Звънецът на входа иззвъня. Тя скочи от креслото и извика:
— Това е момчето, с което ще излизам. Позабавлявай го, докато си оправя лицето. Той се занимава с археология. — И се скри в банята.
На вратата се почука и Уесли отвори. На прага стоеше висок, слаб млад мъж с изпъкнало чело и очила с метални рамки.
— Здравейте. Алис тук ли е? — каза той.
— Ей сега ще дойде — отвърна Уесли и затвори вратата, след като младежът влезе. — Ще ви забавлявам, докато се приготви. Казвам се Джордах. Братовчед съм й.
— Робинсън — представи се младежът. Двамата си стиснаха ръцете.
Уесли взе да се чуди как да забавлява госта.
— Искате ли да послушате радио? — попита.
— Няма нужда. Може ли да седна? — каза младежът.
— Разбира се.
Робинсън седна в креслото, кръстоса дъгите си крака и извади пакет цигари.
— Пушите ли? — предложи той пакета на Уесли.
— Не, благодаря — отвърна Уесли и загледа как Робинсън си пали цигарата. За какво да си говори с човек, който се занимава с археология. — Във Франция съм виждал някои археологически забележителности — започна с надежда той и несигурно добави: — Арената в Ним, Арл, такива неща…
— Така ли? Интересно — отвърна Робинсън, издухвайки дима.
Уесли си помисли, че Робинсън едва ли щеше да се държи толкова безцеремонно, ако знаеше, че точно преди да звънне на звънеца, Уесли бе целунал Алис Ларкин, момичето, с което Робинсън се готвеше да излиза, и то докато тя седеше в същото кресло, в което сега седеше той, и че преди това Уесли я бе разплакал. Той почувства снизходително превъзходство над длъгнестия младеж, облечен с провиснали памучни панталони и пъстро сако от туид с кожени кръпки на лактите, макар че нищо чудно всички археолози да се обличаха така — може би точно тази „униформа“ вдъхва уважение в определени среди.
— Къде сте копали? — рязко попита Уесли.
— Моля? — Робинсън задържа във въздуха цигарата, която точно се канеше да захапе.
— Питам къде сте копали — повтори Уесли. — Алис ми каза, че сте по тая част. Археолозите нали копаят?
— О, разбирам какво искате да кажете. Главно в Сирия. И малко в Турция.
— И какво изкопахте? — Алис му бе поръчала да забавлява госта и той се стараеше.
— Главно отломки.
— Ясно — каза Уесли и си помисли, че трябва да провери какво значи тази дума.
— Интересувате ли се от археология?
— Средна работа — отвърна Уесли.
Последва мълчание и Уесли остана с впечатлението, че на Робинсън не му е много забавно.
— Как изглежда Сирия? — попита.
— Мрачна — отговори Робинсън. — Мрачна и красива. Трябва да отидете там един ден.
— Имам такова намерение — отвърна Уесли.
— В кой колеж учите? — попита Робинсън.
— Още не съм решил в кой да уча — каза Уесли.
— Аз бих отишъл в Станфорд — заяви Робинсън. — Стига да ви приемат. Прекрасни хора има там.
— Ще запомня.
Робинсън присви късогледите си очи зад очилата с метални рамки.
— Значи сте братовчед на Алис, така ли?
— Да.
— Не знаех, че има братовчед — каза Робинсън. — Откъде сте?
— Индианаполис — бързо отговори Уесли.
— Отвратителен град. Какво правите в Ню Йорк?
— Гостувам на Алис.
— Ясно. Къде сте отседнали в Ню Йорк?
— Тук — отговори Уесли и се почувства така, сякаш някой му ровеше в душата.
— О — огледа навъсено Робинсън малката стая. — Доста тесничко ми се вижда.
— Оправяме се.
— Кварталът е хубав. Близо е до Линкълн Сентър и въобще… — Робинсън изглеждаше обезкуражен. — Къде спите?
— На канапето.
Робинсън угаси цигарата си и запали нова.
— Е — каза той още по-обезкуражено, — щом сте братовчеди… сигурно…
Алис се появи свежа като роза, сложила контактни лещи, за да не прилича на архиварска мишка, както бе обяснила на Уесли при други свои излизания.
— Е, надявам се, че хубаво сте си поговорили, господа — весело каза тя.
— Страхотно — отвърна мрачно Робинсън и се надигна от креслото. — Трябва да тръгваме. Вече е късно.
Алис сигурно доста е закъсала, щом го е докарала дотам, да излиза с човек като Робинсън, който цял живот копае отломки, помисли си Уесли. Защо не съм на двайсет и седем години, отчаяно си каза той. Добре поне, че няма да присъства, когато Алис започне да обяснява на археолога какви братовчеди са двамата.
— Уесли, ако огладнееш, в хладилника има два сандвича с говеждо месо и бира — каза Алис. — О, за малко да забравя, намерих адреса и телефона на човека, когото търсиш — мистър Ренуей, който е бил с баща ти на един кораб. Днес му се обадих и той каза, че с нетърпение ще чака да се видите. Открих му адреса чрез Националния съюз на моряците. Живее съвсем наблизо, на Деветдесета Западна улица, заедно с брат си, когато не е на плаване. Беше страшно любезен по телефона. Ще му се обадиш ли? Каза, че утре целия ден ще си бъде вкъщи.
— Зависи как ще се чувствам утре — тросна се Уесли и Алис го погледна укорително.
Робинсън помогна на Алис да си облече палтото и на излизане каза на Уесли:
— Не забравяйте за Станфорд.
— Няма — отвърна Уесли и си помисли, че Робинсън настоява за Станфорд само защото е на три хиляди мили далеч от Алис Ларкин.
Беше заспал на канапето под одеялото и нямаше представа колко е часът, когато се събуди от приглушен разговор зад входната врата. После чу превъртането на ключ в ключалката и Алис, която влезе тихичко, сама. Тя се приближи до канапето и той усети как го гледа, но продължи да лежи със затворени очи и да се преструва на заспал. Алис въздъхна и си тръгна. Миг по-късно той чу как тя затвори вратата на стаята си и започна да пише на машината.
Кой знае какво е очаквала да направя, помисли си той, преди да заспи отново.
Калвин Ренуей му приличаше на Бъни Дуайър. Кожата му имаше цвят на кафе, също като на Бъни, след като цяло лято е бил на слънце, беше нисък, с дребен кокал и мускулите на ръцете му изпъкваха рязко под шарената риза с къси ръкави, говореше тихо с подчертано учтив тон и покани Уесли да влезе в дома на брат му с думите:
— Колко е хубаво, че синът на Том Джордах идва на гости. Влизай, влизай, момче. Симпатичната дама, която се обади по телефона, каза, че ще дойдеш.
Той въведе Уесли във всекидневната, придърпа леко към него най-големия стол и каза:
— Настанявай се удобно, момче. Да ти донеса ли една бира? Сега е точно време за бира.
— Не, благодаря, мистър Ренуей — отговори Уесли.
— Наричай ме Калвин, Уесли — каза Ренуей. — Да знаеш колко се изненадах, когато онази симпатична дама се обади и каза, че ще ме потърсиш — от толкова години не съм виждал баща ти, живееш на кораб с
