останал с впечатлението, че двамата много-много не са се обичали.
— Така е — отговори Гретхен, — нашият баща не беше обичлив. Ако изпитваше обич към някого, то беше към Рудолф.
— Всякакви семейства има — въздъхна Дуайър.
— Всякакви — повтори Гретхен.
— Попитах Том какви въпроси му задава Уесли — продължи Дуайър. — „Обикновени“, каза Том. „Какъв съм бил, когато съм ходел на училище, какви са били брат ми и сестра ми — сиреч ти и Руди. Как така съм станал боксьор, после моряк на търговски кораб. Кога за първи път съм спал с момиче. Какви са били другите момичета, каква е била проклетата му майка…“ Попитах Том дали му казва истината. Истината и само истината, каза Том. „Аз съм модерен баща. На децата трябва да се казва откъде се раждат бебетата и всичко останало.“ Том имаше особено чувство за хумор.
— Мога да си представя какви са били тези разговори — обади се Гретхен.
— „Ако спестиш истината, ще повредиш детето“, каза веднъж Том. Понякога говореше така, сякаш е получил оттук-оттам по малко образование. Макар че не си падаше по образованието. Отнасяше се с голямо подозрение към образованите хора. Може би не трябва да ти казвам това — продължи сериозно Дуайър, разклащайки леда в чашата си, — но той даваше брат ти Руди за пример. Казваше така: „Я виж Руди, повече образование от това човек не може да получи, а докъде я докара — изстискан като лимон, станал за посмешище след всичко онова, което пияната му жена направи в родния му град, толкова се изложи, че сега седи и се чуди какво да прави с живота си.“
— Бих изпила още една чаша, Бъни — каза Гретхен.
— Аз също — отвърна Дуайър. — Този вкус започва да ми харесва — добави той, взе чашата й, прекоси палубата и влезе в салона.
Гретхен се замисли върху думите на Дуайър. Те разкриваха повече не ща за него, отколкото за Том или за Уесли. Тя осъзна, че за Дуайър Том е бил центърът на живота му; той сигурно можеше да повтори дума по дума всичко, което Том му е казал от начало до край. Ако Дуайър беше жена, човек щеше да си помисли, че е бил влюбен в Том. Макар че и като мъж… Тази момичешка уста, тези особени движения на ръцете… Горкият Дуайър, помисли си тя, може би в крайна сметка точно той ще страда най-много. Тя не изпитваше особени симпатии към Уесли. Когато се качиха на яхтата, той й направи впечатление на възпитано и физически здраво момче. След смъртта на баща си бе станал мълчалив, избягваше всички и лицето му не издаваше нищо. Руди ще се погрижи за него, така бе казала на Дуайър. Сега обаче си зададе въпроса, дали Руди или който и да е друг ще може да се погрижи за Уесли.
Дуайър се върна с уискито. Първото питие започваше да й действа. Тя се чувстваше унесена, отдалечена, проблемите вече бяха мъгляви и можеха да се отложат. Може би Джийн с нейните скрити бутилки е научила нещо полезно. Гретхен с удоволствие отпи от втората чаша.
Дуайър изглеждаше различен, някак притеснен — стоеше облегнат на перилата, с чистото бяло поло и памучните панталони, със смешно издадените си зъби, заради които му беше излязъл прякор, и си хапеше устните. Сякаш бе взел някакво трудно решение, докато е наливал питиетата сам в салона.
— Може би не трябва да ти казвам това, мисис Бърк…
— Гретхен.
— Благодаря. Но чувствувам, че мога да говоря с теб. Руди е чудесен човек, аз му се възхищавам, в положението, в което сме изпаднали, не може и да се мечтае за по-добър човек, но той просто не е от този тип хора, с когото аз мога да разговарям,
— Да, разбирам — отговори тя.
— Чудесен човек е той, както вече казах — продължи притеснено Дуайър, хапейки устни, — но не е като Том.
— Не, не е — съгласи се Гретхен.
— Уесли дойде да говори с мен. Не иска да има нищо общо с Руди. Нито с жена му. Това е съвсем естествена човешка реакция, нали така, след всичко, което се случи?
— Сигурно е така. След всичко, което се случи — повтори Гретхен.
— Ако Руди се опита да му се наложи — с най-добри намерения, в които аз, разбира се, не се съмнявам, — ще си има неприятности. Ужасни неприятности. Всичко може да се очаква от това момче.
— Съгласна съм — каза Гретхен. Тя не бе мислила за това досега, но в момента, в който думите се изплъзнаха от устата на Дуайър, прозря истината в тях. — Но какво може да се направи? Кейт не му е майка и освен това си има свои проблеми. Ти?
— Аз ли? — тъжно се засмя Дуайър. — Аз не знам къде ще бъда след двайсет и четири часа. Единственото, което знам, е да се оправям с кораби. Другата седмица може да съм на път за Сингапур. А след месец може да съм близо до Валпарайсо. Все едно, не съм създаден за баща.
— Тогава?
— Наблюдавах те много внимателно — каза Дуайър. — Нищо, че ти изобщо не ме забелязваш…
— О, стига, Бъни — прекъсна го виновно Гретхен, защото само преди минута през главата й бе минала почти същата мисъл.
— Не съм се засегнал от това и не си вадя никакви заключения, мисис…
— Гретхен — машинално каза тя.
— Гретхен — послушно повтори той. — Но сега, след всичко това, и след като остана с мен да ми слушаш приказките, виждам, че си истински човек. Не искам да кажа, че Руди не е човек — добави бързо Дуайър, — но не е човек от типа на Уесли. А жена му… — той замълча.
— Нека да не говорим за жена му.
— Ако
Ето един нов начин да се възприема процесът на човешкото развитие — синовете избират майките си, помисли си Гретхен. Никога ли няма да спре еволюцията?
— Аз съвсем не съм образцова майка — сухо отвърна тя. Плашеше я мисълта да поеме каквато и да било отговорност за това източено, намръщено, мълчаливо момче с необузданите гени на Том. — Не, Бъни, страхувам се, че нищо няма да излезе от това.
— Смятах, че трябва поне да опитам — каза вяло Дуайър. — Просто не ми се иска Уесли да остане сам. Независимо какво си мисли, още не е пораснал, за да бъде самостоятелен. Ужасно много сътресения го чакат Уесли Джордах.
Тя не се сдържа и леко се усмихна при думата „сътресения“.
— Пинки Кимбъл, механикът на „Вега“ — продължи Бъни, — който е видял мисис Джордах в бара с югославянина, ми разправя, че Уесли не го оставя на мира. Иска Пинки да му помогне да намери югославянина, да му го посочи… Може и да греша, но съм сигурен, а и Пинки така мисли, че Уесли иска да отмъсти за баща си.
— О, господи — извика Гретхен.
— Като погледнеш наоколо, ще помислиш… че това е едно прекрасно, тихо местенце — каза Дуайър и посочи спокойното пристанище, зелените хълмове, ненужната крепост и живописните, отдавна излезли от употреба крепостни стени. — Но истината е, че от Ница до Марсилия има не по-малко главорези, отколкото навсякъде другаде по света. Като се вземат предвид и проститутките, наркотиците, контрабандата и хазартът, в този район е струпано огромно количество пистолети и ножове и много народ, който би убил и майка си за десет хиляди франка, а може и за нищо, ако работата опре дотам. А като съдя от думите на Пинки Кимбъл, онзи приятел, с когото Том се е бил, е един от тях… Ако Уесли тръгне да го търси и го намери, не се знае какво може да се случи. Във военното училище, където е бил, е трябвало да го разтървават от другите деца, защото във физкултурния салон той не се е боричкал с тях, ами е бил готов да ги избие. Щом е пожелал Пинки Кимбъл да му посочи някого, много вероятно е, че иска да убие този човек.
— О, божичко. Какво искаш да кажеш, Бъни? — попита Гретхен.
— Искам да кажа, че каквото и да се случи, момчето трябва да се махне оттук, от тази страна. А Рудолф Джордах не е човекът, който може да помогне за това. Сега съм пиян — продължи той, — нямаше да говоря така, ако бях трезвен. Но пиян или трезвен, говоря сериозно. До последната думичка.
