маршируваше, оглеждайки редицата. Някой се спъне и политне или падне, и той дотърчи.
— Оди право, яхо, оди право!
Така при тоя, при оня, додето някой по-нервозен разбие капитанските илюзии с един ритник в коленете…
Групата отиде в Малешевско и се раздели на три части. Едни останаха там с Васила Попов начело, други се върнаха в Кочанско с Никола Савов, а трети отминаха по-навътре, в Поройско, с Михаила Чаков, ениджевардарчанин, бивши учител. С последните отиде и Павле-кап’тан като земляк на Чакова. Но през една нощ той избягва от четата и отива по разбойничество към родните си места. Там организацията сложи немилостива ръка върху него — мир на праха му!…
А сега, за симетрия, ще разкажа и края на тая си първа или „пробна“ разходка из Македония — връщането. Освободен от върховистки плен, аз се упътих към България и наближавах границата. Ето ме в една махла на село Ильово — пак уединена къща на гол рът. За да не ме виждат децата, хазяите ги бяха махнали негде. Хазяина ореше наблизо, а хазяйката отиде на гробищата, понеже деня бе великопостна задушница. Аз лежа край огнището и чета „Фауста“. Изведнъж, недалеко пред къщната врата, някой се развика на български език с турски акцент:
— Йован, Йован, нема те бре! Йованице…
Аз се надигнах и погледнах през полуотвора вратата. Идеше селския пъдар — турчин, — понеже Русия и Австрия не бяха ни облагодетелствували ощ с тъй наречените „пъдарски реформи“. Окачил мартинана рамо и натъкнал касапски нож на пояс, той беше само няколко стъпки пред къщата. Аз мигновено намерих единственото скривалище — зад вратата, дето се притаих с револвер в ръка.
— Ани те, бре чорбаджи — чорбаджийке!…
Той бутна вратата, пристъпи с единия си крак вътре, без да ме вижда, понеже ни делеше тънката дъска, и промърмори:
— Йок кимсе бе.
Цял-целеничек внимание, обзет от една-единствена мисъл — да го застрелям, щом излезе пред мене, аз се задъхвах, подпрял въоръжена и полуподигната дясна ръка с лявата. Но в това време лавна кучето откъм нивата, дето ореше хазяина, и поляка отстъпи.
— Жити бога, Йоване, дека си, оти се гушкаш!
— Ела, ела сам — викаше хазяина — ела. Ху, ху, гужук! — крещеше той и на кучето да престане.
И турчина отиде нататък, разправяйки високо „гайлето“ си. Подир малко хазяина се кръстеше на прага:
— Сла’а тебе, боже, сла’а тебе! С’та събота помогна. Пратих го да тражи леб другаде. Нема печен, му велим…
Вечерта дойде постоянния организационен куриер Пашоте и поиска да го освободя, понеже имал за другия ден някаква работа. Той доведе свой заместник, да ме води до р. Брегалница. Там, както беше наредено щеше да ме чака други куриер от съседното село, защото имаше време да продължа отвъд реката още същата нощ.
Ние вървяхме из един широк път през дъбова или брестова гора, де по-рядка, де по-гъста. Топъл беломорски вятър повяваше от юг, луната едва личеше като сребърно петно в куршуменото небе. Леко и приятно се пътуваше из прозирния мрак. Но водача бе мълчелив и плахо разсеян. Говоря му едно, той отвръща друго, бог знае какво, и повтаря, че турците ставали от ден на ден по-хитри и че местата, из които вървим, били много опасни. И затова човека се спираше при най-малкия шум и се озърташе на всички страни. По едно време наляво през дървесата светнаха два-три огъня, малки, но ярки, като че някой смучеше цигар насреща ни. Водача се тръшна на земята:
— Лягай, лягай! Пусия…
Аз се вглеждам и му обяснявам, че това са може би овчарски огньове, негде много-много далече. Но кой слуша — легна човека, слухти и не става. С добро и зло ние тръгнахме отново, но ето го че спира след 20–30 крачки:
— Чакай малко.
Той кривна в храсталака уж по някаква работа и изшумоля далеко навътре. Веднага разбрах всичко, седнах на земята и запалих цигар, с глава замаяна като подир някой тежък, много тежък удар.
Аз не можех да вървя напред, защото не знаех пътя, и ударих надире. Късно след полунощ бях пак в Ильово, само че не погодих махлата и излязох в друга, състояща от 5–6 къщи. Като се разправих с кучетата, срещу които ми помогна колът, измъкнат от един плет — и с хората, на които трябаше да покажа оръжието си — аз намерих куриера Пашоте. През деня, потърсен два-три пъти, избягалия водач не се намери. Също и куриера, които трябаше да ме чака през нощта на Брегалница, не бил излязъл. Той заяви това на човека, изпратен да му каже, че тряба да излезе и следната нощ. Отказвал се бил човека от старата организация и щял да служи на новата, т.е. на върховистите. На друго място читателя ще види как деморализиран беше по това време Кочанския район, като театър на „върховистко“ — „централистка“ между особица.
Изпратен бе втори човек да каже на отказалия се от „старата“ организация, че той непременно тряба да излезе при реката, ако не иска зло. И аз бях отново готов да пътувам.
Тоя ден ми разказаха за някакъв старец, да го речем „нелегален“. Той бил забелязан от пъдарина да стреля по заек с кремичарка и подгонен като нарушител на закона за носене оръжие, се укрива. Каймакамина, уведомен за случката, поисква „престъпника“ от селото и селяните решаватдагокриятобщо. Те съобразили, че ако стареца падне в турски ръце, не е чудно да станат някои опропастителни разкрития: той бил виждал чети да идват в селото и знаел хора да притежават оръжие. Укриван вече три месеца, стареца бе омръзнал на всички. На момента той се намираше в махлата, дето бях, и селяните питаха, не е ли по- добре да се избавят, като го убият. Аз поисках да го видя и те го доведоха.
В стаята влезе един грамаден, но пустал човек, с рунтава шапка, голяма като крина, и в черна гуня, която свободно би покрила троица. Той се тръсна при огнището без „добър вечер“ и ме гледа един момент с тъпо отворени очи, без какво да е изражение на обрасло лице, после раздвижи ненадейно глава:
— Ка’си?
— Харно. Ами ти ка’си?
— Мм… дай един тютюн.
И той извади чибучката си.
— Можеш ли да работиш още, дядо?
— Оти? Можем.
— Искаш ли да те заведа у Бугарско?
— Имам сестра у Раково.
— Жени се тя и отиде у Раково — допълня Пашоте; — има двайсе годин.
Това село е току под границата в България и моя път бе край него:
— Искаш ли, дядо, искаш ли да те водя?
— Па знам ли я!
И като се мръкна добре, аз тръгнах с Пашоте и стареца.
На Брегалница ние не намерихме викания куриер. Той бе изпратил да ни чака там едно 17-18-годишно момче, чуждо или негово, не помня. То бе дошло само да каже, че на куриера уж било станало много лошо, така изведнъж.
Тогава, нели знаеш пътя, ще дойдеш ти.
— Он не ми рече.
— Хайде напред!
— Не одам…
— Пашоте, удари му две тояги да се развърви.
Но съгласието на момчето изпревари тоягите. С нас дойде и Пашоте, да научи пътя до отвъдния пункт. Когато прегазихме Брегалница, която ни ловеше до кръста, малкия водач определи възнаграждение за услугата си:
— Като пойдеш у Бугарско, да ми пратиш един убав ливер.
