„Клотилд“ и да се изтеглят парите от банковите сметки. Смъртта на един американец на чужда земя винаги създава сложни проблеми, заяви той с тон, внушаващ, че да умреш далеч от родината си, е деяние, което по своята значимост граничи с държавна измяна. Рудолф си помисли, че през същия този ден стотици американци умират във Виетнам, който би могъл да се приеме за чужда страна, но тяхната смърт не създава сложни проблеми за други консули.
Консулът предупреди, че случаят със смъртта на Томас Джордах е много объркан и не може да се разреши за един ден. Рудолф излезе на улицата в падащия здрач, чувствайки се безпомощен, омотан в черната мрежа на бюрократичните изисквания, които щяха да спъват всеки негов опит да се освободи. За пореден път — впримчен в нечии проблеми, помисли си той със самосъжаление.
Докато се отдалечаваше от консулството, Рудолф се чудеше какво ли са правили някогашните обитатели на Америка, когато племенният вожд е падал убит в битка? Кой е вземал мънистения гердан, жените, кой е поемал грижите за децата, кой е пазел колибите, бойните украшения, орловите пера, копията и стрелите? Кой е този умен човек от племето, шаман или лечител, който се е захващал да въдворява ред и правосъдие?
Беше оставил колата си пред хотел „Негреско“ на „Промнад дез англе“, защото не искаше да рискува да се загуби по улиците на непознатия град, и взе такси до консулството. Сега тръгна пеша, без да знае къде точно отива и без да го е грижа за това, запъти се по посока на „Негреско“, сляп за хората около себе си, които бързаха да се приберат у дома за вечеря. Изведнъж спря. Бузите му бяха мокри. Сложи ръка на очите си. Плачеше. Плачеше, без да съзнава това, докато вървеше инстинктивно към морето. О, господи, помисли си той, нима трябваше да измина целия път от река Хъдсън до Ница, за да се разплача за първи път от детството насам. Минувачите, изглежда, не забелязваха сълзите му, никой не го зяпаше любопитно. Французите сигурно са свикнали да виждат по улиците възрастни мъже, които плачат; може пък да им е национален обичай, кой знае. Като си помисли човек какво е преживяла тази страна от времето на Луи XVI, как няма да плачат.
Когато стигна при колата, беше вече тъмно. Дълго бе обикалял задни улички и променял посоката безцелно. Белла Ница, спомни си той. Италианците я бяха завзели отново през Втората световна война. За кратко. В плановете на италианския Пентагон навярно е включено връщането на града в подходящ момент от бъдещето. Такива са добрите съседски отношения. Сега по бойните полета растат жасмин и рози, докато избухне следващата война. Горките италиански генерали, обречени и хранещи надежди. За този град не си струва да се хвърлят толкова усилия, не си струва нито един селянин от Калабрия да си остави костите тук. Белла Ница не е вече същата, тя е модерен, силно замърсен търговски град, лабиринт от олющени жилищни сгради, озвучен с рокмузика, която гърми от музикалните магазини, а някогашната си красота тя рекламира в лъжливи туристически брошури. С времето всичко се влошава.
Лампите на „Промнад дез англе“ светнаха и светлината им се отрази по покривите на безкрайния поток от коли, които се оглеждаха в замърсеното море, мърморещо срещу тясната ивица чакълест плаж. А консулът бе казал, че е хубаво да си на служба в Ница. Той сигурно знае за Ница нещо, което е невидимо с просто око. А може да е служил в Конго или във Вашингтон и сега Ница да му изглежда прекрасна. Рудолф се чудеше дали по пътя между консулството и морето не е срещнал убиеца на брат си. Напълно възможно. Полицията в Ница непрекъснато арестува разни убийци. Чудеше се какво би направил, ако в кафенето до него седне човек, познае го и спокойно му каже: „Бонжур, мосю, може би ще ви бъде интересно да узнаете, че аз съм убиецът.“
Той отвори вратата на колата, но не влезе, а остана прав и се замисли какво го очаква тази вечер — трябваше да се върне в хотела в Антиб и да обясни на Джийн, че се налага да останат в града, който се е превърнал в кошмар и за двамата, трябваше също да обясни на Кейт, Уесли и Дуайър, че нищо не е уредено, че засега всичко е в застой, че са обвързани за неопределено време със смъртта и че никой не знае кога отново ще могат да заживеят като хората.
Той затвори вратата на колата. Нямаше сили да посрещне всичко това, което го очакваше в Антиб. Колкото и непривлекателна да е Ница, все пак тази вечер е по-приятно тук, отколкото в Антиб. Поне бе спрял да плаче.
Като се огледа внимателно наляво и надясно и пое с ноздрите си изпаренията, които учените от родната му страна внушаваха, че са смъртоносни за човешката раса. Той пресече Промнад дез англе с ярко осветените витрини на магазини и кафенета. Седна на терасата на едно кафене и си поръча уиски със сода. Благословен открай време лек, успокоително средство, непентес, начин за временно разрешаване на сложни проблеми. Когато му поднесоха уискито, той бавно отпи, доволен, че Джийн не е с него, тъй като в нейно присъствие не можеше да пие. Понякога имаше чувството, че в нейно присъствие не може и да диша, но с това щеше да се занимае друг път. А сега отпи още една глътка.
Изведнъж изпита зверски глад. От сутринта не бе слагал нищо в устата си, а бе закусил само с една кифла и кафе. Тялото си има свой ритъм и налага собствените си ясни, категорични изисквания. Гладът разсея всички мисли в главата му. Той се облегна на стола, отпивайки от уискито, и взе да съставя менюто за вечеря. Пъпеш с малко портвайн за начало, след това супа от риба, нали това е специалитетът на целия район, и препечен хляб с чесън, поръсен с настъргано сирене, пържола със салата, парче бри и ягоди за десерт. Половин бутилка бяло вино със супата и половин бутилка червено провансалско вино с пържолата и сиренето. Очертаваше се една вечер на разкошни лакомства. Рудолф никога не се тревожеше, че ще напълнее, но знаеше, че ако не беше сам, щеше да му е неудобно в този момент да си угажда така. Но в Ница не познаваше никого. Опечалените бяха в друг град. Плати уискито и тръгна по алеята към „Негреско“, за да попита портиера кой е най-добрият ресторант в града. Запъти се към посочения адрес с отривиста стъпка и сухи очи.
Най-добрият ресторант в Ница беше осветен със свещи, украсен с грейнали букети от розови рози, а от кухнята се носеше аромат на изискани ястия. Посетителите бяха малко, но всички изглеждаха заможни и добре хранени. Залата беше тиха, в нея цареше подобаваща сериозна атмосфера, а оберкелнерът — усмихнат италианец с ослепителни зъби — говореше английски. Може би е шпионин на италианската армия, помисли си Рудолф, и всяка вечер в дома си чертае планове на пристанището, които след това се снимат от негов съучастник. Белла Ница.
Седнал на масата с белоснежна покривка, Рудолф отчупи от пресния хляб и го намаза с масло. Тогава си каза, че може би си струва някой селянин от Калабрия да си остави костите за този град. Добре, че не познава никого от Калабрия.
За да раздразни още повече апетита си, той поръча едно мартини. Леденостуденото, бледо на цвят питие бе сложено на масата. Той извади маслината и отхапа от нея. Тя ухаеше на хвойна и средиземноморско слънце. Рудолф отказа да чете менюто, което оберкелнерът му предложи.
— Знам какво искам — каза той.
Яденето, което му поднесоха, потвърди преценката на портиера за кухнята на ресторанта. Рудолф ядеше и пиеше бавно, чувствайки, че се връща към живота с всяка хапка храна, с всяка глътка вино. Понякога, каза си той, най-хубавият празник може да се вмести само в два часа от живота на човек.
Като приключи с ягодите, поиска сметката. Искаше да се разходи сит, никому неизвестен, сам, да седне в някое кафене и да гледа движението по алеята, докато си пие кафето и коняка. Даде щедри бакшиши на келнерите и тръгна бавно в уханната вечер. След няколко минути излезе на плажа. На най-старото море. Одисей бе оцелял сред него. Останал невредим, като наредил на гребците да го завържат здраво за мачтата, и така се наслаждавал на песните на сирените, а ушите на своите хора запушил с восък. Колко смели мъже спят на дъното на това море. Сега сред тях е и Том. Рудолф стоеше на каменистия бряг само на няколко метра от леките вълни, които миеха Франция с дантела от пяна. Нощта беше безлунна, но звездите грееха ярко и хиляди светлинки опасваха като с мънистени гердани тъмния, виещ се бряг в подножието на хълмовете.
Той пое дълбоко соления въздух. Макар че зад гърба си чуваше приглушения шум на колите, чувстваше се блажено сам, на плажа освен него нямаше никой друг, а пред очите му се простираше само тъмната маса вода. Знаеше, че утрешният ден ще бъде ден на вина и терзания, но дотогава имаше време.
Наведе се, взе един гладък кръгъл камък и го хвърли ниско над водата. Камъкът подскочи три пъти. Той се засмя. Ако беше по-млад, ако беше момче, щеше да хукне по брега, покрай морето и като полузащитник да тича на зигзаг, следвайки прилива и отлива на вълните. Но на тези години, с този черен костюм не беше препоръчително да привлича вниманието на хората, които се разхождаха горе по алеята, независимо от
