този свят. А имаше толкова мека кожа, като коприна, опъната по младите му мускули. Нали не се сърдиш, че говоря така?
— Напротив, искам да го чуя — каза Уесли и усети, че очите му се наливат със сълзи не заради себе си, не заради мъртвия си баща, а заради тази мургава като индианка възрастна жена с широки рамене, която цял живот е работила и изпитвала само разочарования.
— Искаш ли да пиеш вино на вечеря? — попита Клотилд.
— Не бих отказал една чаша. Доста дълго съм живял във Франция — отвърна Уесли.
— Ще се отбием в магазина — каза весело Клотилд — и ще купим една бутилка прекрасно червено вино, за да отпразнуваме идването на красивия син на моята любов, посещението му при една стара жена. Франк, така се казва моят човек от мебелната фабрика, днес по този случай няма да пие бира.
Алис му съобщи, че Шулц, някогашният менажер на баща му, се намира в Еврейския дом за възрастни хора в Бронкс.
— Онзи дебел старец в салона, дето седи с шапка и палто, сякаш се кани да излиза — каза санитарят на Уесли. — Само че никога не излиза. Седи така по цял ден, всеки ден, и никога нищо не казва. Не знам дали ще иска да говори с теб. С никого не говори.
Уесли прекоси голия салон, където един ужасно дебел човек, едва напъхал се в костюма и палтото си, нахлупил на главата си бомбе, с лице, губещо се в необятните гънки на плътта, седеше на дървен стол с права облегалка, вперил поглед в отсрещната стена, с полузатворени очи, и тежко сумтеше.
— Мистър Шулц, може ли да поговорим малко? — обади се Уесли.
Сбръчканите клепачи на дебелия човек тежко се вдигнаха и очите бавно се извърнаха към Уесли, а главата с бомбето остана неподвижна.
— Какво значение има за теб дали съм Шулц, или не съм Шулц? — каза дебелият човек. Имаше гърлен глас и като говореше, изкуствените му челюсти потракваха.
— Казвам се Уесли Джордах — представи се Уесли. — Преди много години сте били менажер на баща ми. Том Джордан.
Очите бавно се върнаха към първоначалното си положение и се спряха на ронещата се мазилка от стената в коридора.
— Том Джордан — повтори дебелият човек. — Не позволявам в мое присъствие да се споменава това име. Чух, че са го убили. Може и да си му син, но не се надявай старият Шулци да каже, че много му е мъчно за него. Той можеше да стигне далеч, но си проигра шанса. След всичко, което направих за него, взе, че се запиля за две седмици с някаква английска проститутка, и през цялото това време яде и пи като свиня. Въпреки че се провали, пак му намерих работа в Лас Вегас. Получаваше по петдесет долара на ден като спаринг-партньор на Фреди Куейлс, а той беше момче на място, единственият шанс в целия ми скапан живот да бъда менажер на шампион, обаче какво мислиш направи Том — залюби се с жената на Куейлс и когато Куейлс отиде при него да му иска сметка, той за малко не го уби. След това Куейлс вече и с пеленаче на можеше да се бие. И ако не бях съжалил твоя загубен баща и не му бях дал колата си да се измъкне от Вегас, тълпата щеше да го разкъса на парчета. Нищо свястно не е свършил баща ти, момче, в това можеш да си сигурен, само в хотелската стая нямаше равен на себе си. Ако искаш да се биеш за пари обаче, трябва да го правиш на ринга в присъствието на рефер. Тоя негодник, баща ти, щеше да е световен шампион, ако го бяха оставили да се подвизава из хотелските стаи. Моят единствен шанс беше Фреди Куейлс, той се движеше като танцьор на ринга, но една курва го съсипа. А щом искаш да чуеш за баща ти, ще ти кажа за него, че заради оная работа сам се провали.
— Но вие сте го познавали и преди това — каза Уесли, — нали е имало и други неща…
— Заради оная работа се провали — повтори дебелият човек, потраквайки с изкуствените си челюсти, и се загледа право пред себе си. — Казах, каквото имах да казвам. А сега се разкарай оттук, аз съм зает човек.
Уесли понечи да каже още нещо, но разбра, че няма смисъл. Сви рамене и излезе, а старият човек с палтото и бомбето на главата продължи да гледа втренчено стената.
Уесли подробно разказа на Алис за посещението си при Шулц и докато говореше, не знаеше да плаче или да се смее. Като свърши, каза:
— Вече не знам дали искам да говоря с още някой, който го е познавал, поне от тази страна на Атлантика. Може би има някои неща, които един син не бива да знае за баща си. А може би много неща не бива да знае. Какъв смисъл има да слушам как разни хора го хулят. Сигурно е бил друг човек, докато е живял в Америка. Защото няма нищо общо между човека, когото познавах, и човека, за когото те разправят. Ако още някой ми каже колко гаден е бил баща ми и колко е хубаво, че е умрял, сигурно ще се върна в Индианаполис, ще оставя майка ми да ме подстриже и да ме заведе на църква и веднъж завинаги ще забравя за баща си… — Млъкна, като видя разочарованието по лицето на Алис.
— Това е дезертьорство — заяви тя.
— Може и така да се нарече. Поне в моя случай — каза той.
— Клотилд не е говорила така за баща ти — възрази Алис и очите й гневно светнаха зад очилата.
— Една дебела жена в една пералня — безпощадно изрече Уесли.
— Признай, че съжаляваш за тези думи — подкани го Алис с тон на учителка.
— Добре, съжалявам — повтори апатично той. — Но имам чувството, че само пилея време и пари. Моето време и твоите пари — усмихна се кисело.
— Не се тревожи за моите пари — отвърна тя.
— Предполагам, че героят в книгата ти е прекрасен почтен младеж — каза Уесли, — който никога не изпада в мрачно настроение и установява, че баща му е бил един от най-благородните хора на земята, че цял живот е вършил добрини, помагал е на бедните, почитал е старите дами и никога не е спал с жените на приятелите си…
— Стига, Уесли — прекъсна го Алис. — Достатъчно. Не ми обяснявай какво пиша. Когато книгата излезе, ако изобщо излезе, ще си я купиш и тогава ще ми говориш какви са героите. Но не преди това.
Бяха във всекидневната, Алис седеше в креслото, а Уесли стоеше прав пред прозореца и гледаше тъмната улица. Алис се бе приготвила да излиза и чакаше да дойде кавалерът й.
— Мразя го този проклет град — каза Уесли, загледан в безлюдната улица. — Ако можеше сега да съм на хиляди километри от тук в открито море. По дяволите! — Той се дръпна от прозореца и в цял ръст се просна на канапето. — Господи, ако можех да се върна във Франция само за една нощ, да се видя с хората, които обичам и които знам, че ме обичат…
— Свали си обувките от канапето. Не се намираш в обор — каза рязко Алис.
— Извинявай — отвърна той и си свали краката на пода. — Държа се като простак, всички ми го повтарят.
И тогава Уесли чу, че тя плаче. Но продължи да лежи неподвижно със затворени очи и с надеждата, че задавените, неравномерни звуци ще спрат. Ала те не спряха и той скочи от канапето и отиде при нея — бе хванала главата си с две ръце, а раменете й конвулсивно потръпваха. Той коленичи пред нея и я прегърна. Усети, че под красивата черна рокля тялото й е дребно, крехко и меко.
— Съжалявам — каза тихо. — Честна дума, това, дето го казах, не беше сериозно. Просто ме е яд на себе си, затова така се получи. Не си мисли, че не ценя всичко, което правиш за мене. Не искам да те разочаровам, само че понякога, като тази вечер например…
Тя вдигна глава с мокро от сълзи лице и промълви:
— Извинявай, че плача. Мразя жени, които плачат. И аз имах ужасен ден, през цялото време разни хора ми крещяха. Можеш да си слагаш обувките на канапето, когато си поискаш. — И се засмя през сълзи.
— Никога вече — каза той, без да я пуска, зарадван, че тя се засмя, решен да я предпазва от разочарования и от хора, които по цял ден и крещят, от този град и от собствения си зъл характер.
Двамата се погледнаха мълчаливо. Очилата уголемяваха ясните и още влажни очи. Тя му се усмихна несигурно. Уесли нежно я придърпа към себе си и я целуна. Тя го прегърна с една ръка и го задържа. Той не си бе представял, че може да има нещо по-меко от устните й, те бяха въплъщение на мекотата. Накрая Алис се освободи от прегръдката му. Сълзите вече ги нямаше и тя каза през смях:
— Значи това трябвало да направи едно момиче, за да получи целувка.
