И докато крачеше по ветровитата тъмна улица, понесъл малката чанта, си припомни думите на баща си, че един от най-прекрасните дни в живота му е бил денят, когато си дал сметка, че вече не мрази майка си. Но това ми отне много време, бе казал баща му.
И на сина ще отнеме много време, помисли си Уесли.
Един ден по-късно той пристигна в Чикаго. Предната нощ бе прекарал една денонощна закусвалня в предградията на Индианаполис и чу някакъв шофьор на камион да разправя на момичето зад щанда, че пътува за Чикаго. Чикаго, каза си Уесли, не е по-лош град от другите градове за едно ново начало, независимо с какво ще се заема, и попита шофьора дали ще го вземе със себе си. На шофьора му беше приятно да си правят компания и като се изключи необходимостта да изслушва оплаквания от неприятностите, които му създавала седемнайсетгодишната му дъщеря у дома в Ню Джърси, пътуването мина леко и удобно.
Шофьорът го свали близо до Ригли Фийлд и, като прегледа списъка с адресите, Уесли се спря на адреса на Уилям Абът. Все с някого трябва да за почна, каза си той и отиде на посоченото място. Беше обедно време, но Абът го посрещна по пижама и измачкан хавлиен халат в мизерно едностайно жилище, претъпкано с бутилки, вестници, термоси за кафе и смачкани листове около пишещата машина.
Уилям Абът не му направи добро впечатление, защото се преструваше, че знае за Томас Джордах повече, отколкото в действителност знаеше, и Уесли побърза да си тръгне.
През следващите два дни се опита да си намери работа в два-три супермаркета, но тази седмица в чикагските супермаркети нямаха нужда от работници, а и навсякъде искаха да видят профсъюзната му карта. Парите му бяха на свършване и той реши, че Чикаго не е за него. Обади се на чичо си Рудолф в Бриджхамптън за негова сметка, за да го предупреди, че ще го посети, тъй като не знаеше къде другаде да отиде.
Гласът на Рудолф по телефона звучеше странно и неловко, сякаш се страхуваше, че някой може да подслушва разговора им.
— Какво има? — попита Уесли. — Ако не искаш да дойда, няма да дойда.
— Не става дума за това — долетя разтревоженият глас на чичо му. — Работата е там, че майка ти се обади преди два дни да провери дали си при мен. Има заповед за арестуването ти.
—
— За арестуването ти — повтори Рудолф. — Смята, че аз те крия някъде.
— Арестуване? За какво?
— Твърди, че вечерта, когато си заминал, си откраднал сто и петдесет долара, които държала в една кана над печката в кухнята за домакински нужди. Разправя, че добре щяла да те нареди. Взел ли си парите?
— Де да ги бях взел — мрачно отвърна Уесли. Тоя проклет Хийли, помисли си той.
В армията се е научил на тия работи. А още по-вероятно е да е била оная грозотия Дорис.
— Ще уредя въпроса по някакъв начин — побърза да го успокои Рудолф. — Но засега смятам, че не е разумно да идваш тук. Имаш ли нужда от пари? Съобщи ми къде си и ще ти изпратя чек.
— Нямам нужда от нищо. Ако дойда в Ню Йорк, ще ти се обадя — отговори Уесли и затвори, преди чичо му да каже още нещо.
Само това ми липсваше — каната в Индианаполис, помисли си.
И реши да отиде в Ню Йорк. Рудолф не беше единственият човек, когото познаваше там. Спомни си за онова симпатично момиче от „Тайм“, което му каза да се обади, ако има нужда от помощ. Кой ще се сети да го търси в списание „Тайм“.
На другата сутрин той беше вече на път.
2
След телефонния разговор от Чикаго той не се чу с чичо си близо два месеца.
Като пристигна в Ню Йорк, Уесли отиде направо при Алис Ларкин. Сигурно е изглеждал ужасно след толкова дни, прекарани по пътищата, защото, като влезе в малкия като кутийка кабинет, тя извика, сякаш я бяха заляли с кофа студена вода. Той не помнеше откога не беше ял и колко нощи бе преспал в кабините на разни камиони; имаше нужда да се избръсне, яката му беше смачкана, панталоните му — изцапани с масло, защото бе помагал на един шофьор да смени гумата на големия камион с ремарке след Питсбърг; а в джоба си имаше само четирийсет и пет цента.
Първоначалният шок обаче отмина, мис Ларкин искрено се зарадва, че го вижда, и преди той да й разкаже за какво е дошъл, тя настоятелно го покани да слязат долу да обядват.
Като се нахрани и се почувства отново човек, той й разказа в общи линии всичко. Опита се да омаловажи нещата и да ги представи откъм смешната им страна, за да не си помисли симпатичното момиче, че той е едно голямо хленчещо бебе. С нея се говореше лесно — седнала срещу него на масата, тя го гледаше съсредоточено през очилата си, а дребното й личице с розови бузи беше цялото внимание, докато той обясняваше защо е напуснал Индианаполис, защо има заповед за арестуването му, как е поделено наследството и така нататък.
Алис не го прекъсна, той й разказа всичко на един дъх, само от време на време тя току въздъхваше или поклащаше глава в знак на съчувствие или възмущение.
— А сега какво смяташ да правиш? — попита момичето, когато той свърши да говори.
— Ами, както ти казах и първия път — започна той, — иска ми се да издиря хората, които са познавали баща ми, и да си създам представа какъв е бил той в техните очи, нали разбираш, различни хора, различни периоди от живота му… Аз го познавах по-малко от три години. — Вече говореше сериозно, без да се опитва да бъде ироничен или да изглежда възрастен. — Имам чувството, че в главата ми се е отворило едно голямо празно място — там, където би трябвало да е баща ми, — и искам да го запълня колкото се може по-добре. Сигурно ти звучи глупаво…
— Не, съвсем не — възпротиви се тя.
— Обясних ти, че имам списък на хора… — Той извади портфейла от джоба си и сложи на масата избелелия, смачкан лист с имената. — Твоето списание, изглежда, може да открие всичко за когото си поиска — каза Уесли, — затова си помислих, че ако няма да те затрудни много, може би в свободното си време…
— Естествено, ние не сме вездесъщи, както би могло да… — започна мис Ларкин и спря, като видя озадачения израз на лицето му. — Искам да кажа всезнаещи, както би могло да си помисли човек, но сме доста добри при откриването на хора. — Тя погледна листа и продължи: — Тази работа ще отнеме известно време, пък и няма гаранция, че ще мога да открия всички, но… — Тя го изгледа с любопитство: — В Ню Йорк ли ще останеш?
— Сигурно.
— Къде точно?
Той притеснено се размърда на стола си.
— Още не съм решил. Дойдох направо тук.
— Уесли, кажи ми истината, с колко пари разполагаш? — попита мис Ларкин.
— Какво значение има това? — зае отбранителна позиция Уесли.
— Приличаш на бостанско плашило — каза тя. — Все едно, че не си ял от една седмица. Колко пари имаш в себе си?
— Четирийсет и пет цента — усмихна се леко той. — Един наследник на богатството на Джордах. — И побърза да добави: — Разбира се, винаги мога да се обадя на чичо си да ми прати пари, но засега предпочитам да не му се обаждам.
— Нали нямаш нищо против, ако задържа списъка? — каза мис Ларкин. — Ще трябва да ми обясниш кои са тези хора и къде смяташ, че могат да бъдат намерени…
— Разбира се.
— Това може да отнеме седмици.
— Аз не бързам.
— Но очакваш да преживееш през тези седмици с четирийсет и пет цента? — Гласът й прозвуча
