Старият човек на регистрацията в клуб „Ревере“ погледна особено, когато Уесли попита може ли да говори с мистър Агостино.
— Аз съм мистър Агостино. — Говореше с пресипнал, шептящ, дрезгав глас, имаше дребно, кльощаво тяло, униформата висеше на раменете му като на закачалка, а голямата му адамова ябълка играеше нагоре-надолу по жилестата му шия.
— Имам предвид човека от физкултурния салон — каза Уесли.
— Аз съм — изгледа го подозрително мъжът. — Само че от петнайсет години не работя във физкултурния салон. Много съм стар. А за артрита да не говорим. Направиха ме портиер. Нали сърцата им са златни! За какво ти е мистър Агостино?
— Аз съм синът на Томи Джордан — представи се Уесли.
— Ама че работа — отвърна вяло Агостино. — Помня го. Убиха го, нали? Четох някъде за това. — В шепнещия, дрезгав глас с бостънски акцент нямаше и следа от вълнение. Ако току-що чутото име бе събудило някакви приятни спомени в оплешивялата глава, украсена с няколко тънки сиви косъма, той не искаше това да се разбере. — Работа ли търсиш? — попита Агостино с обвинителен тон и огледа Уесли с професионално око. — Имаш добра физика. На ринга ли смяташ да излизаш, или нещо друго ще правиш?
— Не съм боксьор — каза Уесли.
— Толкова по-добре — отговори Агостино. — В тоя клуб вече не се боксират. Решиха, че това не е спорт за джентълмени. Практикуват го разни негри и тем подобни. Сега, като имат да разрешават някакъв спор, отиват в съда. — Той се засмя и дъхът му излезе със свистене през дупките между зъбите.
— Исках само да поговорим няколко минути за баща ми, ако имате време — обясни Уесли.
— Баща ти. Хмм. Баща ти можеше да нанася страхотни удари с дясната ръка. И да му вържеха лявата на гърба, все едно. Веднъж го гледах как се бие професионално. Нокаутира онзи негодник. Но след това му казах: „Никога няма да стигнеш до върха, ако не се научиш да използваш и лявата си ръка.“ Сигурно не се е научил. Макар че положението сега е такова, че би могъл да печели добри пари, като се има предвид, че е бял и тъй нататък… Добро момче беше баща ти. Подозирах го, че е склонен да върши дребни кражби, ама не го обвинявах, защото знаех, че стените на тая дупка са облепени целите с доларови банкноти. Какви ли не истории се разправяха, след като напусна. По едно време се разчу, че изнудил един от членовете на клуба, адвокат, за пет хиляди долара. Бащата на адвокатчето разбра за тая работа и каза, че нещастният му син бил болен, бил клептоман. Оттук непрекъснато изчезваха пари и твоят човек сигурно е пипнал някой път адвоката на тясно и го е изнудил, за да мълчи. Разправял ли ти е за това?
— Да — отвърна Уесли. — Каза, че този ден е имал късмет.
— Хубава сумичка — отбеляза Агостино. — Пет хиляди долара! Какво ли е направил с тях?
— Вложил ги е — отговори Уесли. — По-точно брат му е направил това на негово име. Накрая се е сдобил с една яхта.
— И това го пишеше в списанието — каза Агостино. — Яхта. Дявол да го вземе. Де да имах и аз такъв брат. Какъв хлапак беше, пък след това да стане собственик на яхта — поклати той глава. — Аз се разбирах добре с него, от време на време го черпех по някоя бира. Не се изненадах много, като прочетох, че са го убили. Да, ще си поприказвам с теб, щом само това искаш… — Гласът му прозвуча подозрително. — Но нямам намерение да правя дарения за никакъв фонд „Том Джордан“ или нещо от този сорт, да си знаеш.
— Искам само да поприказваме — повтори Уесли.
— Добре — кимна Агостино. — След малко ще имам петнайсет минути почивка. Оберкелнерът от ресторанта ме замества през това време. На ъгъла има един бар. Ще се срещнем там. Тоя път бирата ще е от тебе.
В този момент пристигна един внушителен господин в черно палто с кадифена яка, който каза:
— Добър ден, Джо. Има ли поща за мен?
— Добър ден, мистър Сондърс — отговори Агостино и леко се поклони. — Радвам се, че отново ви виждам. Окончателно ли ви изписаха от болницата?
— До следващия път — засмя се внушителният господин.
Агостино също се засмя и гърдите му изсвистяха.
— Старост, Джо, нали знаеш? — каза мъжът.
— Това е горчивата истина — съгласи се Агостино.
И докато Уесли излизаше от клуба, той се обърна да провери дали има писма в преградката, обозначена с буквата С.
— Най-добре си спомням деня, когато трябваше да тренирам с един от членовете на клуба — каза Агостино, седнал пред бирата в дъното на тъмния бар, — беше едър мъж, млад, двайсет и пет, двайсет и шест годишен, от стар, гаден бостънски род — омразата ясно се долавяше в гласа му и в свирепия поглед на черните като въглен сицилиански очи. — Беше спечелил някакъв скапан колежански шампионат, хубаво момче, казваше се Грийнинг, помня му името и до ден-днешен; Грийнинг смяташе, че е страхотен, като си сложи ръкавиците, а аз по онова време вече не бях във форма; тоя мръсник гледаше винаги студено и надменно и с такава сила ми нанесе аперкот, че си помислих дали не ми е счупил челюстта. Бях настинал този ден, не можех да дишам, а във физкултурния салон човек трябваше не да се бие с членовете на клуба, а да ги гали с перце, защото не дай боже да рукнеше кръв от красивите им аристократични носове, изхвърляха те, преди да успееш да си отвориш устата, само че тоя мръсник ме размаза, зъбите ми се разклатиха, устата ми се напълни с кръв, не можех да дишам, а той щеше да отиде после на бара и да си прави смях с мене пред ония превзети пикльовци, дето смучат кръвта на бедните, големи мръсници са! — Агостино поклати глава, тънките косъмчета по плешивото му теме се залюляха, той вдигна ръка и опипа костеливата си челюст, сякаш още проверяваше дали е счупена.
Хрипливият, гневен старчески глас притихна. Уесли го гледаше и просто не можеше да си представи какъв е бил като млад, как се е движел леко по ринга, как е нанасял и получавал удари. Наблюдаваше как Агостино шумно отпива от бирата и си каза, че е сигурен в едно — не искаше никога да остарява толкова много.
— След това обаче беше истинско удоволствие — продължи Агостино. — Грийнинг се нацупи, понеже не можа да си направи тренировката, каза, че нямало никакъв смисъл да се съблича, и попита баща ти иска ли да си премерят силите в един рунд. Дадох знак на баща ти да приеме и му завързах ръкавиците. Честна дума ти казвам, момче, това беше радост за очите. Тоя аристократичен, колежански фукльо не можа да стресне баща ти, макар че отначало му нанесе няколко истински силни удара по главата, след което обаче Томас му видя сметката. Направо го смаза — нито направиха почивка след първия рунд, нито си поеха дъх, само се нападаха един друг. По едно време помислих, че баща ти си отмъщава за мен, за целия ми скапан живот. Най-сетне му нанесе удара, който бележеше началото на края; аристократичната бостънска издънка взе да гледа с невиждащ поглед и да се движи в кръг като пияна. Том беше готов да нанесе и последния решителен удар, но аз се намесих и прекратих тренировката. За Том не се тревожех, той знаеше какво прави, но аз трябваше да си пазя службата. Мистър Грийнинг се съвзе, цялото му гадно лице на харвардски възпитаник беше омазано с кръв. Излезе от салона, без изобщо да благодари. Баща ти нямаше никакви съмнения. „Отиде ми службата“, каза той. „Сигурно така ще стане, отвърнах му аз. Но си струваше. Заради мен.“ — Агостино весело се разсмя при спомена за този прекрасен миг. — Четири дни по-късно ми наредиха да го уволня. Спомням си, че последното нещо, което му казах, беше: Никога не се доверявай на богатите. — Той погледна часовника над бара. — Ще трябва да тръгвам. Хубаво направи, че дойде да се видим, синко. Благодаря за бирата. — Взе униформената си фуражка, която бе оставил на бара, и внимателно я нагласи на главата си. Беше му голяма и под нея бледото, костеливо лице изглеждаше като лице на гладуващо дете. Тръгна да си върви, но спря и се върна: — Ще ти кажа нещо, синко: има много хора, които ми се искаше да видя мъртви преди баща ти.
Прегърбен и схванат от артрит, той се затътри към вратата, за да заеме мястото си на рецепцията в клуба: там щеше да раздава пощата и отдаден на сицилиански мечти за отмъщение и смърт, да се смее угоднически на шегите на господата до края на дните си.
Когато Уесли се върна в Ню Йорк вечерта, Алис видя, че е прекарал деня по-различно, отколкото при Бойлан в Порт Филип.
