американци, беше нещо съвсем друго. Шефът щеше да бъде много по-щастлив, ако престъпникът вече беше арестуван и хвърлен зад решетките, но засега не можеше да се похвали с това.
— Има ли някакви предположения кой е извършил убийството или какви са били мотивите му? — попита журналистът.
— Старателно проучваме случая. Работим денонощно — отговори шефът.
— Хванали ли сте някаква следа?
Шефът се поколеба. Във филмите журналистите винаги намират улики, които полицията подминава. Американецът изглеждаше интелигентен човек и можеше да се окаже полезен.
— Както разбрах от снаха му — започна шефът, — в деня на сватбата си мосю Джордах бил въвлечен в един спор, много жесток спор, в някакъв бар в Кан, наречен „Ла порт роз“, с един човек, известен на полицията. Чужденец. Югославянин. Казва се Данович. Разпитахме го. Има неопровержимо алиби, но ние бихме искали да го разпитаме отново. За съжаление той като че ли е изчезнал. В момента го издирваме.
— Жесток спор. Искате да кажете побой? — попита Хъбъл.
— Изключително жесток, както разбрах от снахата — кимна в отговор шефът.
— Знаете ли за какво е бил този спор?
— Снахата твърди, че чужденецът щял за малко да я изнасили, но мосю Джордах се намесил и му попречил.
— Ясно — каза Хъбъл. — Имал ли е Джордах навик да се бие по баровете?
— Доколкото ми е известно, не — заяви шефът. — Аз познавах мосю Джордах. Всъщност от време на време двамата изпивахме по чашка. С голяма скръб научих за смъртта му. За мен той беше кротък, симпатичен човек. Никой не знаеше да има врагове. Все пак обаче не мога да допусна, че в Америка е бил човек с влияние, както вие казахте.
— В „Нисматен“ пише, че притежавал яхта — каза Хъбъл и леко се засмя. — Това все пак говори за известно влияние.
— Той караше яхтата — отговори шефът. — Изпълняваше чартърни маршрути. Така си изкарваше прехраната.
— Ясно — каза Хъбъл. Не можеше да си представи, че един от десетте най-обещаващи млади политици на Америка ще си изкарва прехраната, като превозва курортисти от едно средиземноморско пристанище до друго, пък ако ще съпругата му безброй пъти да се е показвала гола. Тази история като че ли не беше толкова интересна. — Може би е политическо убийство? — с надежда попита той.
— Не ми се вярва. Изобщо не беше такъв тип човек. Ние обикновено събираме информация за хората, които се занимават с политика.
— Какво ще кажете за контрабанда?
— Едва ли. И за това си имаме информация. Или поне подозрения.
— Тогава как бихте го описали? — продължи да настоява Хъбъл по силата на навика.
— Свестен, разбран човек — сви рамене шефът. Ако говореше с французин, сигурно би казал „славно момче“. Но сега си мереше думите и проявяваше покровителствено отношение. — Всички го знаеха, че е честен — продължи шефът. — Не бяхме близки приятели. Говореше много лошо френски. Не като вас, мосю. — Хъбъл кимна в знак, че приема комплимента. — А моят английски за съжаление е съвсем елементарен. — Шефът се усмихна на собственото си незнание. — За философия не сме говорили.
— Какъв е бил, преди да дойде тук? Знаете ли?
— Моряк на търговски кораб. — Шефът се поколеба. — Веднъж на чаша вино, след като спомена за счупения нос и за белега, Джордах му каза, че е бил боксьор. И помоли шефа това да си остане между тях двамата. В крайбрежните заведения боксьорите лесно могат да станат обект на прицел от страна на клиенти, които алкохолът е настроил войнствено. „Не съм дошъл във Франция да се бия“, бе казал Джордах. „Тук късметът ми не работи. Имах една боксова среща в Париж и за малко не ми пръснаха черепа“, бе добавил през смях. Ако се съдеше по вида му, и в последната си боксова среща, преди да умре, пак не е имал късмет.
Какво пък, помисли си шефът, защо да не каже на журналиста? На Джордах това вече не може да му навреди, той няма да се явява повече в крайбрежните кафенета.
— Изглежда, е бил професионален боксьор — каза шефът. — Имал е дори мач в Париж. Само веднъж. В шампионат. Бил е нокаутиран.
— Боксьор? — Интересът на Хъбъл отново припламна. На спортната страница може да поместят двеста думи. Ако този човек е имал претенции да получи шампионска титла в Париж, сигурно се е ползвал с някакво име. На хората ще им е любопитно да прочетат за един американски боксьор, убит в Париж. Ще проучи, доколкото може, случая и ще изпрати телекс в редакцията, а останалото те ще го досъчинят, като се поровят из архивите. И бездруго в Ню Йорк преправят всяка негова кореспонденция. — Джордах? — повтори Хъбъл. — Не си спомням боксьор с това име.
— Излизал е на ринга под друго име — обясни шефът и си каза, че трябва да се запознае с тази страница от миналото на Джордах. Професионалният бокс е бизнес, в който винаги са замесени гангстери. Тук може да изскочи нещо — неизпълнено обещание, провалена сделка. Трябваше да се сети за това по- рано. — Бил е известен като Томи Джордан.
— Аха — каза журналистът. — Това е вече друго. Разбира се. Спомням си, че съм чел за него във вестниците. Изглеждал многообещаващ.
— Нищо друго не знам по този въпрос — каза шефът. — Известно ми е само за мача в Париж. Четох за него в „Л’екип“. Там пише, че Томи Джордан се оказал едно голямо разочарование. — Шефът внезапно реши да се обади на един боксов агент в Марсилия, който имаше връзка с престъпния свят. Затова се изправи и каза: — Чака ме работа. Ако искате да научите нещо повече, може би трябва да говорите със семейството му. Жена му, брат му, сина му.
— Брат му? Той тук ли е?
— Цялото семейство е тук — каза шефът. — Всички заедно са обикаляли с яхтата.
— Случайно да знаете малкото име на брата?
— Рудолф. Коренът им е от Германия.
Рудолф, спомни си Хъбъл, Рудолф Джордах — това беше името, което бе срещнал в „Лайф“.
— Значи не той се е оженил тук — каза Хъбъл.
— Не — отвърна нетърпеливо шефът.
— А съпругата на Рудолф тук ли е?
— Да, и при това положение тя, снахата, може да ви бъде по-полезна от мене…
— Снахата? — попита Хъбъл и стана. — Която е била в бара?
— Да. Защо не поговорите с нея — предложи шефът. — Ако научите нещо, което би ме улеснило, ще се радвам да се видим пак. Но сега се страхувам, че трябва…
— Къде мога да я намеря?
— В момента е в „Отел дю кап“. — Той беше наредил Джийн Джордах да остане в Антиб и й бе прибрал паспорта. Щеше да има нужда от нея в случай, че открие Данович. Ако изобщо го открие. Бе разпитал Джийн, но тя беше в истерия, пияна и говореше объркано и несвързано. А след това онзи идиот, докторът, я натъпка с успокоителни. И каза, че е неуравновесена, че е непоправима алкохоличка и че той не поема отговорност за състоянието й, ако шефът продължава да я тормози с въпроси. — Другите сигурно са на „Клотилд“ в пристанището — добави шефът. — Благодаря ви за проявения интерес, мосю. Вярвам, че не съм ви загубил времето — протегна той ръка.
— Merci bien, monsieur — каза Хъбъл, който разбра, че повече няма какво да научи, и си тръгна.
Шефът седна на бюрото и вдигна телефона да набере Марсилия.
Малкото бяло корабче се движеше бавно в слънчевия следобед по средиземноморската шир. Далече на сушата сградите край брега и навътре сред хълмовете образуваха розово-бели фигури на зеления фон на боровите, маслинените и палмовите горички. Дуайър стоеше на носа, облякъл чисто бяло поло, на което бе щамповано името на яхтата, Клотилд. Беше нисък, набит мъж. Беше плакал. Заради дългите му издадени предни зъби, откак се помнеше, му викаха Бъни1. Въпреки мускулестото тяло и скромните дрехи у него имаше нещо неизличимо женствено. „Не съм педераст“, бе
