обвинително, сякаш му се беше ядосала.
— Все нещо ще изскочи — неопределено отвърна той. — Винаги така става.
— Ще се обидиш ли, ако ти кажа, че нещо вече е изскочило? — И кой знае защо се изчерви.
— Какво е то?
— Аз — каза тя и гласът й прозвуча по-високо, отколкото искаше. —
— Не мога да приема такова нещо — възпротиви се Уесли.
— Защо?
— Не знам защо — отново се усмихна той.
— Имаш ли други дрехи?
— Имам чиста риза, един чифт чорапи и бельо. Оставих ги долу на пропуска.
— Една чиста риза… — кимна строго тя. — Както разбирам, тези хора в списъка са пръснати из цялата страна…
— Сигурно. Баща ми не е стоял на едно място.
— И ти смяташ да обикаляш цяла Америка, да влизаш в къщите на разни хора и да ги разпитваш за най-интимни неща с една чиста риза в чантата си?
— Не съм мислил много по този въпрос — отново зае отбранителна позиция той.
— Късмет ще имаш, ако успееш да прекрачиш нечий праг в този си вид — каза тя. — Цяло чудо е, че са те пуснали да се качиш при мен.
— Вярно, че не съм се поглеждал в огледало през последните няколко дни.
— Сега ще ти кажа какво смятам да направя с теб — гласът й прозвуча сигурно, макар че вътрешно съвсем не се чувстваше сигурна.
— Ще останеш при мен и ще ти дам малко пари на заем, за да си купиш дрехи…
— Не мога да приема такова нещо.
— Разбира се, че можеш — настоя тя. — Нали чу — казах „на заем“!
— Един господ знае кога изобщо ще си получа парите.
— Мога да почакам.
Уесли дълбоко въздъхна и тя видя как му олекна.
— Не мога да разбера защо се отнасяш толкова добре с мен. Познаваш ме съвсем малко…
— Познавам те достатъчно, за да се отнасям добре с теб — отвърна тя и на свой ред въздъхна. — Трябва да бъда честна с теб и да ти кажа още нещо. Не правя всичко това от случайни благотворителни подбуди. Поставила съм си дефинитивна цел. Знаеш ли какво значи дефинитивен?
— Попрочел съм някои книжки, мис Ларкин — засегна се той.
— Алис.
— Исках само да кажа, че не съм толкова глупав, колкото изглеждам.
— Мисля, че изобщо не си глупав. Както и да е — продължи тя, поемайки дълбоко дъх, — аз си имам лични, егоистични причини за това, което правя, и най-добре да ти ги кажа още сега. Надявам се само, че няма да се засегнеш.
— Как мога да се засегна, когато някой иска да ми даде подслон и да ме облече като нормален човек?
— Ще ти обясня как — отговори тя. — Миналия път, като си тръгна оттук… Не. Трябва да се върна по- назад. Като всички други в това списание и аз искам да бъда писателка. Въобразявам си, че съм романистка. Когато ти дойде за първи път тук, бях изписала шейсет страници от един роман. Но след като си тръгна, аз се прибрах вкъщи и ги изгорих.
— Защо си направила това? Какво общо има то с мене?
— Всичко. След като проучих материалите за твоя случай и изслушах разказа ти, прецених, че съм съчинила куп глупости — познати, изтъркани, банални глупости. Реших да напиша роман за едно младо момче, чийто баща е бил убит…
— О — възкликна тихо Уесли и я изгледа предпазливо.
— Младото момче — продължи тя, вперила очи в масата, за да избегне погледа му — иска да открие няколко неща, кой е извършил убийството, защо, и какъв е бил животът на баща му. Той не е познавал баща си, родителите му са се развели, когато е бил още дете, и баща му е изчезнал. За да не се тревожиш, трябва да ти кажа, че убийството не се извършва в Европа — аз не знам нищичко за Европа, никога не съм била там. Но нещата в общи линии не са много по-различни от това, което правиш ти…
— Ясно.
— Сега вече можеш да разбереш каква е дефинитивната ми цел.
— Да.
— Ти ще ми бъдеш на разположение, ще мога да те изучавам, ще ти помагам да откриеш всички тези хора… В известен смисъл това е една почтена сделка. Има ли нещо, което да те смущава?
— Не, защо? — сви рамене Уесли. — Само че не се виждам като герой на книга.
— И не е нужно — отговори мис Ларкин. — Ти ще бъдеш герой в моето въображение, аз ще вземам от теб онова, от което имам нужда и което мога да използвам, и ще се надявам да постигна нещо.
— Ами ако се окаже, че не си струва да залагаш на мен?
— Това е рискът, който поемам.
— А как свършва книгата? — полюбопитства Уесли. — Момчето намира ли убиеца?
— Накрая го намира.
— И какво прави?
— Отмъщава си.
— На хартия е много лесно, нали? — усмихна се мрачно Уесли.
— Нямам намерение да го правя лесно.
— А с момчето какво става?
— Убиват го — каза тя, след като си пое дълбоко дъх.
Уесли разсеяно барабанеше с пръсти по масата, без да поглежда мис Ларкин. Накрая каза:
— Звучи логично.
— Разбира се, всичко е художествена измислица.
— Само донякъде…
— Ако човек се хване с писатели — продължи сериозно тя — или дори с такива като мен, които само се
— Не знаех, че имам душа — каза Уесли.
— Остави на мен да преценя — отвърна Алис. — Виж какво, ако цялата тази история ти се струва ужасна или абсурдна, не се чувствай длъжен да я приемаш.
— Ти ще напишеш ли книгата независимо от всичко?
— Да, ще се опитам да я напиша.
— Дявол да го вземе — засмя се той. — Ако наистина имам душа, сигурно ще мога да прежаля нещичко от нея в полза на няколко страници от една книга.
— Добре тогава — каза тя енергично, макар че ръцете й трепереха, и взе да се рови в тефтерчето си. — Трябва да се връщам на работа. Ето сметката ми в „Блумингдейл“. Магазинът е на ъгъла на Петдесет и девета улица и Лексингтън Авеню. — Докато му обясняваше, тя пишеше нещо върху бланка на списание „Тайм“. — Ще им покажеш и тази бележка, за да разберат, че аз съм съгласна да пазаруваш за моя сметка. Иди следобед там да си купиш две ризи и няколко чифта спортни панталони. Кажи им да ги изпратят вкъщи, за да се уверят, че поръчката е моя. Не можеш да се движиш в този вид. Върни се тук към шест часа, за да отидем вкъщи. Чакай, ще ти трябват пари за автобусни билети и разни дребни неща. — Тя пак взе да рови в чантата си и извади пет долара в банкноти и монети.
— Благодаря — каза Уесли. — Не забравяй, че всичко, което ми даваш, е на заем. Полагат ми се трийсет хиляди долара, щом навърша осемнайсет години.
— Няма да забравя — нетърпеливо отвърна тя.
— Запиши си — настоя той. — Пет долара на днешна дата.
