1968
Телеграмата от майка ми пристигна с военната поща. Тя гласеше: Вуйчо ти Том е убит. Предлагам ти да дойдеш в Антиб за погребението. С вуйчо ти Рудолф сме в „Отел дю кап“ в Антиб. С обич, мама.
Виждал съм само веднъж вуйчо си Том, когато бях малък и отидох със самолет от Калифорния в Уитби за погребението на баба ми. Погребенията създават прекрасни условия членовете на семейството да се опознаят отново. Мъчно ми е, че вуйчо Том е умрял. Беше ми симпатичен, когато двамата преспахме в стаята за гости у вуйчо Рудолф. Силно впечатление ми направи фактът, че има пистолет. Той мислеше, че съм заспал, но аз видях, като го извади от джоба си и го сложи в едно чекмедже. На другия ден, докато траеше погребението, все за това си мислех.
Ако някой от вуйчовците ми трябваше да бъде убит, бих предпочел да беше Рудолф. Никога не сме били в приятелски отношения, а като пораснах, той учтиво ми даде да разбера, че не одобрява нито мен, нито възгледите ми за обществото. Моите възгледи оттогава не са се променили радикално. Консервирали са се, ще каже вуйчо ми, ако изобщо си направи труда да се занимава с тях. Но той е богат и не е изключено да ме спомене в завещанието си, ако не от привързаност към мен, то поне от братска обич към майка ми. А Томас Джордах не е човек, който ще остави състояние след себе си.
Показах телеграмата на Полковника и той ми даде десет дни отпуск по семейни причини, за да отида в Антиб. Аз обаче не отидох в Антиб, а изпратих съболезнователна телеграма в хотела, като обясних, че не ми дават отпуск за погребението.
Моника също си взе отпуск и двамата заминахме за Париж. Прекарахме чудесно. В Париж трябва да си с момиче точно като Моника.
— Страхувам се, че настъпи моментът да обсъдим някои неща, за които досега отбягвахме да говорим — каза Рудолф. — Трябва да знаем какво ни предстои да правим. Във връзка с наследството. Колкото и да е болезнено, ще трябва да говорим за пари.
Всички се намираха в салона на „Клотилд“. Кейт бе облякла тъмна рокля, очевидно стара, която сега й беше много тясна, и седеше на стола с протрития куфар от изкуствена кожа до себе си. Салонът беше боядисан в бяло със син кант, на илюминаторите имаше сини перденца, а по стените — гравюри с ветроходи, които Томас бе купил във Венеция. Всички поглеждаха куфара на Кейт, макар че никой нищо не казваше.
— Кейт, Бъни — продължи Рудолф, — знаете ли дали Том е оставил завещание?
— На мен никога не ми е споменавал за завещание — каза Кейт.
— На мен също — добави Дуайър.
— Уесли?
Уесли поклати глава.
Рудолф въздъхна. Том какъвто си беше, такъв си и остана, последователен докрай, помисли си той. Женен, със син и с бременна жена и да не намери време един следобед да си напише завещанието. Рудолф направи първото си завещание в една адвокатска кантора, когато беше на двайсет и една години, и оттогава бе правил пет или шест нови завещания — последното, когато се роди дъщеря му Инид. А сега, след като Джийн прекарваше все повече и повече време из разни клиники, съставяше друго завещание.
— А сейф? — попита той.
— Аз не знам за такова нещо — каза Кейт.
— Бъни?
— Сигурен съм, че нямаше — отвърна Дуайър.
— А имаше ли някакви ценни книжа?
Кейт и Дуайър озадачено се спогледаха.
— Ценни книжа? Какво значи това? — попита Дуайър.
— Акции, облигации. — На кой свят живеят тия хора, зачуди се Рудолф.
— А, за това ли става дума — каза Дуайър. — Той разправяше, че това било още един начин да бъде притиснат трудовият човек. — Том бе казал и още нещо: „Остави ги тия неща на проклетия ми брат“, но това беше, преди двамата братя окончателно да се сдобрят, и Дуайър смяташе, че сега не е моментът да цитира тези думи.
— Добре, ценни книжа няма — каза Рудолф. — Тогава какво е направил с парите си? — попита той, като се постара гласът му да не звучи раздразнено.
— Имаше две банкови сметки — обясни Кейт. — Една чекова книжка във франкове в „Креди Лионе“ тук, в Антиб, и една спестовна книжка в долари в Креди Сюис в Женева. Предпочиташе да му плащат в долари. Тази спестовна книжка е незаконна, защото живеем във Франция, но това не ме тревожи. Никой никога не е повдигал въпроса.
Рудолф кимна. Брат му все пак не е бил напълно лишен от здрав финансов разум.
— Спестовната книжка, последните съобщения от „Креди Лионе“ и чековата книжка са в каютата, в чекмеджето под леглото. Уесли, ако искаш, иди да ги донесеш — каза Кейт.
Уесли тръгна към капитанската каюта.
— Мога ли да те попитам, Бъни — продължи Рудолф, — как ти плащаше Томас?
— Не ми плащаше — отговори Дуайър. — Ние бяхме съдружници. В края на годината си поделяхме, каквото е останало.
— Имахте ли някакви документи — договор или официално споразумение?
— Господи, не — извика Дуайър. — За какво ни беше договор?
— Яхтата на негово име ли се води, или на двама ви? Или може би на него и на Кейт?
— Та ние сме женени от пет дни, Руди — каза Кейт. — Не сме имали време за такива неща. Клотилд се води на негово име. Документите са в чекмеджето при книжките. Със застраховката и другите разписки.
— Аз ходих при адвокат — въздъхна Рудолф.
Разбира се, помисли си Гретхен. Беше застанала на вратата, обърнала поглед към кърмата. Размишляваше върху телеграмата на Били. Кратко, учтиво съобщение от непознат човек, който не изпитваше нито чувство за скръб, нито желание да предложи утеха. Тя не познаваше порядките в армията, но знаеше, че ако поискат, войниците получават отпуск, за да присъстват на погребение. Беше писала на Били да дойде и на сватбата, но той й бе отговорил, че е прекалено зает да разпраща товарни камиони и военни коли през цяла Белгия към Армагедон и няма време да танцува по сватбите на полузабравени роднини. Аз също съм една от тези полузабравени роднини, помисли си горчиво Гретхен. Нека тогава се затрива в Брюксел. Няма що, достоен син на баща си. И тя се опита да съсредоточи вниманието си върху Рудолф, който търпеливо се мъчеше да оправи объркания живот на няколко души. Разбира се, че веднага е отишъл при адвокат. В края на краищата смъртта е юридически въпрос.
— Френски адвокат — продължи Рудолф, — който за щастие говори добре английски, препоръча ми го управителят на хотела. Изглежда човек, на когото може да се разчита. Той ми каза, че макар всички вие да живеете във Франция. Вашият дом е яхтата и не притежавате жилище на френска земя, а според френските закони яхтата представлява американска територия, затова най-добре е да не се съобразяваме с френските изисквания, а да се отнесем направо към американския консул в Ница. Имате ли възражения по този въпрос?
— Каквото ти кажеш, Рудолф — обади се Кейт. — Както смяташ, че е най-добре.
— Щом ти мислиш, че е добре, и аз така мисля — каза Дуайър. Гласът му издаваше досада като на малко момче в час по аритметика, на което много му се иска да е навън и да играе бейзбол.
— Ще се опитам да говоря с консула следобед да видя какво ще ни посъветва — каза Рудолф.
Уесли се върна с двете книжки и с последните три разписки от банките.
— Имаш ли нещо против, ако ги взема? — обърна се Рудолф към Кейт.
— Той беше твой брат…
Както винаги никой нищо не спестява на Руди, помисли си Гретхен, застанала на вратата с гръб към салона.
Рудолф взе книжките и документите от Уесли. Погледна последната разписка от „Креди Лионе“. Остатъкът беше малко повече от десет хиляди франка. Това прави около две хиляди долара, пресметна
