— „Отел дю кап“.
Портиерът обясни, че мадам Джордах не е в стаята си, а в парка с детето и с бавачката. Хъбъл го попита има ли телекс в хотела и получи утвърдителен отговор. После попита може ли да го използва вечерта и след известно колебание портиерът каза, че това би могло да се уреди. Хъбъл правилно изтълкува колебанието, което означаваше, че портиерът очаква бакшиш. Няма значение. Списание „Тайм“ можеше да си го позволи. Той благодари на портиера, излезе на терасата и оттам на стълбите, които извеждаха на дълга алея, пресичаща величествения парк чак до басейна, ресторанта и морския бряг. За миг изпита завист, като си представи малката стая в шумното хотелче край шосето, където жена му си почиваше този следобед. Списание „Тайм“ плащаше добре, но недостатъчно добре за „Отел дю кап“.
Той слезе по стълбите и се озова в уханния парк. Минута по-късно видя момиченце в бял бански костюм, което играеше на топка с младо момиче. Недалеч от тях на една пейка седеше жена с памучни панталони и пуловер. Подобна сцена човек не може да свърже с убийство.
Той бавно се приближи към групичката, като спря за миг, уж да се възхити на една цветна леха, после се усмихна на детето и каза:
— Бонжур. Добър ден.
Младото момиче отговори на поздрава, но жената на пейката не каза нищо. Хъбъл забеляза, че тя е много хубава, със стегната, спортна фигура, с измъчено и бледо лице и тъмни кръгове под очите.
— Мисис Джордах? — попита той.
— Да? — обади се тя с равен и безжизнен глас. И вяло го погледна.
— Аз съм от списание „Тайм“. — Той беше почтен човек и нямаше намерение да се представя за приятел на съпруга й или на убития, или за американски турист, който е чул за сполетялото я нещастие и желае да изкаже най-искрено съчувствие. Тези номера ги прилагат младоците, които искат на всяка цена да видят името си под някоя дописка. — Изпратен съм да напиша материал за вашия зет. — Невинна лъжа, която не влизаше в противоречие с неговите морални принципи. Ако хората си мислят, че изпълняваш служебно поръчение, те обикновено се чувстват задължени да окажат съдействие.
Но жената продължаваше да мълчи и да го гледа с помръкнали очи.
— Шефът на полицията каза, че вие бихте могли да ми съобщите някои основни данни. — Основни данни. Този израз звучеше невинно и предполагаше, че информацията няма да бъде публикувана, но съвестният журналист би я използвал, за да избегне евентуални грешки при писането на материала.
— Разговаряли ли сте със съпруга ми? — попита Джийн.
— Още не съм се запознал с него.
— Още не сте се запознали с него — повтори Джийн. — Ако можеше и аз да не бях се запознавала… Сигурна съм, че и той си мисли същото.
Хъбъл се стресна както от думите на жената, така и от решителността, с която бяха изречени.
— Каза ли ви полицаят защо мога да ви дам информация? — попита тя този път рязко и грубо.
— Не — излъга Хъбъл.
— Попитайте съпруга ми — каза Джийн и внезапно стана, — попитайте цялото проклето семейство. И ме оставете на мира.
— Само един въпрос, ако може, мисис Джордах — започна Хъбъл със свито гърло. — Готова ли сте да отправите обвинения за извършено престъпление срещу лицето, което ви е нападнало?
— Какво значение има това? — вяло попита тя. Пак се отпусна тежко на пейката и се загледа в детето си, което тичаше след плажната топка в слънчевия ден. — Вървете си. Вървете си. Моля ви.
Хъбъл слезе от таксито и тръгна покрай пристанището. Това място не е подходящо да умре човек, каза си той, крачейки към будката на пристанищния пазач, за да разбере къде е закотвена яхтата „Клотилд“. Пазачът, възрастен човек с обветрено лице, седеше пред будката си и пушеше лула, наклонил стола си към стената, за да се наслаждава колкото се може повече на следобедното слънце.
Той посочи с лулата си входа на пристанището, към който бавно се насочваше една бяла яхта.
— Ето я. След малко ще бъде тук — каза възрастният човек. — Намалиха оборотите. Вие американец ли сте?
— Да.
— Срам и позор е това, дето се случи.
— Ужасно е — отвърна Хъбъл.
— Отидоха да хвърлят праха му в морето — продължи възрастният човек. — За един моряк морето не е лошо място за почивка. Аз лично не бих имал нищо против. — Дори в разгара на сезона пазачът имаше достатъчно време за приказки.
Хъбъл му благодари, повървя още малко и седна на една обърната плоскодънна лодка на кея, към който се приближаваше Клотилд. Видя на кърмата двете фигури в черно и зад тях американския флаг, който вятърът развяваше. Видя един нисък набит мъж, който се оправяше с котвата, и високо русо момче, което въртеше кормилото в кабината на лоцмана; яхтата се движеше с кърмата напред, двигателят бе изключен. Русото момче изскочи и тичешком хвърли въже на един моряк на кея, а в това време мъжът изтича на кърмата и скочи леко на кея, където момчето хвърли второ въже. Когато и двете въжета бяха здраво вързани, мъжът с един скок се прехвърли на палубата и двамата с момчето пуснаха трапа ловко и сръчно, без да разменят нито дума. Двете фигури в черно, чието присъствие на кърмата беше излишно, се отстраниха, за да не пречат.
Хъбъл стана от обърнатата лодка, чувствайки се тромав и тежък след тази демонстрация на моряшка ловкост, и тръгна по трапа. Момчето мрачно го изгледа.
— Търся мистър Джордах — поясни Хъбъл.
— Аз се казвам Джордах — отговори момчето с плътен юношески глас.
— Мисля, че търся онзи господин там — посочи Хъбъл към Рудолф.
— Да? — каза Рудолф, който дойде на трапа.
— Мистър Рудолф Джордах?
— Да — последва кратък отговор.
— Аз съм от списание „Тайм“… — Хъбъл видя как лицето на мъжа застина. — Много съжалявам за това, което ви сполетя…
— Да? — прекъсна го той нетърпеливо и въпросително.
— Не бих искал да ви досаждам в такъв момент. — Хъбъл се чувстваше глупаво, сякаш говореше от разстояние, изправен пред невидима стена от враждебност, издигната първо от момчето, а сега и от мъжа. — Но все пак мога ли да ви задам няколко въпроса за…
— Задайте ги на шефа на полицията. Това е негова работа.
— Говорих с него.
— В такъв случай знаете това, което знам и аз, сър — каза Рудолф и обърна гръб. По лицето на момчето се изписа студена иронична усмивка.
Хъбъл постоя още малко, питайки се дали не е сбъркал, като си е избрал тази професия, после измърмори „Извинявайте“, без да има предвид някого, защото не можа да измисли какво друго да каже или да направи, обърна се и закрачи към входа на пристанището.
Когато се върна в хотела, жена му седеше по бикини на малкия балкон пред стаята и се печеше. Той много я обичаше, но въпреки това тя му се видя просто смешна с бикини.
— Къде беше цял следобед? — попита тя.
— Проучвах един случай — отговори той.
— Аз мислех, че сме на почивка — каза тя.
— И аз така мислех — отвърна той.
Извади пишещата машина, свали си сакото и се залови за работа.
2
