— Бъни, благодаря ти, че ми каза всичко това. — Гретхен обаче съжали, че е решила да остане с него, след като другите си отидоха. Този проблем не е мой, помисли си ядно тя, и не е по силите ми да го разреша. — Ще говоря с брат ми и ще видя какво ще измислим. Смяташ ли, че е хубаво да изчакам Уесли да се върне и после тримата заедно да вечеряме?
— Искаш ли да бъда откровен?
— Разбира се.
— Сигурен съм, че Уесли те харесва. Всъщност знам, защото той ми го каза — отговори Дуайър. — Но мисля, че тази вечер не би искал да вечеря с никой от семейство Джордах. Аз ще го заведа да хапнем нещо. Трябва да поговорим двамата насаме, той и аз.
— Благодаря за уискито — каза Гретхен.
— Заведението черпи.
— Изпрати ми картичка. От Сингапур или от Валпарайсо, или откъдето и да е.
— Непременно — засмя се иронично Дуайър.
Тя допиваше питието си. Имаше чувството, че ако остави Дуайър сам, той ще рухне, ще седне на палубата и ще се разплаче. Не искаше Уесли да го намери в такова състояние, като се върне.
— Ще си допия чашата и ще…
— Искаш ли още малко? Ще отида да ти налея.
— Това е достатъчно, благодаря.
— Май ставам любител на уиски… Какво знаеш ти… — каза Дуайър, клатейки глава и внезапно попита: — Вярваш ли в сънища?
— Понякога — отговори тя и се запита дали Дуайър е чувал за Фройд.
— Снощи сънувах — започна той, — че Том лежи на пода, не знам къде беше, но просто лежеше на пода и изглеждаше като умрял. Вдигнах го, защото знаех, че трябва да го занеса някъде. В съня си бях малък и не можех да го нося на ръце, затова го метнах на гръб. Той беше доста по-висок от мен и краката му се влачеха по пода, затова преметнах ръцете му през врата си, та да го подхвана по-здраво, и тръгнах, без да знам къде, но съзнавах, че трябва да го занеса някъде. Нали знаеш как е в сънищата, бях плувнал в пот, той тежеше, вратът и гърбът ми просто не го издържаха. И тогава, съвсем неочаквано, усетих, че той получава ерекция. Аз продължих да вървя. Исках да му кажа нещо, но не знаех какво да кажа на един умрял човек с ерекция. Членът му ставаше все по-голям и по-голям. А мене целия ме обля топлина. И дори в съня си изпитах срам. Знаеш ли защо ме беше срам? Защото го исках. — Той поклати глава. Даде си сметка, че е говорил като в полусън, против волята си, и ядосано тръсна глава. — Трябваше да го кажа на някого — дрезгаво добави той. — Извинявай.
— Няма нищо, Бъни — тихо отвърна Гретхен. — Човек не е отговорен за сънищата си.
— Да, ти можеш да говориш така, мисис Бърк — каза той.
Този път тя не го поправи и не му напомни да я нарича Гретхен. Не смееше да погледне Дуайър, защото се страхуваше, че няма да може да контролира изражението на лицето си. В най-добрия случай на него щеше да бъде изписано съжаление, а тя се плашеше от мисълта, как ще реагира Дуайър на съжалението.
Гретхен се пресегна и докосна ръката му. Той силно я стисна с грубите си моряшки пръсти, след това бързо и инстинктивно я вдигна към устните си и я целуна. Пусна ръката й и извърна поглед.
— Съжалявам — отпаднало каза той. — Това беше просто… не знам… аз…
— Не е нужно да казваш нищо, Бъни — прекъсна го внимателно тя. Мълчанието щеше да излекува раните, да спре кръвта. Тя се чувстваше объркана, безпомощна. Какво ще стане, ако каже: Заведи ме в твоята каюта, легни с мене? Женско мислене, първично начало. Какво ще предложи тялото й — утеха или порицание? И какво ще означава това за нея? Благотворителен акт, доказателство, че животът продължава, или последен, недостоен вопъл на отчаяние? Погледна мускулестия гръб на дребния мъж, който бе целунал ръката й и се бе отдръпнал от нея. Изкуши се да направи крачка към него, но остана на мястото си — това беше по-скоро психическо, отколкото физическо оттегляне.
Ръката й, която все още държеше чашата, беше студена от разтопения лед. Тя остави чашата на пода и каза:
— Трябва да тръгвам. Има много неща за уреждане. Кажи на Уесли да ми се обади, ако има нужда от нещо.
— Ще му кажа — отговори Дуайър. Той не я гледаше, а с потреперващи устни се взираше към входа на пристанището. — Да отида ли до кафенето да повикам такси?
— Не, благодаря. Ще вървя пеша, имам нужда от разходка.
Тя го остави на носа на Клотилд. Бос, с бялото поло и с двете празни чаши.
Отдалечи се бавно от пристанището и навлезе в града по тясната уличка, а някъде пред нея нощта заплашително настъпваше. Погледна витрината на някакъв антикварен магазин. Вниманието й бе привлечено от една месингова корабна лампа. Прииска й се да я купи, да си я занесе у дома, да украси ъгъла на някоя стая. И тогава си спомни, че няма истински дом, че е дошла от Ню Йорк, където разполага с един апартамент под наем за шест месеца и в него няма стая, която да украси с такава лампа.
Навлезе в центъра на града, пълен с хора, които купуваха, продаваха, четяха вестници в кафенетата, караха се на децата си, предлагаха им сладолед и никой от тях не мислеше за смъртта. Видя рекламата на едно кино, видя, че тази вечер дават американски филм, дублиран на френски, реши да вечеря сама в града и след това да влезе да го гледа.
Мина пред катедралата, спря за миг да я погледне и за малко не пристъпи вътре. Ако го бе направила, щеше да открие Уесли в дъното на празния храм да седи на една пейка и да шепне молитва, която никога не бе учил.
3
1968
Баща ми е бил в Париж веднъж след войната, когато са го изписали от болницата. Тогава още не познавал майка ми. Каза ми, че и през трите дни бил пиян и нищо не си спомня. Толкова пиян, че не би забелязал никаква разлика между Париж и Дейтън, Охайо. Той не приказва много за войната, така че компанията му беше за предпочитане пред компанията на други ветерани, които бях принуден да слушам. Понякога през уикендите, които прекарвах с него след развода, той пиеше много, и то от сутринта. Тогава разправяше с насмешка какво е правил като войник. Веднъж каза: „Най-много ме вълнуваха момичетата от Червения кръст и собствената ми безопасност; бях във военновъздушните сили и командва едно малко кореспондентско бюро, работата ми беше да изпращам до разни провинциални вестници в родината дописки за смелите момчета, които изпълняваха бойни поръчения.“
Но все пак той е постъпил в действаща армия, бил е ранен или поне контузен след един полет. А аз кой знае дали бих могъл и това да направя. За мен армията, каквато я виждам оттук и от вестниците, които пишат за Виетнам, е една ужасна грубиянска шега. Е, разбира се, както твърдят всички, онази война е била нещо различно. В присъствието на Полковника винаги заемам строга военна поза, но ако в Европа избухне война, сигурно ще дезертирам, щом чуя първия изстрел.
В НАТО е пълно с германци, всичките настроени много приятелски, нали сме другари по оръжие, но всъщност не са по-различни от останалите животни. Моника, която е германка, е друга работа.
Беше почти тъмно, когато Рудолф излезе от консулството. Консулът се оказа разбран човек, слушаше внимателно, вземаше си бележки, извика един помощник, обеща да направи всичко възможно, за да помогне, но беше нужно време, трябваше да се обади в Париж, да поиска юридически съвет, не беше сигурен, че адвокатът в Антиб е бил прав, като е казал да не се съобразяват с френските закони, трябваше да се получи решение от висши инстанции какви документи са нужни, за да се прехвърли собствеността на
