— Не се занимава с жени — повтори тя леко подигравателно. — Не пие. Точно такъв мъж ми трябваше тази вечер. Нека да ти разкажа малко за себе си. Аз съм омъжена. За майор от армията. Беше помощник на военното аташе във Вашингтон.
Ето откъде знае английски, каза си той, не е имало никакви политици, никакви конгресмени, никакви мотели.
— Сега е изпратен временно в Париж. Във Военното училище — каза Жана. — Временно — повтори тя и се засмя остро и рязко. — Там е от три месеца. Имам две деца, които учат тук, в Ница. Тази вечер са на гости у баба си.
— Но ти не носеше брачна халка. Видях — каза той.
— Тази вечер — не. — Лицето й стана строго. — Тази вечер не исках да съм омъжена. Следобед, когато получих телеграмата от мъжа си и разбрах, че ще се обади по телефона, знаех какво ще ми каже. Щеше да ми каже, че пак е много зает служебно и не може да дойде в Ница. От три месеца е много зает във Военното училище, сигурно се готвят за страхотна война, след като някакъв си майор не може да отскочи за един ден до Ница да види жена си. Много добре знам каква война готви в Париж моят майор. Нали ме чу по телефона?
— Да — каза Рудолф. — Не можах да разбера какво казваш, но говореше ядосано.
— Разговорът не беше приятелски. Сега вече нали ти е ясно защо седях в едно кафене без брачна халка?
— В общи линии — каза Рудолф.
— Точно се готвех да стана и да се прибера вкъщи, когато ти влезе в кафенето и седна — тихо каза тя. — Преди това двама мъже се опитаха да ме ангажират. Невъзпитани мошеници, които се преструваха, че са експерти и познавачи на как се казва — кандидатки?
— Кандидатки за една нощ — отговори Рудолф.
— Точно така.
— Но поне не са те взели за проститутка — заяви мрачно той. — Прости ми.
— Няма за какво да ти прощавам — потупа го тя по ръката. — Това придава на вечерта нужната комична нотка. Когато влезе в кафенето и седна, видях честното ти, издължено, почтено американско лице и реших да не си отивам вкъщи. — Тя се усмихна. — Да не си отивам веднага. Оказва се, че не съм сбъркала. Никога вече не трябва да си толкова порядъчен. — Тя отново го потупа по ръката, сякаш му беше сестра. — Късно е вече. Нали каза, че трябва да вървиш… Искаш ли да ти дам телефона си? Може ли да се видим пак?
— Сигурно и аз трябва да ти кажа нещо за себе си — отвърна Рудолф. — Първо, името ми не е Джими. Не знам защо — сви той рамене. — Сигурно ме е било срам от това, което върша — усмихна се той. — От това, което
— Ако бях достатъчно смела, щях да си водя дневник — каза Жана. — Щях подробно да опиша какво се случи тази вечер. Най-подробно. Децата ми щяха да имат на какво да се смеят след смъртта ми. Какво знаеш ти, мила, стара, разумна мамо?
— Казвам се Рудолф — продължи той. — Никога не съм си харесвал името. Като малък смятах, че не звучи по американски, макар че е трудно да се каже кое звучи по американски и кое не. И защо някой трябва да се интересува от това. Но когато си момче и главата ти е пълна с книги, чиито герои се казват Хъкълбери Фин, Даниъл Бун, Стъдс Лонигън. На мен Рудолф ми звучеше като тежко немско ястие. Особено по време на войната. — С никого не бе споделял досега как възприема малкото си име, дори за себе си не бе изяснил този въпрос и сега изпита облекчение, примесено с горчива ирония че може открито да говори за това пред тази красива непозната или почти непозната жена. И докато седеше на слабо осветеното от лампата легло, където бе изпитал върховно удоволствие, му се прииска да се разкрие още повече пред нея, да отложи сбогуването, да се престори като нея, че утрото е още далеч, че раздялата не е неизбежна.
— Рудолф. Нито хубаво, нито лошо име — каза Жана. — Защо не го приемаш като Родолфо? Нали звучи по-добре?
— Много по-добре.
— Хубаво. Отсега нататък ще ти викам Родолфо — подхвърли тя шеговито.
— Родолфо Джордах — повтори той. Това име придаваше на личността му нещо ново, по-смело. — Джордах е фамилното ми име. Отседнал съм в „Отел дю кап“. — Сега всички защити бяха свалени. Всички имена и адреси — открити. Всеки щеше да разчита на милостта на другия. — И още нещо. Женен съм.
— Предполагах — отвърна Жана. — Твоя работа. Както и моят брак е моя работа.
— Жена ми е с мен в Антиб. — Едва ли бе нужно да й казва, че двамата не са в добри отношения. — Дай ми телефона си.
Тя стана, отиде при малкото бюро, където имаше писалка и хартия, и написа телефонния си номер. Даде му листчето, което той внимателно сгъна и сложи в джоба си.
— Следващия път ще трябва да запазиш стая в хотел. Децата ще бъдат тук — каза тя.
— Следващия път…
— А сега ще ти извикам такси. — Двамата отидоха в салона, тя набра някакъв номер, заговори бързо, почака малко и преди да затвори, каза: Tres bien. — Таксито ще дойде след пет минути — обясни тя. На входната врата двамата си размениха дълга, благодарна, утешителна целувка. — Довиждане, Родолфо — каза тя.
Когато му се усмихна, той разбра, че дълго ще помни усмивката й.
Когато слезе на улицата, таксито вече го чакаше и дизеловият му мотор пърпореше, сякаш моторна лодка излизаше в открито море. Пътувания по суша и море.
— Хотел „Негреско“ — каза Рудолф. Таксито потегли и той се обърна да види къщата. Трябваше непременно да я намери следващия път, да я познае в сънищата си. Щом слезе пред хотела, той предпазливо прекоси шосето, за да отиде при колата, взета под наем, седна зад волана и я подкара бавно и внимателно покрай морето, по пустото шосе към Антиб.
Когато стигна пристанището, намали още повече скоростта, после сви рязко в паркинга, слезе от колата и закрачи по кея към „Клотилд“, закотвена на тихия пристан. На яхтата не се виждаха светлини. Не искаше да буди Уесли или Бъни. Събу си обувките, прескочи от палубата в лодката, закрепена отстрани на яхтата, развърза въжето, седна в средата и безшумно извади греблата. Загреба беззвучно към центъра на пристанището, после по-енергично и се насочи към входа му, като пое дълбоко миризмата на петрол от водата, примесена с уханието на цветя от брега.
Действаше машинално, без да се запита защо го върши. Напрежението в раменете и ръцете, което изпитваше при гребането, му доставяше отрезвяващо удоволствие, а лекият като въздишка плисък на вълните беше подходяща музика за края на тази нощ.
Град Антиб — заплашителна сянка, сред която тук-там проблясваше по някоя светлинка — бавно се отдалечаваше, докато той следваше червените и зелени светлинки във водата, които щяха да го изведат в открито море. Изпитваше задоволство от ритмичното навеждане и изправяне на тялото. Колко ли пъти тези гребла са се движили в ръцете на брат му. Неговите собствени меки ръце усещаха гладкото дърво, излъскано от силните ръце на брат му. Зарадва се при мисълта, че на другата сутрин може да има мехури на дланите си.
Изпитваше блажено щастие, че е сам сред тъмното море, а мигащите светлинки при входа на пристанището го успокояваха, обещавайки му сигурно връщане. Тук имаше място и за тъга, и за надежда. „Томас, Томас“, прошепна той, когато излезе в морето и усети как вълните леко повдигат лодката. Докато гребеше, си припомни всички случаи, когато двамата се бяха огорчавали взаимно и когато забравиха прегрешенията или поне си простиха за тях.
Чувстваше се всесилен и безметежно спокоен, останал сам в тъмната нощ. Тогава чу задавения мотор на малка рибарска лодка, излязла в морето след него, с малка карбидна лампа на носа. Лодката мина наблизо и той видя двама мъже, които с любопитство се взираха в него. И си даде сметка колко странно
