повишеното му настроение след вечерята.
Рудолф се върна на алеята и влезе в едно ярко осветено кафене. Избра си маса, от която да наблюдава пълния с хора тротоар, излезлите на разходка мъже и жени, чийто работен ден бе приключил или чиито туристически задължения бяха изпълнени, и сега просто се наслаждаваха на времето, на бързо разменените погледи, на възможността да ходят пеша, без да бързат в топлата вечер, хванали под ръка любимия човек.
Кафенето не беше препълнено. На съседна маса една жена четеше списание, навела главата си така, че Рудолф не можеше да види лицето й. Когато той влезе, тя вдигна очи, но после бързо насочи поглед отново към списанието си. На масата пред нея стоеше чаша, наполовина пълна с бяло вино. Той забеляза, че жената има тъмна коса, хубави крака и е облечена с тънка синя рокля.
Тогава осъзна, че го измъчва друг, неопределен глад. Не разваляй вечерта, каза си той.
Поръча на келнера на английски коняк и кафе. Видя, че жената отново го погледна, когато той заговори. Долови или поне си помисли, че е доловил бегла усмивка на лицето й. Прецени, че не е млада, между трийсет и пет и четирийсет, на неговата възраст, беше внимателно гримирана. Изглеждаше стара за проститутка, но беше привлекателна.
Келнерът сложи на масата кафето и коняка и малкото листче със сметката и се върна на бара. Рудолф отпи от силното, черно кафе. После вдигна малката чаша с коняк и го помириса. Точно преди да отпие, жената вдигна чашата си с вино, показвайки, че ще пие за негово здраве. Този път съмнение нямаше. Тя се усмихваше. Имаше пълни червени устни, тъмносиви очи, черна коса. Рудолф учтиво протегна чашата си за поздрав и отпи.
— Американец сте, нали? — Имаше съвсем лек акцент.
— Да.
— Познах още щом влязохте — каза тя. — По дрехите. На почивка ли сте тук?
— В известен смисъл — отговори Рудолф.
Не знаеше дали иска да продължи разговора, или да го прекъсне. Не можеше да разговаря лесно с непознати, особено с непознати жени. Тя не приличаше на проститутките, които дебнеха по улиците на Ню Йорк, но той се намираше в чужда страна и не знаеше как се обличат и как говорят проститутките тук. Пък и не беше свикнал да го заговарят жени. У него имаше нещо, което внушава страх, нещо строго, казваше Джони Хийт, негов приятел и адвокат. Джони Хийт го заговаряха, където и да отиде — на улицата, в бара, на гости. У Джони Хийт нямаше нищо строго.
От юношеските си години Рудолф се бе научил да се държи резервирано и хладно, надявайки се по този начин да убеди хората, че няма нищо общо с момчетата и мъжете, с които бе израснал, и с тяхната непринудена, шумна, просташка общителност. Може би съм се престарал, каза си той, докато гледаше жената на съседната маса.
— Хубаво ли прекарвате? — попита жената. Гласът й беше дрезгав, звучеше някак остро, но не неприятно.
— Горе-долу.
— В хотел ли сте отседнали тук, в Ница?
— Не — отговори той. Вероятно дами като тази следват някакъв сценарий. Той предположи, че е от по- високо платените представителки на своята професия, която не пристъпва направо към въпроса, а първо започва да ласкае мъжа, преструвайки се, че проявява интерес към него, като по този начин заобикаля чисто физическия и търговски характер на сделката. — Просто минавам оттук — добави Рудолф и се замисли. Защо не? Веднъж в живота защо да не опитам? Освен това толкова време бе живял във въздържание. Прекалено дълго. Откакто Джийн абортира, не бе спал с нея в една стая.
Повече от година. От време на време трябва да си спомня, че е мъж. Гладно възбудено животно. Това се отнася дори и за него. Усмихна се на жената, ще му приятно, че се усмихва. — Мога ли да ви предложа едно питие?
Никога досега не беше предлагал питие на непознат човек, било то на мъж или жена. Крайно време е да започне да предлага. От какво толкова се пази, какво доказва? Сигурно само в Ница в този момент хиляди мъже се премятат радостно в леглата с хиляди жени и не съжаляват за нищо, а се наслаждават на удоволствието, за което са предназначени телата им, и забравят грижите и страховете на отминалия ден. А той по какво се различава от обикновените хора?
— Сам съм — смело заяви той. — Не говоря френски и ще се радвам, ако имам компания. Ако мога да поприказвам с някого на английски. — Вечният, спасителен, лицемерен претекст, помисли си Рудолф.
Жената погледна часовника си и престорено се поколеба.
— Добре, ще ми бъде много приятно — каза и му се усмихна. Красива е, когато се усмихва, помисли си Рудолф, с равни бели зъби и бръчици около тъмносивите очи. Тя затвори списанието, взе си чантата, изправи се и с три крачки се озова до масата му. Той стана и дръпна стола, за да седне дамата. — Благодаря — каза тя. — Винаги, когато имам възможност да говоря с американци, с удоволствие го правя. Три години бях във Вашингтон и оттогава имам симпатии към американците.
Дребни хитрини, каза си Рудолф, но продължи да се усмихва любезно. Ако бях швед или грък, щеше да каже, че има симпатии към шведите и гърците. Кой знае какво е правила три години във Вашингтон. Може би е забавлявала политици или е покварявала конгресмени в мотели срещу заплащане?
— Аз също имам симпатии към някои американци — каза той.
Тя се засмя по дамски дискретно. Явно не беше посестрима на дебнещите, натруфени самки от нюйоркските улици, въпреки общото в професията им. Той знаеше, че и в Америка има добре възпитани проститутки, които вземат по сто или повече долара на час, но само с предварителна уговорка по телефона — актриси или манекенки, които в момента нямат работа, или елегантни домакини, които искат да притежават палто от норка, ала не познаваше нито една такава жена. Всъщност никога не бе казвал повече от две думи на никоя проститутка: „Не, благодаря“.
— А към французите? Тях харесвате ли ги? — попита жената.
— Горе-долу. А вие? — попита той.
— Някои от тях — отново се засмя тя.
Келнерът се появи с безстрастно лице, свикнал клиентите му да се местят от маса на маса.
— La meme chose? Un vin blanc2? — попита Рудолф жената.
— О, вие говорите френски — възкликна тя.
— Un petit peu3 — отвърна Рудолф. Беше изпаднал в закачливо, весело настроение. Тази вечер беше подходяща за игри, лъжи и красиви френски кукли. Каквото и да се случи тази вечер, дамата щеше да разбере, че срещу нея не седи поредният обикновен американски турист.
— Je l’ai etudie a l’ecole4. Гимназия. Как е на френски?
— Колеж? Лицей?
— Лицей — повтори триумфално той.
Келнерът пристъпи от крак на крак, давайки знак, че няма намерение цяла вечер да слуша как един американец си припомня какво е учил по френски в гимназията, за да направи впечатление на дамата, с която току-що се е запознал.
— Monsieur? Encore un cognac5? — попита той.
— S’il vous plait6 — отвърна с достойнство Рудолф.
Продължиха да говорят на смесица от двата езика, смеейки се на френския, който Рудолф успяваше да изрови от паметта си, докато разказваше за учителката по френски с едрия бюст, която му преподавала в училище, за това, как вярвал, че е влюбен в нея, как й пишел страстни писма на френски, как веднъж я нарисувал гола и тя му взела рисунката. Жената даваше вид, че го слуша с удоволствие, поправяше грешките му и го хвалеше, когато той кажеше правилно три думи една след друга. Ако всички френски уличници са такива, мислеше Рудолф опиянен след бутилката шампанско, разбирам защо проституцията е толкова уважаван елемент от френската цивилизация.
И тогава жената — бе му казала, че името й е Жана — погледна часовника си и стана сериозна.
— Късно е — каза тя на английски и си взе чантата и списанието. — Трябва да тръгвам.
— Съжалявам, ако съм ти загубил времето — каза той. Гласът му беше надебелял и изговаряше с трудност думите.
