глава:
— Спи, спи. Я рекох за леба.
— Ти нямаш ли?
— Изядох го. Колко беше!
Аз извадих хляба си, извадих едно парче сирене, извадих пакетче ментова захар, извадих всичко, каквото имах за ядене, и го дадох на другаря си. Дадох му го с наивно озлобление и седнах да гледам как той протяга врат и пули очи, преглъщайки големите сухи залъци.
Ние тръгнахме напред и тряба да сме минали през дивно живописни места. Но аз нищо не гледах — и ако гледах, не виждах; — в нервите ми бяха заседнали много неприятни усещания. Подир час надясно в един дол се показаха купчина къщи. Според указанията, които имахме, това беше Раково.
— Е, дядо, ето твоя път. На ти два бешлика, па со здраве!
Дядото се огледа наоколо, гледа една минута към селото, сетне погледна и мене в очите. Аз почувствувах, че неговата душа заплака с кървави сълзи. Душата му питаше може би — защо той се е родил, защо живее и върху кое бунище отива да умре? Когато му подавах парите, той поиска да ми целуне ръката, но аз я отдръпнах и едва можах да промълвя:
— Дядо, прощавай…
И като се наведох, моите сълзи капнаха на неговата старческа ръка.
Дълго време аз гледах нещастния човек да мотае нозе надолу по стръмнината и после кривнах да се предам на близката стража, за да намеря по-равен път към Кюстендил.
В плен
В борбата между централисти и върховисти — вътрешни и външни — бе се разгоряла по всички линии. Граничните с България околии бяха поле на агитации, в които турчина оставаше на заден план, ако не биваше съвсем забравен. Населението ли не бе кадърно да ни разбере, агитаторите ли бяха хора за неразбиране — не знам, но постигнатите резултати бяха твърде печални. В повечето случаи селяните оставаха при убеждение, че трапезата, слагана на „освободителите“, е тясна да побере всички. И когато тия освободители бяха слаби, силния в коварството си роб ги изпращаше по дяволите…
Един от най-компрометираните райони в това отношение беше — и си остана — Кочанския. Развращението сред народа в тоя край достигна невероятни размери. Само през първите три месеца от 1902 година той мина на своя сметка в историята на революционното движение ред незаличими престъпления: на 6 януари местната чета бе упоена в с. Бигла с опиум и предадена в ръцете на турците. И деветмина момци, притиснати в несвяст, бяха избити до крак. — На 10 февруари четиринайсет души работници, между които и пишущия, може би предадени, бяхме пропъдени от с. Гърлено посред пладне. — На 13 март обаче неколцина от същата група, формирани заедно с други като районна чета наместо избитите в Бигла, бяха знайно предадени в същото село. И от тях не остана жив нито един. — А две седмици по-рано, на 28 февруари, Гоце Делчев, с двайсетмина другари бе предаден в с. Разловца. Благодарение на силния студ турците не можиха да употребят пушките си и нашите хора се спасиха из храсталаците на Плачковица планина.
Из тоя район — през февруари 1902 г. — аз биех по криви пътеки зимните тъмнини. На 13, фатално число, осъмнах и замръкнах в една махла на разпокъсаното по долища и висоти с. Драгобраща, само час и половина далеч от Виница. За следния ден имах намерение, повече от любопитство, отколкото за работа, да вляза заедно с пазаргати в тоя градец, станал исторически след аферата през 97 година, която беше напълнила България с бежанци. И подир вечеря, припекъл подвити нозе на задименото огнище, аз бъбрех с хазяина, може би седемдесетгодишен старец, чието име не съм драснал в записната си книжка.
Дядото надуваше пръстената си луличка и смръщените вежди на загрубялото му власато лице изразяваха съсредоточена мисъл. Той и домочадието му (вдовица дъщеря, която предеше над главите ни, и снаха с гръден младенец на ръце, винаги заплакана по неизвестно къде пропаднал мъж) за първи път виждаха човек от моята проба. И аз се мъчех да разтълкувам че харамия и комита не е едно нещо и че комита не ще каже, както стареца искаше да мисли, пак харамия — но само „даскал“, тоест „учен“. Най- после бяхме се поразбрали и той се досети да ме пита откъде съм родом. И когато се измамих да му кажа, че не съм от Турско, носа му сякаш се проточи от удивление. Той ме погледна, помисли и продума:
— Колко айлък ти дават, дето одиш по такъва работа? Оно, санким, мъчно е — оно, има и лоша срекя! …
Аз не успях да се усмихна на простодушния въпрос. Двете едри кучета, които лежаха отвъд къщната врата, се хвърлиха към двора с оглушителен лай. Вдовицата дъщеря изпусна вретеното, което се удари в главата на стареца и се търкули в огъня. Детето, разбудено, писна в скутите на майка си.
— Дядо, я иди виж какво има!
Но и без това дядото беше вече при вратата. Той се преви одве и се изгуби в тъмното. След малко кучетата млъкнаха, но писъкът на детето не позволяваше да се чуе нищо отвън.
На всеки случай аз прегледах револвера и камата, с които бях въоръжен, и завивах цървулите си, когато старецът спря на вратата да поеме дъх и се обърна към жените:
— Терат чо’еко! — После той се обърна към мене и добави: — Двамина чо’еци!…
— Какви човеци? Българи или турци?
— Е па оно се знае, харамии — оно, като тебе.
Благодарим. Урока бе отишъл на вятър…
— Защо не дойдат?
— Не сакат. Единио вели, нека от иде со нас у Балтаците, там е дружината…
— Иди им кажи да дойдат тук!
Но стареца продължи:
— Велят, много бързаме. Велят, ке идеме при дружината, ако има умирачка, заедно да е…
Аз бях в недоумение. Най-напред помислих, че е пристигнал от Кукушко всеки ден очаквания с четата си от Грънчаров, който научил къде съм и е пратил да ме викат. Обаче стареца забъбри „умирачка“ и пр. — и ми дойде наум друго: не са ли това другарите, които бяха заминали преди два дни за Малешевско? Не е ли чудно да ги е пресрещнала някоя потеря и ето сега — подгонила ги — върви по стъпките ми. А вън от всичко и едно черно съмнение се разшава в гърдите ми: защо тия хора не искат да влязат — нима ще се забавят, ако се покажат на вратата?
— Старче, иди кажи да дойдат в къщи; кажи ми, че искам да ги видя на светло, хайде! — сопнах се аз на плахо застиналия срещу мене хазяин, в чието лице сега видях кой знае какво подозрително.
Стареца излезе и аз се заразхождах безпокойно из тясната стаица, турил ръка на оръжието си. По едно време, когато хазяина се позабави, съмненията ми нараснаха до такава степен, че съвсем не бих бил изненадан, ако отвън прогърмеше на турски заповед да се предам. — Жените се бяха сврели в един кът, укротяваха детето, като му запушваха устата с ръце и стенеха: „Леле майко-о…“
Вратата се отвори и зад стареца се показаха две едри фигури с грамадни черни шалове, увити около главите им. В следния момент те вече бяха проточили вратове напред, застанали нерешително на прага. Аз вперих поглед в пушките им — те бяха манлихери, значи „наши“. Инак гостите имаха обикновения каяфет на някогашните харамии: джепкен, селяхлък, разни паласки, вулия през рамо и т.н.
— Добър вечер! — обадиха се те все от прага.
— Ами защо не влазяте? — учудих се аз, разсял вече съмненията си, и пак ми мина през глава мисълта, че това ще са хора на Грънчарова, при когото знаях тоя вид „момчета“.
Най-после те влязоха, сякаш насила тласкани от някого извън, и аз се разцелувах с тях, по един скверен обичай на братосване в Турско. Но додето извършвахме тая церемония, снахата на хазяина се обади учудено:
— Я-я, байо Веселине, ти ли си, бре?
Единия от гостите се обърна:
— Позна ли ме, булка Йованице — аз съм!
Булка Йованица позна Веселина, но и аз прехапах устна, като чух това име. Уви, беше късно: двамата юнаци стояха вече от двете ми страни, готови да ме задушат в мечешките си лапи при най-малкото движение да похвана оръжието си.
