Ъруин Шоу
Просяк, крадец
На Джим и Глория
Обикновено един роман не се нуждае от предговор, но поради телевизионната адаптация на „Богат, беден“ (част I и част II) бих искал читателите на „Просяк, крадец“ да знаят, че тази книга е продължение на литературната творба „Богат, беден“, а не на телевизионната серия, и всякакви сходства с телевизионната част II се дължат на случайни съвпадения.
Надявам се, че тази бележка ще помогне на читателя, който е гледал едната или и двете телевизионни поредици, да си изясни нещата.
Част първа
1
1968
Моника казва, че нищо не струвам. Казва го полусериозно. За нея обаче едва ли може да се твърди такова нещо. Това, че съм влюбен в нея, вероятно ме лишава от способността да преценявам обективно. Повече по този въпрос друг път.
Веднъж тя ме попита какво пише в този бележник. Обясних й как Полковника все повтаря, че ние тук в НАТО сме на бойната линия на цивилизацията. И че за бъдещите поколения е важно да знаят какво означава да си на бойната линия на цивилизацията в Брюксел през втората половина на двайсетия век. Може би някой облъчен; потънал в пепелява прах учен ще вземе да рови в развалините на града и ще попадне на този бележник, овъглен по краищата, станал на кора от ръждивите петна от моята кръв, и ще бъде благодарен на Уилям Абът — младши, за това, че е бил толкова предвидлив да нахвърля наблюденията си върху живота на обикновения американски войник, защитавал цивилизацията на прага на Европа. Ще може да научи и колко са стрували стридите, колко големи са били гърдите на възлюблената му, какви са били простите войнишки удоволствия, като например сексът и краденето на бензин от армията, и други такива неща.
Моника ме попита защо винаги се държа толкова лекомислено. Че как иначе да се държа, отговорих аз.
В нищо ли не вярваш, попита тя.
Вярвам, че срещу ръжен не се рита. Ако на улицата има парад, заемам си мястото, влизам в крак и махам с ръка на хората — и на приятели, и на врагове.
Продължавай тогава да съчинителстваш, каза тя. И напиши, че не си истински представител на своето поколение.
Съчинителствам е може би точната дума за това, което правя. Аз произхождам от семейство на литератори. И майка ми, и баща ми са — или бяха — писатели. В известен смисъл. Баща ми се занимаваше с реклама, а това занимание не се цени особено високо в академичните аудитории и издателските кабинети. Независимо обаче от успехите и провалите, които могат да му се припишат, всички те са постигнати чрез пишеща машина. Сега той живее в Чикаго и често ми пише, особено когато е пиян. Аз редовно му отговарям. Големи приятели сме, когато ни делят четири хиляди мили.
Майка ми пишеше критически статии за разни гадни списанийца. Връзката ми с нея е сведена до минимум. Сега работи в киното. Израснах с музиката на пишещи машини и ми се струва естествено да излагам мислите си такива, каквито са, на хартия. Развлеченията в Брюксел са малко, но тук е по-добре, отколкото във Виетнам, твърди Полковника.
Играя тенис с Полковника и му правя комплименти за слабия бекхенд, нали това е един от начините да се издигнеш в армията.
Ако руснаците нападнат първи, но не улучат НАТО, макар че според Полковника ще го улучат, аз ще продължа да съчинителствам. Така ще си запълвам времето, когато в гаража, където ми викат Камионджията, работата понамалее.
Чудно какво ли прави тази вечер колегата, който е шеф на гаража в щабквартирата на Варшавския договор, докато аз пиша тия редове.
Александър Хъбъл беше журналист. Или поне работеше за списание „Тайм“ в Париж. Тази седмица обаче се предполагаше, че не работи, защото беше на почивка с жена си. Докато жена му си почиваше следобед в хотела, построен на носа, Александър Хъбъл крачеше към полицейския участък в Антиб. От три дни си блъскаше главата над едно име, което бе прочел в „Нисматен“ — Джордах. Някакъв американец на име Джордах беше убит в пристанището на Антиб пет дни след сватбата си. Убиецът или убийците се търсеха. Засега мотивите на престъплението не бяха известни. Жертвата, собственик на яхта „Клотилд“, закотвена в пристанището на Антиб, беше пребит до смърт на палубата на собствената си яхта.
Хъбъл се гордееше с журналистическата си памет и се ядоса, че едно име, което би трябвало да свърже с определена личност или събитие, блуждаеше някъде в периферията на съзнанието му. Когато още работеше в Ню Йорк, в един брой на списание „Лайф“ бяха поместени снимките на десет млади многообещаващи политици от цяла Америка и една от снимките беше на някой си Джордах, не можеше да си спомни малкото му име, кмет на едно градче на стотина мили от Ню Йорк — казваше се Уитби. Сега вече си спомни още нещо. След статията в колежа в Уитби бе станал скандал — стачкуващи студенти организирали демонстрация пред дома на кмета, а съпругата на кмета се появила на вратата пияна и гола. Някой я снимал и снимката обиколи редакцията.
Но един мъж, чиято жена се е показала чисто гола пред тълпа ревящи студенти, може и да се е отървал от нея и да се е оженил за друга, по-малко темпераментна жена.
А може да става дума и за съвършено друг човек със същото име, помисли си Хъбъл, докато чакаше да се смени светофарът. Какво общо може да има между една яхта в Антиб и Уитби, Ню Йорк. Все едно, струва си да провери. Ако се окаже, че е същият млад многообещаващ политик, защо да не напише нещичко, независимо от почивката. От пет дни беше в отпуск и вече му ставаше скучно.
Единственият полицай в празната чакалня с олющени стени се прозяваше на бюрото, но когато Хъбъл му обясни на хубав френски език, че е журналист и иска сведения за убийството, се оживи и се зарадва на посещението. Отиде в една друга стая и като се върна, каза, че шефът е готов да приеме Хъбъл веднага. Точно този следобед Антиб, изглежда, не можеше да се похвали с много престъпления.
Шефът беше дребен, мургав мъж със сънливи очи, облечен в синя тениска и смачкани памучни панталони. Докато говореше, един златен преден зъб проблясваше:
— С какво мога да ви услужа, мосю?
Хъбъл обясни, че подробностите около убийството на един американец във Франция, особено ако той е онзи Джордах, за когото Хъбъл си мисли — човек със значително влияние в родината си, — биха представлявали интерес за американската публика. Хъбъл, както и издателите на списанието, биха били благодарни, ако шефът хвърли някаква светлина върху тази история.
Шефът имаше опит с френските журналисти, които приеха убийството като обичайно разчистване на сметки в района на пристанището. Но този отракан на вид американец, представител на авторитетно списание, заел се да проучи убийството на свой съгражданин във френски курорт, посещаван от много
