Ивайло Шонов
Акелдама
„И донасяха при него деца, за да се докосне до тях, а учениците забраняваха… Като видя това, Иисус възнегодува и им рече: оставете децата да дохождат при Мене… И като ги прегърна, ВЪЗЛАГАШЕ ВЪРХУ ИМ РЪЦЕ И ГИ БЛАГОСЛАВЯШЕ.“
Тони Декстър се върна в детската стая с голям шарен кашон. На него пишеше „Акелдама“ — така се казваше новата електронна игра с виртуална реалност, която Тони си бе купил. В магазин „Мечти“ му бяха казали, че действието на играта се развива по времето на Римската империя. А Тони много обичаше игри с виртуална реалност и особено историческите.
Цяла година, без мама Фани да знае, Тони бе отделял пари от закуските си. Накрая се получи една значителна сума. Отиде в магазина за детски играчки, където продавач беше някакъв съмнителен тип с изкуствени лазерни очи…
С треперещи ръце Тони разопакова кашона. Извади от вътрешността му полиетиленов скафандър с детски размери. Без да се бави, Тони навлече скафандъра и дръпна ципа. Тактилните сензори лепнаха по цялата му кожа. Визьорите легнаха плътно върху очите. Тони включи играта и…
Намираше се сред някаква пуста планинска местност. За себе си вече знаеше, че е на дванадесет години, че се казва Йосиф бен Малахия и че е назорей1…
Когато Йосиф бе дошъл на този свят, родителите му го бяха завели в Йерусалимския храм и го бяха обрекли на Бог. Така той бе свързан за цял живот с оброк за назорейство. Според закона на Моисей назореят не трябва да прави три неща: да пие вино, да стриже косата си и да вижда мъртвец. А Йосиф бе станал неволен свидетел на смъртта на родителите си, с което се бе осквернил. За да се пречисти, бе обръснал главата си до кожа.
През нея година, по волята на боговете, император беше Тит Флавий Веспасиан и в Палестина горяха пожарите на Иудейската война.
През нея година — 823-та от основаването на Вечния град — много евреи бяха предадени на меча, огъня и кръстната смърт, а други продадени в робство по четирите края на Империята. Хората бяха навикнали да гледат всякакви ужасии в тези мрачни дни, съзнанието им беше притъпено до крайност и нищо не можеше да събуди у тях чувството за човечност и състрадание.
А от небето валеше сняг. Хубав, пухкав сняг. Никога досега в Перея не се бе случвало подобно нещо. Дори за високите части на планината Моав снегът бе рядкост. За подобно природно чудо се споменаваше само във „Втора книга Царства“ — „Ванея… той същият слезе в един ров и уби лъв по снежно време“ (23:20).
Хората гледаха към небето и не разбираха защо след всички беди идеше и тази.
Скрит в туфите суха трева край пътя за крепостта Махерон, малкият Йосиф бен Малахия също гледаше бялото нещо, сипещо се от небето. Нещото приличаше на манната, с която Моисей бе хранил израилтяните в пустинята. Но беше студено и в устата се превръщаше на вода. Йосиф вече го бе опитал на вкус — не ставаше за ядене. А Йосиф не бе слагал храна в устата си цели четири седмици — от деня, когато римските войници избиха цялото му семейство и превърнаха родното му село в пепелище. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата Йосиф бе избегнал гибелта, но сега умираше от глад. За да го залъже, дребосъкът дъвчеше парче стар кожен колан. Усещаше как на моменти земята се завърта под краката му и губи съзнание.
Но студеният сняг валеше връз голата му глава и го свестяваше.
Откъм Кариот, по пътя за Махерон, се зададе клетка на колела, теглена от чифт волове. Взвод легионери охраняваше пътуващия затвор. Нея година подобни конвои бяха нещо обичайно за пътищата на Палестина. Всеки ден римските войници караха пленени бунтовници на смърт. Днес легионерите водеха „Кариотския разбойник“ — никой не знаеше истинското име на този зловещ старец, затова хората го наричаха така. Неговата разбойническа банда вилнееше около градчето Кариот, на източния бряг на Мъртво море. От камата на Кариотския разбойник бяха умирали не само римски войници, но и мирни евреи.
Клетката със затворника пъплеше към върха на планината Моав — там, където се намираше непристъпната крепост Махерон.
Махерон бе същата цитадела, в която тетрархът Ирод Антипа бе заточил пустинника Йоан, наречен по- късно Кръстител. По молба на красивата Саломе, Ирод бе наредил да обезглавят предтечата на Христос.
Клетката със затворника приближи. Въпреки страха си, Йосиф излезе на пътя. Гладът бе по-силен мотив. Йосиф не дочака конвоят да приближи, а тръгна право срещу него. Отдалеч започна да хленчи, да иска да яде. Легионерите забавиха ход и заеха позиции на очакване — можеше да е клопка.
Докато вървеше, Йосиф гледаше затворника в клетката. Беше около седемдесетгодишен, кльощав и плешив. Празният му поглед бе обърнат назад към Кариот. Окъсаните дрехи едва скриваха следите от насилие. Около врата сякаш имаше белег от обесване — върху кожата като нашийник тъмнееше груба бразда.
— Гладен съм! Дайте нещо за ядене! — вайкаше се Йосиф.
Един войник се отдели от конвоя, засили се и ритна дребосъка в гърдите. Чу се глух звук като от спукан тъпан. Йосиф отхвръкна назад и се претърколи в снега.
— Марш оттук, куче иудейско! — изкряска войникът.
Йосиф виеше от болка. Войникът бе му счупил ребра отляво. Колата и легионерите подминаха. Без никой да види, затворникът протегна ръка през решетките и хвърли нещо. В снега до Йосиф падна голяма кожена кесия. От кесията се изсипаха сребърни монети. Трийсет на брой — Йосиф ги брои няколко пъти. Трийсет сребърника! Нямаше вече опасност да погине от глад… Гледа с неразбиращи очи отдалечаващия се конвой, после бавно се изправи и с несигурни крачки тръгна към Махерон.
Години наред той търсеше да открие зависимостта между формата на човешкия череп и злото в душите на хората. Казваше се Клиострат и беше гръцки лекар от Александрия. В родния му град го познаваха не толкова като лечител, колкото като колекционер на глави на екзекутирани престъпници и убийци. Хората не разбираха заниманията му и го отбягваха като прокажен. Обикновените граждани се бояха от него и често в гръб злостно го наричаха Лешояда.
Когато консулът Тит тръгна със своите войски от Александрия да превземе Йерусалим, Клиострат Лешояда бе мобилизиран като военнополеви хирург към един от римските легиони.
През месец елул след продължителна обсада Йерусалим падна под напора на озверелите римски кохорти. Упорството на защитниците дотолкова бе изнервило военачалника Тит, щото той заповяда градът на Давид да бъде изравнен със земята. От някогашната слава на свещения за евреите град остана да стърчи само една полуразрушена стена — по-късно поколенията щяха да я нарекат „Стената на плача“, за да си спомнят за горчивото минало.
След като Йерусалим падна, корпусът на Клиострат бе разпуснат. Натоварил в раздрънкана каруца човешките трофеи от войната, хирургът от Александрия се връщаше у дома. Клиострат дремеше, легнал между кошниците с черепи, под изпъстреното с кръпки чергило. На капрата се кандилкаше гърбавият роб Язон и подвикваше на мързеливите кранти. В унеса си Клиострат чуваше монотонното чаткане на конски копита по неравната настилка. Клатенето на каруцата нагоре по стръмното почти го приспиваше. Пътят минаваше през планината Моав. Клиострат бе избрал този маршрут убеден, че територията на изток от река Йордан е по-спокойна и в Перея няма толкова много бунтовнически банди.
