Рудолф сумата. После отвори другата книжка.
— Единайсет хиляди, шестстотин двайсет и два долара — каза той. Беше изненадан, че Томас е спестил толкова много.
— Мен ако питаш, това е всичко — каза Кейт. — До последния цент.
— Да не забравяме яхтата — напомни Рудолф. — Какво ще правим с нея?
За миг в салона настана мълчание.
— За себе си аз
— Кейт, трябва да решим нещо — възпротиви се Рудолф.
— Каквото и да решиш, аз ще го приема. Но още една нощ тук няма да изкарам — заяви тя.
Симпатична, обикновена, естествена жена, изчакала да каже последно сбогом на мъжа си, помисли си Гретхен, след което си тръгва, без да търси облаги или изгоди от яхтата, която е била неин дом, неин поминък и източник на щастие.
— Къде отиваш? — попита Рудолф.
— Засега в някой хотел в града — отговори Кейт. — После ще видим. Уесли, ще ми пренесеш ли куфара до таксито?
Уесли мълчаливо вдигна куфара с една ръка.
— Ще ти се обадя в хотела, когато мога да говоря, Руди — каза Кейт. — Благодаря ти за всичко. Ти си добър човек. — Тя го целуна по бузата така, сякаш целувката й беше благословия, мълчалив знак на оправдание, и като мина покрай Гретхен, последва Уесли на палубата.
Рудолф се отпусна на стола, на който тя бе седяла, и разтърка уморено очи. Гретхен отиде при него и го докосна нежно по рамото. Знаеше, че нежността може да изразява и неодобрение, дори презрение.
— Не се вълнувай толкова, братко — каза тя. — Не можеш за един следобед да оправиш живота на всички.
— Да — съгласи се Рудолф и се изправи, леко прегърбен, с отпуснати рамене. — Става късно. Ще се опитам да отида в Ница, преди да са затворили консулството. Гретхен, искаш ли да те закарам до хотела?
— Не, благодаря — отговори Гретхен. — Ще остана още малко и ще изпия едно питие с Бъни. Може би две питиета.
Не беше хубаво този следобед да оставят Дуайър сам.
— Както кажеш — съгласи се Рудолф и сложи на масата спестовните книжки и документите, които държеше в ръка. — Ако видиш Джийн, предупреди я, че няма да се върна за вечеря.
— Добре — каза Гретхен.
Но си помисли: Този следобед не ми е до разговори с Джийн Джордах.
— Мисля, че ще е по-приятно на палубата — обърна се тя към Дуайър, след като Рудолф си тръгна.
Салонът, който до този момент представляваше приветлива, уютна стая, сега се бе превърнал в зловеща кантора, където човешкият живот се измерва във ведомости, цифри, приходи и разходи, а не в плът и кръв.
Веднъж вече бе преживяла това. Когато мъжът й загина при автомобилна злополука, завещание липсваше. Може би Колин Бърк, дето не бе вдигнал ръка да удари някого през живота си и дето живееше заобиколен от книги и сценарии, и винаги се отнасяше внимателно и тактично с писателите и актьорите, с които работеше и които често мразеше, имаше много повече общо с полуграмотния й, непрокопсал брат, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
И понеже Колин не бе оставил завещание, никой не знаеше какво следва да се прави с имуществото му. Той имаше бивша съпруга, на която плащаше издръжка, ипотекирана къща, хонорари. Появиха се адвокатите и всичко бе замразено за повече от една година. И тогава, както сега, както винаги, Руди оправи всичко.
— Ще донеса да пийнем нещо — каза Дуайър. — Много е хубаво, че искаш да постоиш при мен. Най- тежкото е, че съм сам. След всичко, през което минахме двамата с Том. А сега и Кейт си отиде. Повечето жени щяха да създадат неприятности между двама мъже на борда, които от толкова време са приятели и съдружници. Но не и Кейт. — Устните на Дуайър потреперваха почти незабележимо. — Бива си я Кейт, нали?
— Бива си я и още как — отвърна Гретхен. — Искам едно силно питие, Бъни.
— Уиски, нали?
— С много лед, ако обичаш. — Тя се премести напред, където салонът и кабината на щурвала щяха да ги скрият от погледите на минувачите по кея. Стигаха й приятелите на Том, на Дуайър и на Кейт от другите яхти в пристанището, които се изредиха със скръбни лица да изказват съболезнования. Тъгата им беше искрена. Гретхен обаче не бе сигурна дали може да каже същото за себе си.
Застанала на носа на яхтата сред безукорно чистата палуба от тиково дърво с грижливо навитите въжета и лъскавите месингови части, тя загледа познатото вече претоварено пристанище, което първия ден я бе очаровало: полюшващите се мачти и мъжете, които бавно и внимателно вършат милион дребни неща, съставляващи всекидневието на онези, които се препитават от морето. Дори сега, след всичко случило се, тя не можеше да остане безразлична пред тази спокойна красота.
Дуайър пристъпи бос с чашите, в които подрънкваше ледът. Подаде й питието. Тя вдигна чашата си и печално се усмихна. Цял ден не бе слагала нищо в устата си и при първата глътка езикът й изтръпна.
— Аз обикновено не пия концентрати, но може би трябва да се науча — каза Дуайър. Той отпиваше на малки глътки, като внимателно изучаваше вкуса на питието и ефекта от него. — Трябва да ти кажа — продължи той, — че брат ти Руди е страхотен. Оправен човек.
— Да — съгласи се Гретхен. Това определение също беше вярно.
— Ако не беше той, така щяхме да се оплетем…
А можеше и изобщо да не се оплитате, помисли си Гретхен, ако бе държал жена си вкъщи и не се бе разхождал между два континента.
— Така щяха да ни оберат… — продължи Дуайър.
— Кой щеше да ви обере?
— Адвокати, застрахователни агенти, разни чиновници, всички — отговори неопределено Дуайър.
Ето един човек, помисли си Гретхен, кален в морските бури, който си е вършил работата при изключително физическо напрежение и е знаел, че сбърка ли, и той, и всички, които зависят от него, ще отидат на дъното, който е оцелял в обкръжението на жестоки и брутални мъже, но е напълно безпомощен пред лист хартия или пред органите на властта, действуващи на сушата. Този човек сякаш е от друга раса, каза си Гретхен, чийто съзнателен живот бе преминал сред мъже, заобиколени от купища хартии, които се движеха спокойно и уверено в кабинетите си като индианци в гората. Покойният й брат, изглежда, по рождение принадлежеше към друга раса.
— Аз обаче се тревожа за Уесли — каза Дуайър.
Естествено, че ще се тревожи за друг, помисли си тя, а не за себе си, щом е човек, който не вижда смисъл да сключва договори и е готов в края на годината да дели наполовина, и щом няма законно право да стои дори сега на измитата палуба на тази красива яхта, където години наред е изкарвал прехраната си.
— Уесли ще се оправи. Руди ще се погрижи за него — каза тя.
— Няма да иска Уесли — отвърна Дуайър и отпи от чашата си. — Той искаше да бъде като баща си. Понякога ми беше смешно, като го гледах как се мъчи да се движи като баща си, да говори като баща си, да се мери с баща си. — Отпи още една глътка, направи лека гримаса и погледна замислено чашата в ръката си, сякаш се опитваше да прецени дали тя крие в себе си приятел или враг. После въздъхна неуверено и продължи: — Двамата стояха по цели нощи в кабината; било в открито море, било в пристанище, все ги чувах как си говорят долу, Уесли задава въпроси, Том му отговаря бавно и подробно. Веднъж попитах Том за какво, дявол да го вземе, си говорят толкова много. Той се разсмя. „Детето ме разпитва за живота ми и аз му разказвам. Изглежда, иска да навакса за изминалите години. Изглежда, иска да разбере що за човек е баща му. И аз като него исках да разбера що за човек е моят баща, само че той не ми отговаряше, а ме изгони с ритници.“ От онова, което Том е подхвърлял — каза Дуайър предпазливо и сдържано, — съм
