— Ами… — започна Уесли. — Знам, че сте познавали семейството…
— Отблизо — каза Бойлан. — Твърде отблизо. — И отново се обърна към жените до прозореца. — Лелята на този младеж беше невинна девойка, когато се запознах с нея. Когато ме остави, вече не беше такава. Ако искате вярвайте, в един момент аз й предложих да се омъжи за мен. А тя отказа. — Той се обърна към Уесли и го попита: — Казвала ли ви е?
— Не — отвърна Уесли.
— Сигурен съм, че има много неща, които не са ви казали. Леля ви и чичо ви с удоволствие идваха в тази къща. Тогава тя беше в по-добро състояние. Както и аз. — Той отново се изсмя тихо и дрезгаво. — Научих ги на много неща, когато бяха млади и жадни за знания. Усвоиха ценни уроци в тази къща. От толкова години не са идвали да видят стария човек. Но, както виждате, млади човече, аз си имам компания… — И той махна небрежно с ръка към двете жени, които отново се бяха заели с картите. — Млади красавици — продължи с ирония той. — Това е преимуществото да си богат. Можеш да си купиш младост. Те идват и си отиват. Престояват по два-три месеца, подбира ми ги една дискретна дама, моя стара и високо ценена позната от големия град Ню Йорк, която всеки път се изненадва, като чуе от техните рубинени устни какъв ненаситен апетит има старият човек.
— О, стига, Теди — каза една от жените, размесвайки картите.
— Скъпи мои, ще ви бъда благодарен, ако оставите за малко мъжете да си довършат разговора — обърна се към тях Бойлан.
Жената, която се бе обадила, въздъхна и се изправи.
— Хайде, Ели — каза тя, — пак е изпаднал в едно от неговите проклети настроения.
Другата жена също се изправи и двете излязоха от стаята, като полюляваха ханшовете си и потракваха с високите токове на пантофките си по лъснатия под.
— Човек, който може да плаща някому за положен труд, има големи предимства — каза Бойлан, когато двете жени излязоха от стаята и затвориха голямата врата зад себе си. — Онези, които се трудят, са послушни. Когато остарее, човек започва да цени послушанието повече от всички добродетели. Та вие, млади човече, искате да научите за благородния произход на вашето семейство…
— Всъщност баща ми най-много ме… — започна Уесли.
— Аз го познавах само от деянията му — каза Бойлан, — но с Гретхен и Рудолф се знаехме много добре. Чичо ви Рудолф за съжаление от ранна възраст страдаше от една типична американска болест — интересуваше се само от пари. Опитах се да го насоча, да му покажа пътя към величието, да го науча да цени по-изисканите неща в живота, но заразата на всемогъщия долар бе проникнала в кръвта му. Предупредих го, че ще се погуби, но съзнанието му вече беше деформирано… — Бойлан недвусмислено потри пръсти. — Звънът на монетите беше за него като божествена музика. И понеже богатството, което сам бе натрупал, не му стигаше, ожени се за много богата жена и накрая това го погуби. Той беше предварително осъден на гибел и аз го предупредих, но музиката на златото го бе направила глух за всичко друго. — Бойлан се изсмя тържествуващо, после заговори по-сериозно. — Беше лишен от една основна добродетел — признателността. Но в края на краищата си плати за това и аз лично не съжалявам за него.
— Мистър Бойлан, аз дойдох, за да… — започна решително Уесли.
— Колкото до Гретхен — продължи Бойлан, сякаш Уесли нищо не бе казал, — тя беше най-хубавото момиче в града. Като напъпил божур, който всеки момент ще разцъфне след пустошта. Беше скромна, гледаше все надолу, и срамежлива. В началото. После вече не беше такава. Сега можеше да живее безгрижно, да се ползва с уважение, да пътешества; бях готов всичко да й дам. Веднъж й купих една яркочервена рокля. Когато се появеше някъде, цялата сияеща в червено, и всички мъже изтръпваха, сякаш някаква мъка ги стискаше за гърлото. — Той сви рамене. — Но тя отхвърли презрително предложенията ми. Искаше евтини млади мъже, те я омайваха с лъжовни думи, а тя ги сменяше един след друг. Погуби я нейната необуздана чувственост. Запомнете тези думи и ако я видите, повторете ги внимателно пред нея.
Изкуфял е, каза си Уесли, напълно изкуфял и затова говори такива щуротии. Опита се да не мисли за леля си Гретхен, която влиза в някаква стая с червена рокля, купена от този побъркан старец.
— Бих искал да разбера баща ми какво е… — упорито се опита да се намеси той.
— Баща ви — отвърна презрително Бойлан — беше престъпник и подпалвач и мястото му беше в затвора. Идваше тук да шпионира сестра си и веднъж запали един кръст отвън на хълма, защото при поредната си мародерска обиколка открил, че сестра му е горе в леглото ми, а мене ме видял гол в същата тази стая, докато съм й приготвял нещо за пиене. Горящ кръст. Символ на фанатизъм и невежество! — Бойлан изрече ядно и злобно тези думи, все още възмутен от обидата, нанесена му с горящия кръст. — Всичко това се изясни много години по-късно, съучастникът му, едно момче на име Клод Тинкър, сега уважаван гражданин на Порт Филип, ми призна всичко по време на една разкошна вечеря в собствената ми трапезария. Баща ви… — Бойлан сбърчи дългия си тънък, червен старчески нос. — Слава богу, че се отървахме от него. Следях как се развива и както можеше да се очаква, провали се във всичко, не можа дори да остане жив.
— Много ви благодаря, мистър Бойлан — изправи се Уесли, който вече бе намразил този човек. — Мисля, че това е достатъчно. Вече ще тръгвам.
— Както желаете — отвърна небрежно Бойлан. — Нали можете сам да си излезете. Смятах, че ще искате да чуете истината — на вашата възраст истината може най-добре да ви посочи какво поведение да следвате. Аз съм вече твърде стар, за да лъжа или да лаская разни случайно срещнати младоци, само защото някога съм проявил любезност към техни роднини. — Той взе книгата от облегалката на креслото и се зачете.
Уесли излезе от стаята и закрачи бързо към входната врата. Баща ми е трябвало да подпали не само кръста, каза си той, ами и цялата проклета къща. Заедно с този негодник в нея.
Измина пеша няколкото километра от хълма до гарата и се зарадва, като видя, че точно в този момент пристига влак.
Вкъщи Алис го чакаше, приготвила вечеря. Видя свитите му устни, стиснатите му челюсти. Двамата вечеряха мълчаливо. Тя не го попита за Порт Филип.
Доминик Джоузеф Агостино, който в спортната си кариера през двайсетте и трийсетте години се бе прочул под името Джо Агос, Бостънския красавец, и който по-късно работеше във физкултурния салон в клуб „Ревере“, когато и Томас Джордах работеше там, бил още жив и се намирал в същия клуб — това съобщи Алис на Уесли. Том Джордах бе разказал на сина си, че Агостино се е държал добре с него, че не е допуснал да го уволнят от работа, когато веднъж заподозрели Том, че тършува из шкафчетата на членовете на клуба, и дори го убедил, че е достатъчно добър, за да участва в любителски турнири. Все пак Томас беше доволен, че се е позабавлявал на ринга, макар накрая да се бе провалил с гръм и трясък. „Дявол го взел, беше ми приятно да се бия“, бе казал Том „Хубаво беше да ти плащат за такова нещо. Поне за известно време.“ Том бе споменал на сина си, че в едно отношение Агостино бил прекрасен — държал се по-учтиво и от камериерка с членовете на клуба в спаринг-срещите, обсипвал ги с комплименти за спортните им качества и за усъвършенстването в бокса, който той наричал изкуство, но нито за миг не допускал да разберат, че в действителност му се иска да им види сметката на всичките, заедно с клуба им и с неговите луксозни зали, украсени с маслени портрети на старата бостънска аристокрация.
„Беше пример за изрядно поведение и ме научи на много неща“, бе казал Томас с възхищение.
Уесли взе самолета за Бостън от Ла Гуардия — трийсет и шест долара отиване и връщане. Той записа сумата в тефтерчето, което носеше със себе си, за да е сигурен, че Алис няма да бъде ощетена, пропускайки да си води точна сметка. Пътуването щеше да бъде приятно, ако до него не седеше един бивш военен парашутист, който, щом самолетът се засили по пистата, взе да се поти и да забива нокти в дланите си, а когато самолетът излетя — да повтаря: „Чуй звука на този мотор. Не ми харесва звукът на този мотор, боже мой, ей сега ще се разбием, а тия приятели в кабината пет пари не дават.“
Колкото повече разбираш от нещо, толкова по-малко ти харесва то, помисли си Уесли.
Самолетът не се разби и щом се приземи, бившият военен парашутист спря да се поти. И вече по нищо не се отличаваше от останалите пътници, които слязоха от самолета.
