гърмежа на пушките и рева на селските магарета — от съседните къщи се чуеше нежно гукане на млади гълъби. По едно време в челото ми се блъснаха две пеперуди — сборени за първата целувка може би. И в странното отегчение, което ме обземаше, аз изпитвах още по-странно чувство на очакване. Сякаш на всяко мигновение се готвеше да прозвучи някое властно „стига толкоз!“ — което ще спре гърмежи и вик. Като на шега аз турях патрон след патрон в пушката си и потръпвах едва ли не изненадан, щом някой куршум удареше близо до мене…
Върху един от склоновете на отсрещните висоти се бяха загнездили група войници и башибозуци, размесвайки плясъка на маузерките с буботенето на кримките. Оттам се командуваше обграждането ни, по турски обичай, чрез тръба. По едно време групата се раздвижи в прибежки на разни страни, кой знае с какво намерение. Същевременно лъсна униформата на изправил се офицер, който размахна шашка и се повали.
— Откога те чаках! — провикна се Радон, ударил тая първа жертва.
— Убих, и аз убих един! — кресна също тъй Йонко из плевнята, сякаш беше изтребил цял полк.
А турците виеха като вълци от ожесточение. Посмелите от тях бяха на двайсетина стъпки пред нас, зад плетища и камънаци, отдето ни изпращаха куршуми и закани. Но да не останем длъжни в това отношение, единия наш Сандю беше достатъчен…
— Чабук бе, чабук бе, атеш гетириниз — по-скоро, по-скоро огън донесете! — изреваха ненадейно няколко гласа зад плевнята. Възползувани от улисването на Йонка и Мица към друга страна, турците се бяха озовали под нашата „крепост“ и искаха да запалят сламения й покрив. По тоя начин те биха ни заставили да напуснем позициите си.
— Хей, нека дойде още някой, че ние тук не можем само двама — развикаха се отвътре.
— А-ах, ето ги и на върха! — повтори Мицо, гръмна нагоре.
Аз скочих от мястото си, дето бях на тясно зад камък со Сандя, и хукнах към плевнята, наместо да отида лазешком. Тая непредпазливост щеше да ми костува твърде скъпо. Трябаше да измина 5–6 крачки място, дето постоянно се изсипваха неприятелските куршуми. Когато профучаха няколко такива край главата ми, аз се хвърлих в безумен порив напреди не зная как не се натъкнах върху щика на Мицовата пушка.
Двама с Йонка, ние скоро заставихме турците да се приберат в близката улица, между крайните селски къщи. Но едва свършихме тук, ето и нова беда:
— Пазете ни гърбовете — викаха другарите отвънз турци стрелят откъм полето, гледайте в реката!…
Никой не предполагаше, че неприятеля ще посмее да се яви и от тая страна, равна като плоча. Но отделни единици се промъкваха вече по коритото на малката река, която разделя селото на две половини и лъкатуши в полето на северозапад. А неудобствата ни за позиция в тая посока бяха най-големи. Една малка издигнатина, опряла гръб в плевнята, позволяваше наблюдението нататък само от покрива на последната. Аз останах сам да отблъсвам нападението откъм селото, а Йонко отиде да търси изход от затруднението. Той разкри бойница при самия покрив, направи седалище от дъските на вратата — и заяви, че няма „кеф“, по- голям от неговия.
Заобиколени отвред, сражението се разгорещи на всички страни. Външните другари се разправяха в непрекъсната стрелба и ругатни с аксера и башибозука по близките крайселски висоти. Мицо водеше отчаян спор с турците от върха за трупа на един манафин, полазил надоле с прехапан език и страшно отворени очи. Йонко изхабяваше от време на време по някой куршум към реката и въздишаше: „Ех дано се иуят гърмежите до Черния връх, дано чуят нашите там!“ — А отдясно, во „сферата“ на моя огън, из дъното на улицата, се чуеха припрени викове: — „Теслим олунуз, бре комиталар, те зиян оладжаксъниз — предайте се, бре комити, ето изгубени сте!“
В отговор аз им изпращах куршум и проклятие.
Въздуха в плевнята, наситен с барутен дим, палеше гърдите, жажда сушеше гърлото. Сякаш запалена слама пълнеше с пушек главата и помрачаваше съзнанието. Като че някоя грамадна стена беше натегнала върху плещите ми — и на всяка минута аз трябаше да я отблъсвам назад, за да не ме смаже. Пред мене не съществуваше нищо друго освен синята аскерска униформа и червения фес, в които се целех, щом се покажеха негде, било по-далеко в селото, било насреща в улицата.
Особно живо е отпечатан в паметта ми един случай на кръвнишки трепет и дебнене. На срещуположния по-висок селски край често прибягваха войници, вероятно с огледна цел. Такъв един, с яркоален фес — най-зления, който видях през тоя ден — трябаше да измине пред очите ми значително голо пространство.
На пътя му имаше плевня, новата врата на която се белееше срещу слънцето. Аз се прицелих в десния ъгъл на плевнята, като съобразих да стрелям, щом турчина отмине вратата — и първата по-нататъшна стъпка да бъде смъртоносна за него. Но моето нетърпение ме излъга: куршума превари една секунда и турчина легна при самата врата. Аз се прицелих отново в прага, като чаках само да се мерне феса на легналия, за да стрелям. И в това време, ако някой дойдеше с брадва над главата ми, не бих помръднал — да не изпусна жертвата си. Но ето че турчина се понадигна върху лактите си и аз гръмнах. „Врага“ изчезна, жив или мъртъв — не зная. В оня момент бих разменил двайсет патрона срещу едно уверение, че съм го убил. Сякаш той щеше да умре вместо мене…
Но скоро вниманието ми бе отвлечено на друга страна. Неколцина войници се бяха промъкнали в една долчинка, под самата ни външна позиция. Другарите ги турят на тясно с няколко рискувани поди-гания от местата си и те предпочеват най-близкото спасение — улицата. Но краката на единия останаха при входа, додето бъде засурнат навътре. И ний тържествувахме.
— Много здраве на аллаха, аго! — крещеше Сандю: — кажи му, че скоро ще пратим и по-големи от тебе. По-късно аз разказвах тая същата история на г. Odino Morgari, италиански депутат и сътрудник на в. „Avanti“, дошъл в София да се запознае с македонското движение. Тъкмо на това място ме прекъсна моя събеседник, като посочи да удари с пестник върху масата:
— Mon Dieu! Как тия хора не се нахвърляха да ви избият с щиковете си! По такъв начин те едва ли не биха минали с по-малко жертви.
Обаче нашето сражение не беше първо, нито последно в Македония и никъде турците не направиха тъй, както искаше горещия италианец. Те винаги търпеливо дочакваха обсадените да си изстрелят патроните и да се самоизбият, или пък да потърсят гробове в бой гърди срещу гърди. В нашия случай те чакаха може би същото, видимо наплашени след жертвите, които бяха дали. И времето минуваше в налитания и бягство в заплашване живи да ни изгорят и в увещателни предложения да се предадем.
— Нема ли да се мръкне веднъж, че да видим какво ще правим — повтаряше Мицо, изправен край бойницата си: — ху, тази пушка се нагорещи, ще ми изгори ръцете!
А Йонко, без работа при покрива, раздрънква огромната верига на часовника си, като намира случай да помечтае:
— Момчета, къде ли ще бъдем утре по туй време? Сега часа е десет и половина а-ла-турка…
— Ще бъдем на оня свят! — натегва отговор на езика ми, но аз изтръпвам и мълча.
— Ти гледай да замръкнем еднъж — отговаря Мицо вместо мене, — па тогава ще мислим за утре.
— Ако са чули ония на Черния връх — продължава Йонко и наднича вън през бойницата си, — как мислите, досега биха ли дошли?
Надеждата за помощ от черновръхци беше на всинца ни. По един или други начин те не можеха да останат неуведомени за нашата схватка. Ако планинското ехо не отнесеше гърмежите до тях, някой човек на организацията щеше да им занесе вестта за положението ни. И нека побързам да кажа, че ехото свършва повече работа от селяните или поне ги изпреваря. Защото, както научих отпосле, на Черния връх били чути още първите гърмежи и опитното ухо на някои момчета успява да различи плясъка на маузерките и пукота на манлихерките. Тутакси всички грабват пушки, като оставят на върха раници и пр. и полетяват към селото.
