— Иска ли приказка? Два!…
Така ние стигнахме най-после между селата Ветрен и Саза, в Осоговската планина, като ни оставаха само 3–4 часа до границата, която върви по хребета. Ако бях изкривил към Ветрен, досега щях да бъда в България; но казаното село беше върховистки пункт и никой от нашите не смееше да приближи там. Саза, допреди три седмици здрава организационна врата, също бе разстроен. И аз избрах средата, дето служеше оня юнак Миле, когото мнозина помнят като незаменим граничен куриер. Но и той ме накара да го чакам два дни, защбто ме беше взел за някой върховист. Тия два дни прекарах с дядото в една къща високо сред гора, под която шумяха многоводни пороища.
От нямане какво да правя, аз се изтягам по припеците в храсталака или дялам бастони. Огърнат и закачулен в гунята си, моя другар не ме оставя наникъде. Ето, токущо съм се замахнал, той иде и сяда насреща ми.
— Де си! Дай един тютюн.
В това време аз забучвам в земята една скършена пръчка, която наподобява. П.
— Шо е ова?
— Триумфална арка, дядо. Такъва българите правят сега на границата, да ни посрещнат, мене и тебе… Знаеш ли какво се вика триумфална арка?
— Е па не гледам ли: бесило! Видел съм я у Кочани един ка’го бесиха: източи му се врато, като на мисирек… Отсгору ке е въжето, отсдолу шенико. На шенико ке стъпиш…
— Ти да стъпиш, че си вече стар.
— Ти, ти… — люлее се дядото цял; — оти си кренал да разонодуваш инсано.
— Виж как било!
— Дай един тютюн…
Надвечер заваля дъжд и ние се прибрахме в къщи очаквайки да се яви Миле, за да тръгнем към границата. Аз съм се припекъл на огнището и пуша цигар след цигара. Превил коляно, моя старец седи отстрани с гунята и рунтавия калпак, той наподобява грамадно овчарско куче, изправено на предните си нозе. Заел другия ъгъл на огнището, хазяина разказва мързеливо историята на някаква своя „давия“, водена от дълги години с един царевоселски турчин. Хазяйката се щуря из къщи и разтраква сахани и паници. Децата, както винаги, са отстранени нанякъде.
— Ху, ху — завика някой отвън, като се бранеше от едва подрасналото куче.
Ние помислихме, че е куриера. Преди някой да стане, вратата се отвори и пред нас застана средна пора човек, в елек и потури на градски турчин, с фес, около който бе завито тънко шарено чемберче. Като ме видя край огнището, в облекло нетукашно и с оръжие на кръста, новодошлия остана като вкопан на мястото си. Той бе един наемен колар, който превозваше плочи или камъни между някоя близка кариера и Царево село. Къщата на моя хазяин му служела за конак всякога, когато закъснявал из пътя. Той беше оставил колата неразпрегната и се досети за нея чак когато го поуспокоихме. Като останахме сами, хазяи на разсъди:
— Треба да се уплаши чо’еко. Арен е, ама като не от
— Да го заколим! — гласува дядото.
Когато госта се върна, аз му посочих място край огнището, преметнах нозе, скръстени по турски, пуснах върху му облак тютюнев дим, свих лице, като че съм раздъвкал цяла арнаутска чушка, раздрънках няколко патрона в шепата си и разредих дума по дума.
— Ами ти, байо, като ме гледаш тук, ето на, у тоя каяфет, со силях и прочее, какво мислиш, а? Какъв човек съм аз?
— Ъ-м… арен чо’ек…
— Ами ти виждал ли си други път хора като мене и знаеш ли по каква работа ходим? След четвърт час аз извадих „Фауста“ от чантата си и го це лунах набожно, после кръстосах оръжие и почнах клетвата. „Кръщелника“, гологлав, подигна десница и повтаряше с разтреперан глас:
— Заклевам се — загле’ам се… в името на — ф’им’ту-на… светата ми вяра, — с-с-с… све-та-та ми вя- ра! — с’та’та’м’вяра… И пр.
Накрай новозаклетия целува „евангелието“ и оръжието, после всички присъствуващи целуват само евангелието и като се ръкуват с новия „брат“, целуват го по устата и му казват „честито“.
Едва свършихме церемонията и куриера Миле дойде. На прощаване моя кръщелник се разприказва:
— Брей, ти наистина си бил арен чо’ек. Кърстим се я и си мислим: он ке ме коли. Сега знам, оти не си бил лош… Хади, добра ти пътя.
Ние тръгнахме към границата през чуки и долища. Дъжда бе престанал и черните тежки облаци тичаха към север, да отнесат братски дял и за свободните български поля. Полумесеца се показваше от време на време и тогава сякаш не облаците се движеха, а той — стремглаво в обратна посока. Обаче нашата сметка бе да прехвръкнем границата, преди небесния съгледател да слезе зад царевоселския конак.
Куриера напред, аз подир него, на 4–5 крачки, и най-сетне дядото, комуто беше заповядано да пази същото разстояние. Спре ли куриера, ще спра аз, ще спре и дядото; легне ли куриера, ще легна аз, ще легне и дядото; — ще спра и ляга всеки на мястото си, без да наближава другия. Това бе — ако налетим на засада, да не образуваме прицелна маса за неприятеля. Но спирахме ли негде — и дядото хоп на раменете ми: „Шо има!“ А безпокойни сенки шетаха из тъмнините твърде начесто. Еднъж, като залегнах, дядото полетя върху мене и почти се преметна през главата ми. Увещания, вразумения, молби, заплахи — нищо не по-магаше. На едно място трябаше да минем край някакви колиби. Шепотом разправихме на стареца, че сега е необходима най-голяма тишина. И може би тъкмо защото го предупредихме, той удари на вратоломни фокуси… Не направихме нито десетина стъпки, нещо изпърпелка зад мене; когато се обърнах, дядото беше накуп. Едва го видях така — и той е вече на нозе, — какво — ето го подскача нагоре и се сгромоляса с остро изпъшкване… Ние се завтекохме при него:
— Що вършиш, човече?
— Сърце ме боли.
— Като те боли?
— Така ке мине.
И ние изменихме реда: куриера пръв, стареца в средата и аз на края, като съкратихме дистанцията и полетяхме напред, защото кучетата от колибите вече лаяха раздразнено. Фокусника се забрави и опита да подскочи още веднъж. Но аз го дръпнах за клашника и той не успя.
След полунощ ние бяхме вече на границата, собствено — при турските постове, защото до тернтариалната граница, или водораздела, имаше още час място. Сега трябаше да издебнем двата турски поа трула, които обхождаха участъка си един срещу други. Ние щяхме да прехвърлим линията, когато единия от тях мине и се отдалечи. Аз прилегнах зад дънера на някакво дърво, около което имаше изобилен храст от издънки. Стареца бе настанен зад един трънак, да е сетина стъпки далеч от мене. Изчезнали в сенките на храстите, ние трябаше да чакаме връщането на Миле който отиде по „рекогносцировка“. Подпрял чело на ръка, аз бях почти задрямал, когато трънака изсъска:
— Аскеро!
— Мълчи!
Додето забележа трите войнишки сенки в бели навои и с пушки на рамо, дядото се изтъркули край мене:
— Аскеро…
С дяволската ловкост на безумния гняв аз се озовах върху гърба на другаря си. Сякаш да излея всичката злъчка, набрана из пътя, аз го тъпчех и душех с колене и ръце. Той пъшкаше под мене и се кикотеше глухо. А на петдесет крачки от нас турския патрул отминаваше спокойно. Може би и в самозабравата си ние бяхме инстинктивно тихи. Когато под няколко минути куриера се завърна, аз още натисках в земята побелялата глава на стареца. Колко бях огрубял вече и как ми е отвратителен сега тоя спомен!
Ние минахме опасната линия почти лазешкомпрехвърлихме върха и излязохме на широка пътека. Аз освободих Миле да се върне и тръгнах надоле, сподирен от дядото. България — ето ни вече на българска земя и ако бях по-малко уморен, сигурно щях да чувствувам нещо.
В една нива край пътя ние видяхме куп слама и се заровихме там да починем до утрото. Беше доста напреднал дневен час, когато стареца ме разбуди. Той мъкнеше полека чантата ми, на която бях сложил
